Кой е Пейо? Мъжът, който блокира Пловдив, за да бъде чут
Пловдив осъмна блокиран. Без да има транспортна стачка. Шест часа трафикът в сърцето на втория по величина град бе спрян. Хиляди хора чакаха, закъсняваха за работа, за срещи, за болница, прекараха часове в трафика. Виновен за това бе един човек, качил се върху Тунела с желание да постави завършек на живота си. Историята звучи като от филм, само че е изцяло действителна. И реакциите — разграничени, шумни, гневни или съпричастни — споделят не по-малко за положението на обществото ни, в сравнение с самият акт.
От едната страна са хората, които питат: „ Нормално ли е поради един човек да блокираш целия град? Ами, в случай че мине кола за спешна помощ, която не може да стигне в точния момент? Ами, в случай че някой различен заплати с живота си цената на тези часове? “. И този въпрос не трябва да бъде подценяван — страната не може да действа на правилото „ всичко стопира, когато някой реши да се качи на мост “.
От другата страна са тези, които виждат в дейностите на мъжа зов за помощ. Не каприз, не рекет, а финален обезверен опит някой да го чуе. Те питат: „ Ако не го спасят, в случай че се хвърли, с какво сме по-добри като общество? “. Истината е, че той е жив — точно тъй като напъните на психоложката Нели Костадинова и зам.-директора на полицията Пламен Иванов дадоха резултат. Но на каква цена — освен логистична, а и морална?
Пловдив осъмна блокиран. Без да има транспортна стачка. Шест часа трафикът в сърцето на втория по величина град бе спрян. Хиляди хора чакаха, закъсняваха за работа, за срещи, за болница, прекараха часове в трафика. Виновен за това бе един човек, качил се върху Тунела с желание да постави завършек на живота си. Историята звучи като от филм, само че е изцяло действителна. И реакциите — разграничени, шумни, гневни или съпричастни — споделят не по-малко за положението на обществото ни, в сравнение с самият акт.
От едната страна са хората, които питат: „ Нормално ли е поради един човек да блокираш целия град? Ами, в случай че мине кола за спешна помощ, която не може да стигне в точния момент? Ами, в случай че някой различен заплати с живота си цената на тези часове? “. И този въпрос не трябва да бъде подценяван — страната не може да действа на правилото „ всичко стопира, когато някой реши да се качи на мост “.
От другата страна са тези, които виждат в дейностите на мъжа зов за помощ. Не каприз, не рекет, а финален обезверен опит някой да го чуе. Те питат: „ Ако не го спасят, в случай че се хвърли, с какво сме по-добри като общество? “. Истината е, че той е жив — точно тъй като напъните на психоложката Нели Костадинова и зам.-директора на полицията Пламен Иванов дадоха резултат. Но на каква цена — освен логистична, а и морална?
Кой е индивидът, спрял града?
42- годишният Пейо е от хората, които се вършим, че не виждаме, когато се разминаваме с тях на улицата. Или сбръчкваме гнусливо нос, усещайки миризмата на скитническия живот. В диалога си с психолога, той призна, че е сменил голям брой специалности, само че не е съумял да се задържи на никое място. Бил е барман на „ Елените “, по-късно е работил в Общинска защита, бил и склададжия. Има проблеми с алкохола, а зад тила му стои и предходен опит за самоубийство. Лежал е в психиатрия, само че явно не е получил помощ, която да го върне към естествен живот. Днес той е изцяло маргинализиран — без работа, без поддръжка, без вяра. Докато един ден не взема решение, че скокът от Тунела е последният му късмет да бъде видян.
„ Първоначално не желаех да скачам. Но пристигнаха някакви от Общинска защита, които се пробваха да ме изгонят. След това извикаха полиция, а служителите на реда затвориха придвижването. Сега имам два разновидността – или отивам в пандиза, или в психото, където ще ме натъпчат с хапчета или скачам долу “ изясни Пейо на психоложката. Тя и полицейският шеф му предложиха и трети вид - да напише пояснение, след което да получи професионална помощ. Около 11 часа двамата бяха на косъм да го накарат да слезе самичък, когато раздразнителен пловдивчани стартира да крещи от Капана, призовавайки Пейо да скочи и да спре да издевателства на пловдивчани. Това изпрати мъжа от другата страна на парапета и в границите на идващия половин час заплахата той да извърши решението си беше извънредно сериозна. " Нищо няма смисъл. Просто би трябвало да умра. Не съм необходим на никого ", повтаряше той.
