Пловдивчанин издирва млада жена, която също живее под тепетата и

Пловдивчанин търси млада жена, която също живее под тепетата и която толкоз е докоснала душата на Станимир, че той още веднъж желае да се срещне с момичето, написа.

Предлагаме ви целия роман на мъжа, без редакторска интервенция:

На 5 октомври, в 19:00 часа, минавах около квартал Кършияка, Захарна фабрика. Моята баба живее много години там. Отидох да я посетя и да й взема нужните медикаменти. Излязох от аптеката, продължих по пътя си, само че за момент отместих взор вляво и видях момиче. Откакто отместих погледа си, за момент не можех да го върна назад и да продължа по пътя си.

Стоях и гледах момичето в продължение на 15 минути с медикаменти в ръце. Половината й ляв крайник бе татуиран доста добре.

Беше облечена с домашни облекла, джапанки с чорапи,топло яке (вероятно беше от квартала). Лицето й беше бяло, изписано и красиво, имаше пиърсинг на носа. Къса кафяво-червеникава коса. Носеше хубави очила с тънки светли рамки. Тя притискаше розова блуза към сърцето си, държеше изсушено жълто цвете (хербарий) в ръка и четеше книга.

...Беше потънала в тази книга и не обръщаше внимание на света, даже не видя че я виждам втренчено. Докато четеше книга, сълзите й се стичаха като водопад, а усмивката й огряваше книгата и тъкмо в този миг почувствах нещо необичайно, което пробуди интереса ми. Пристъпих няколко крачки към нея, хвърлих съзнателно запалката си в краката й.

Тя не очакваше какво ще се случи, стресна се, подскочи и си изпусна книгата и блузата. Подаде запалката в ръцете ми и ме погледна с големи разплакани пъстри очи. Виждаше се в тези големи очи болежка, горест, огън, обич, рана и една огромна мощ. Не ме питайте какво почувствах тогава.

“Съжалявам, че се стреснах просто..” - сподели тя. “Вината е моя” - споделих аз и момичето се усмихна необятно.

По най-бързия метод занесох медикаментите на баба ми. Качих се в колата и още веднъж се върнах да я следя. Стоях в колата може би два часа. Гледах я по какъв начин чете книга и цялата й стихия от страсти. Просто желаех да го направя. Измина още час, тя стана от пейката и затвори книгата. Прегърна блузата мощно прелисти книгата за последно ги остави на пейката и с несигурни крачки просто потегли.

По най-бързия метод излязох от колата взех нещата на момичето и я настигнах. “Вземи си нещата, за какво ги остави”? - изкрещях. Погледна ме още веднъж с оня взор и ми сподели “Книгата я прочетох…прекрасна книга, само че нали знаеш, че книги не се изхвърлят по тази причина просто я оставих, а блузата и цветето… тях ги забравям”.

Не можех да кажа и дума по-късно, което тя сподели просто я гледах. Приближи се към мен със студената си ръка, хвана ме и ми сподели с необятна усмивка “ Знаеш ли давам ти я и чети добре коства си. Приеми го като подарък от една непозната”.

Сърцето ми се разтупка в този миг. Усетих нещо, неусещано за мен до в този момент. “Как се казваш? Как да те намеря още веднъж с цел да ти я върна когато я прочета”? - споделих аз. “Щом сме се срещнали веднъж, значи отново ще се срещнем и тогава ще ми я върнеш, щом не приемаш подаръка ми, хаха”. Пожела ми прекрасен ден и си отиде.

В момента в който си потегли, разбрах, че тя се освободи от неразбираемия товар за мен разбрах, че тъкмо в този миг това момиче продължи напред. Не прибрах единствено книгата, а и всичко останало. Отворих книгата последната страница към момента беше мокра от сълзите й. Прибрах се вкъщи започнах да чета книгата и тогава в действителност разбрах защо иде тирада.

Чудих се и умувах коя е какво да върша. Целия квартал ли би трябвало да обиколя с цел да я намеря още веднъж.. не знаех какво да върша.

... За да върна прелестната книга, с цел да изкажа откровени благодарности за това, което почувствах тогава.