,fit(1920:897)&format=webp)
Зловещата сянка, която „Американски психар“ хвърля върху съвременната мъжественост
По белите стени на театъра „ Алмейда “ са пръснати тънки линии кръв. Под тях на маса лежи изключително злокобно изглеждаща ръчна секира. А от другата страна на стаята има диря за това кой може да е причинителят. До нечий преносим компютър е захвърлена визитка с цвят на кост, с релефни черни букви и с добре познато име – Патрик Бейтман.
Отново той.
Три десетилетия и половина откакто Патрик Бейтман стартира своя садистичен марш из страниците на „ Американски психар “ на Брет Ийстън Елис, манията ни по него наподобява по-жива от всеки път, написа The Guardian. Бейтман си проправи път през поп културата с нож и секира в ръка – от паметни филми и ненадейно сполучливи мюзикъли до безконечен поток от мемета. Докато Холивуд приготвя нов римейк (с Остин Бътлър като любимец за ролята), мюзикълът се завръща към корените си в спектакъл „ Алмейда “. Това повдига въпроса по какъв начин историята за млади корпоративни кариеристи от 80-те години, с техните антични мобифони и уокмени, продължава да звучи толкоз настоящо през днешния ден. Остава неразбираемо и дали непреходният сексапил на облика на Патрик Бейтман не е признак за тревожни трендове в актуалното общество.
За да отговорим, би трябвало да разберем самия Бейтман. Обсебен от дизайнерски марки, мъжка козметика и неуместно претенциозна кухня (като кюфте от риба меч с мармалад от лук), животът му, вкопчен в пари и статус, е съвършена ирония на американския капитализъм в епохата на Рейгън. Само че този язвителен детайл тогава като че ли убягва на критиците. В The Guardian Джоан Смит разказва романа като „ гнусен, жесток и дълъг “, а моралната суматоха към графичното принуждение против дами кара издателя Simon & Schuster да се откаже от книгата в последния миг. Полемиката в никакъв случай не изчезва изцяло – и до през днешния ден романът може да се продава в Австралия единствено на пълнолетни лица, а тиражът е стеснен.
Може би смутен от целия звук, самият Елис по-късно твърди, че книгата е въодушевена от татко му – бизнесмен в недвижимите парцели – и банкерите, с които се е срещал за изследване. Твърдението обаче не е изцяло правилно. „ Не желаех да поема отговорността, че аз съм вдъхновението зад Патрик Бейтман “, споделя той през 2010 година „ Затова я трансферирах върху татко си и Уолстрийт. “ В реалност, признава той, е писал за личните си „ ярост… скука… самотност и отчуждение “.
Но освен Елис се е припознавал в облика на основния воин. С времето романът надживява абсурда и се трансформира в паметна класика. „ Не мисля, че щеше да бъде толкоз четен, в случай че беше просто офанзива против юпи (от англ. език yuppie – young urban professional) културата “, отбелязва Елис. „ В книгата има по-дълбоко възприятие, на което хората откликват. “
Но какво тъкмо е то?
Арти Фрушан, който играе Бейтман в новия мюзикъл, споделя, че леко се обидил на това, какъв брой доста негови другари са декларирали, че това е „ съвършената роля “ за него. Но елементарно се схваща за какво. Той има нужния бляскав външен тип и от подготовките проличава, че улавя непрекъснатата тревога на Бейтман към статуса – дали визитката му е задоволително стилна, за какво няма личен солариум. Препратките може да са се трансформирали, само че съгласно Фрушан през днешния ден тези неврози са още по-силни поради интернет. „ Инстаграм е ужасяващ усилвател на това – на непрекъснатите съпоставения и отчуждението, което те основават “, показва той. „ Дава заблуда за съгласуваност, само че в действителност те кара да се чувстваш изцяло самичък и убива емпатията. “
Тревожна е мисълта, че във всеки съвременен човек може би се крие по малко от Патрик Бейтман – в обсесията по външния тип или в устрема ваканцията да наподобява безупречно в обществените мрежи, до момента в който светът в близост е в рецесия. Но може би сериозният взор не би трябвало да бъде толкоз необработен. Една от аргументите за непреходната известност на „ Американски психар “ е неговият безсърдечен комизъм.
В размер от над 400 страници романът предлага нищожен сюжет, за сметка на злъчни разговори и неуместни, повтарящи се претекстове – като все по-ексцентричните тематики в токшоуто на Пати Уинтърс. Когато Бейтман загатва серийния палач Ед Гийн, събеседникът му просто пита: „ Той ли е метрдотелът в Canal Bar? “. На концерт на U2 вниманието на основния воин е погълнато от това дали китаристът The Edge носи Armani или Emporio, преди да осъзнае, че даже не знае по какъв начин наподобява самият музикант. В този свят никой не разпознава никого – характерността е заличена и всички се сливат в една обща маса от суетност.
Филмът на Мери Харън от 2000 година – със скъсен и по-стегнат сюжет – трансформира Бейтман в попкултурна икона. Но романът е някак хипнотичен със своята дължина и с това по какъв начин Елис, едвам на 22, удържа гласа му страница след страница, до момента в който ни потапя в празнотата на този свят.
Авторът заимства студения, захласнат от марките жанр на списания като GQ, който през днешния ден се възражда в TikTok посредством роботските AI гласове, описващи всекидневието като безчувствен продуктов азбучник. Елис е заинтересован по какъв начин типично гей ритуали, като тренировките и епилацията, се възприемат от хетеросексуалните „ алфа “ мъже, определяйки книгата си като евентуално първия разказ за метросексуалността. Иронията е, че основателят на патологичния хомофоб Бейтман в действителност самичък е бил хомосексуален, въпреки по това време публиката да не го знае, отбелязва The Guardian.
„ Американски психар “ се сблъсква челно с днешните диспути за политиката на идентичността. При публикуването си романът вбесява феминистките, а през днешния ден е немислимо създател да се измъкне след сходни подиуми на неоснователно принуждение и секс. Елис изследва отчети от аутопсии и се потапя в отблъскваща среда, описвайки жестокости над секс работнички. Често обаче натрапчивите мисли на Бейтман са по-смразяващи от дейностите му: до момента в който разисква злословия и заведения за хранене, той повърхностно загатва за брутално посягане над сервитьорка по време на почивка, след което незабавно се връща към мислите си за неприятната звучност на заведението.
Четенето на книгата към момента носи чувството за гузна загадка, която човек не би споделил на първа среща. Въпреки това режисьорката Мери Харън има вяра, че нейният филм е по-скоро офанзива против мъжката чупливост, поставяйки резониращия през днешния ден въпрос какво в действителност се случва с мъжете. Това се отнася за всички равнища на обществото. Едно от очевидните съпоставения с Бейтман са членовете на оксфордския клуб „ Бълингдън “, чийто обред за посвещение включва изгаряне на банкнота от 50 лири пред бедняк – насмешка, обичана на Бейтман и приятелите му.
Но същинското олицетворение на Бейтман през 2026 година е Андрю Тейт и неговите почитатели, които споделят същия култ към статуса, тренировките и дехуманизацията на дамите. На фона на възхода на радикалните отхвърлени мъже, софтуерните елити и уелнес манията, посланието на романа е по-уместно от всеки път. Режисьорът Рупърт Гулд отбелязва, че книгата има съвсем Достоевсково качество и предава дълбока самотност, което разрешава тя да се проектира върху актуалните обществени недъзи и цифровото пространство на мъжките общности.
Налице е и голяма подигравка – в последните години Патрик Бейтман се трансформира в модел за подражателство за същите мъже, които трябваше да осмива. Той е повдигнат в фетиш като „ сигма мъж “ – неустрашим архетип на върха на хранителната верига, който отхвърля да се преценява с разпоредбите. „ Сигма лицето “ – самодоволна мимика, заимствана от Крисчън Бейл, стана всеобщо меме. Това недоумение на облика се задълбочава, защото мнозина четат романа незадълбочено, виждайки в Бейтман просто богат и мускулест кумир. Дори политици като Рон Десантис употребяват фрагменти с Бейтман в акцията си, с цел да показват избрани позиции.
Бейтман е и обожател на Доналд Тръмп, като даже предлага неговата книга на детектива, проверяващ убийствата му. Подобно на героя, Тръмп е захласнат от повърхността – телевизионни рейтинги и ласкателства – и построява лична действителност. В романа в никакъв случай не сме сигурни дали описаното от героя в действителност се случва, или е плод на неговия нервозен срив. Тъй като Бейтман е богат и фаворизиран, той остава неусетен, даже когато признава за действията си. Бейтман може да извърши закононарушение измежду бял ден и да му се размине. Той се крие на видно място, показвайки, че не всички злодеи носят маски.
Днешната политика постоянно се разказва като „ оттатък сатирата “, защото действителността наподобява по-абсурдна от всяка комедия. Елис предизвестява накъде води свръхмъжественият капитализъм, само че всеобщо хората се разсейват от кървавите елементи. Сега, когато фигури с сходен профил въздействат на международните събития, неговият тъмен разказ наподобява като най-смъртоносната ирония от всички.
Отново той.
Три десетилетия и половина откакто Патрик Бейтман стартира своя садистичен марш из страниците на „ Американски психар “ на Брет Ийстън Елис, манията ни по него наподобява по-жива от всеки път, написа The Guardian. Бейтман си проправи път през поп културата с нож и секира в ръка – от паметни филми и ненадейно сполучливи мюзикъли до безконечен поток от мемета. Докато Холивуд приготвя нов римейк (с Остин Бътлър като любимец за ролята), мюзикълът се завръща към корените си в спектакъл „ Алмейда “. Това повдига въпроса по какъв начин историята за млади корпоративни кариеристи от 80-те години, с техните антични мобифони и уокмени, продължава да звучи толкоз настоящо през днешния ден. Остава неразбираемо и дали непреходният сексапил на облика на Патрик Бейтман не е признак за тревожни трендове в актуалното общество.
За да отговорим, би трябвало да разберем самия Бейтман. Обсебен от дизайнерски марки, мъжка козметика и неуместно претенциозна кухня (като кюфте от риба меч с мармалад от лук), животът му, вкопчен в пари и статус, е съвършена ирония на американския капитализъм в епохата на Рейгън. Само че този язвителен детайл тогава като че ли убягва на критиците. В The Guardian Джоан Смит разказва романа като „ гнусен, жесток и дълъг “, а моралната суматоха към графичното принуждение против дами кара издателя Simon & Schuster да се откаже от книгата в последния миг. Полемиката в никакъв случай не изчезва изцяло – и до през днешния ден романът може да се продава в Австралия единствено на пълнолетни лица, а тиражът е стеснен.
Може би смутен от целия звук, самият Елис по-късно твърди, че книгата е въодушевена от татко му – бизнесмен в недвижимите парцели – и банкерите, с които се е срещал за изследване. Твърдението обаче не е изцяло правилно. „ Не желаех да поема отговорността, че аз съм вдъхновението зад Патрик Бейтман “, споделя той през 2010 година „ Затова я трансферирах върху татко си и Уолстрийт. “ В реалност, признава той, е писал за личните си „ ярост… скука… самотност и отчуждение “.
Но освен Елис се е припознавал в облика на основния воин. С времето романът надживява абсурда и се трансформира в паметна класика. „ Не мисля, че щеше да бъде толкоз четен, в случай че беше просто офанзива против юпи (от англ. език yuppie – young urban professional) културата “, отбелязва Елис. „ В книгата има по-дълбоко възприятие, на което хората откликват. “
Но какво тъкмо е то?
Арти Фрушан, който играе Бейтман в новия мюзикъл, споделя, че леко се обидил на това, какъв брой доста негови другари са декларирали, че това е „ съвършената роля “ за него. Но елементарно се схваща за какво. Той има нужния бляскав външен тип и от подготовките проличава, че улавя непрекъснатата тревога на Бейтман към статуса – дали визитката му е задоволително стилна, за какво няма личен солариум. Препратките може да са се трансформирали, само че съгласно Фрушан през днешния ден тези неврози са още по-силни поради интернет. „ Инстаграм е ужасяващ усилвател на това – на непрекъснатите съпоставения и отчуждението, което те основават “, показва той. „ Дава заблуда за съгласуваност, само че в действителност те кара да се чувстваш изцяло самичък и убива емпатията. “
Тревожна е мисълта, че във всеки съвременен човек може би се крие по малко от Патрик Бейтман – в обсесията по външния тип или в устрема ваканцията да наподобява безупречно в обществените мрежи, до момента в който светът в близост е в рецесия. Но може би сериозният взор не би трябвало да бъде толкоз необработен. Една от аргументите за непреходната известност на „ Американски психар “ е неговият безсърдечен комизъм.
В размер от над 400 страници романът предлага нищожен сюжет, за сметка на злъчни разговори и неуместни, повтарящи се претекстове – като все по-ексцентричните тематики в токшоуто на Пати Уинтърс. Когато Бейтман загатва серийния палач Ед Гийн, събеседникът му просто пита: „ Той ли е метрдотелът в Canal Bar? “. На концерт на U2 вниманието на основния воин е погълнато от това дали китаристът The Edge носи Armani или Emporio, преди да осъзнае, че даже не знае по какъв начин наподобява самият музикант. В този свят никой не разпознава никого – характерността е заличена и всички се сливат в една обща маса от суетност.
Филмът на Мери Харън от 2000 година – със скъсен и по-стегнат сюжет – трансформира Бейтман в попкултурна икона. Но романът е някак хипнотичен със своята дължина и с това по какъв начин Елис, едвам на 22, удържа гласа му страница след страница, до момента в който ни потапя в празнотата на този свят.
Авторът заимства студения, захласнат от марките жанр на списания като GQ, който през днешния ден се възражда в TikTok посредством роботските AI гласове, описващи всекидневието като безчувствен продуктов азбучник. Елис е заинтересован по какъв начин типично гей ритуали, като тренировките и епилацията, се възприемат от хетеросексуалните „ алфа “ мъже, определяйки книгата си като евентуално първия разказ за метросексуалността. Иронията е, че основателят на патологичния хомофоб Бейтман в действителност самичък е бил хомосексуален, въпреки по това време публиката да не го знае, отбелязва The Guardian.
„ Американски психар “ се сблъсква челно с днешните диспути за политиката на идентичността. При публикуването си романът вбесява феминистките, а през днешния ден е немислимо създател да се измъкне след сходни подиуми на неоснователно принуждение и секс. Елис изследва отчети от аутопсии и се потапя в отблъскваща среда, описвайки жестокости над секс работнички. Често обаче натрапчивите мисли на Бейтман са по-смразяващи от дейностите му: до момента в който разисква злословия и заведения за хранене, той повърхностно загатва за брутално посягане над сервитьорка по време на почивка, след което незабавно се връща към мислите си за неприятната звучност на заведението.
Четенето на книгата към момента носи чувството за гузна загадка, която човек не би споделил на първа среща. Въпреки това режисьорката Мери Харън има вяра, че нейният филм е по-скоро офанзива против мъжката чупливост, поставяйки резониращия през днешния ден въпрос какво в действителност се случва с мъжете. Това се отнася за всички равнища на обществото. Едно от очевидните съпоставения с Бейтман са членовете на оксфордския клуб „ Бълингдън “, чийто обред за посвещение включва изгаряне на банкнота от 50 лири пред бедняк – насмешка, обичана на Бейтман и приятелите му.
Но същинското олицетворение на Бейтман през 2026 година е Андрю Тейт и неговите почитатели, които споделят същия култ към статуса, тренировките и дехуманизацията на дамите. На фона на възхода на радикалните отхвърлени мъже, софтуерните елити и уелнес манията, посланието на романа е по-уместно от всеки път. Режисьорът Рупърт Гулд отбелязва, че книгата има съвсем Достоевсково качество и предава дълбока самотност, което разрешава тя да се проектира върху актуалните обществени недъзи и цифровото пространство на мъжките общности.
Налице е и голяма подигравка – в последните години Патрик Бейтман се трансформира в модел за подражателство за същите мъже, които трябваше да осмива. Той е повдигнат в фетиш като „ сигма мъж “ – неустрашим архетип на върха на хранителната верига, който отхвърля да се преценява с разпоредбите. „ Сигма лицето “ – самодоволна мимика, заимствана от Крисчън Бейл, стана всеобщо меме. Това недоумение на облика се задълбочава, защото мнозина четат романа незадълбочено, виждайки в Бейтман просто богат и мускулест кумир. Дори политици като Рон Десантис употребяват фрагменти с Бейтман в акцията си, с цел да показват избрани позиции.
Бейтман е и обожател на Доналд Тръмп, като даже предлага неговата книга на детектива, проверяващ убийствата му. Подобно на героя, Тръмп е захласнат от повърхността – телевизионни рейтинги и ласкателства – и построява лична действителност. В романа в никакъв случай не сме сигурни дали описаното от героя в действителност се случва, или е плод на неговия нервозен срив. Тъй като Бейтман е богат и фаворизиран, той остава неусетен, даже когато признава за действията си. Бейтман може да извърши закононарушение измежду бял ден и да му се размине. Той се крие на видно място, показвайки, че не всички злодеи носят маски.
Днешната политика постоянно се разказва като „ оттатък сатирата “, защото действителността наподобява по-абсурдна от всяка комедия. Елис предизвестява накъде води свръхмъжественият капитализъм, само че всеобщо хората се разсейват от кървавите елементи. Сега, когато фигури с сходен профил въздействат на международните събития, неговият тъмен разказ наподобява като най-смъртоносната ирония от всички.
Източник: profit.bg
КОМЕНТАРИ