Дълъг диалог на тематика индивидът, машините и изкуствения разсъдък съумя да тушира напрежението, само че все пак мъжът изрично отхвърляше да слезе от парапета. В последна сметка, изкушен от чаша кафе, Пейо се отклони за секунди от мястото си и след светкавична реакция на служителите на реда, той бе повален на земята. И избавен. Поне за момента.
Тук идва огромният въпрос, който всички настойчиво заобикалят: Защо въобще стигаме дотук? Защо човек с известни психологични и обществени проблеми не получава съответна поддръжка?
Къде е системата, която би трябвало да го хване, преди да падне — не от височина, а от живота?
България страда от тежка рецесия в психиатричната грижа. Липса на фрагменти, незадоволително финансиране, изоставени институции. Психично болните хора са оставени на произвола, постоянно със стигма, позор и цялостна изолираност. За тях обществото няма място. Докато един от тях не застане на покрива на тунела — и не спре всичко.
Да, заслужено е да питаме: „ Какво щеше да стане, в случай че някой беше починал, чакайки кола за спешна помощ в задръстването? “. Но също толкоз заслужено е да попитаме: „ Колко индивида ще би трябвало да спрат придвижването, с цел да стартираме да приказваме за действителна промяна в грижата за психологичното здраве? “.
Случаят в Пловдив не е просто поради трафика, нито поради този един човек. Той е огледало. Показва по какъв начин действаме като общество — по кое време сме съпричастни, по кое време сме безпощадни, и какъв брой малко коства човешкият живот, когато е отвън рамките на „ естественото “.
Може би не е неточност, че градът спря за шест часа. Може би от време на време би трябвало да спрем, с цел да забележим ясно. Но, в случай че по-късно всичко продължи, както преди — тогава и прекъсването е било на вятъра.
Парашкева ИВАНОВА,
От едната страна са хората, които питат: „ Нормално ли е поради един човек да блокираш целия град? Ами, в случай че мине кола за спешна помощ, която не може да стигне в точния момент? Ами, в случай че някой различен заплати с живота си цената на тези часове? “. И този въпрос не трябва да бъде подценяван — страната не може да действа на правилото „ всичко стопира, когато някой реши да се качи на мост “.
От другата страна са тези, които виждат в дейностите на мъжа зов за помощ. Не каприз, не рекет, а финален обезверен опит някой да го чуе. Те питат: „ Ако не го спасят, в случай че се хвърли, с какво сме по-добри като общество? “. Истината е, че той е жив — точно тъй като напъните на психоложката Нели Костадинова и зам.-директора на полицията Пламен Иванов дадоха резултат. Но на каква цена — освен логистична, а и морална?
Пловдив осъмна блокиран. Без да има транспортна стачка. Шест часа трафикът в сърцето на втория по величина град бе спрян. Хиляди хора чакаха, закъсняваха за работа, за срещи, за болница, прекараха часове в трафика. Виновен за това бе един човек, качил се върху Тунела с желание да постави завършек на живота си. Историята звучи като от филм, само че е изцяло действителна. И реакциите — разграничени, шумни, гневни или съпричастни — споделят не по-малко за положението на обществото ни, в сравнение с самият акт.
От едната страна са хората, които питат: „ Нормално ли е поради един човек да блокираш целия град? Ами, в случай че мине кола за спешна помощ, която не може да стигне в точния момент? Ами, в случай че някой различен заплати с живота си цената на тези часове? “. И този въпрос не трябва да бъде подценяван — страната не може да действа на правилото „ всичко стопира, когато някой реши да се качи на мост “.
От другата страна са тези, които виждат в дейностите на мъжа зов за помощ. Не каприз, не рекет, а финален обезверен опит някой да го чуе. Те питат: „ Ако не го спасят, в случай че се хвърли, с какво сме по-добри като общество? “. Истината е, че той е жив — точно тъй като напъните на психоложката Нели Костадинова и зам.-директора на полицията Пламен Иванов дадоха резултат. Но на каква цена — освен логистична, а и морална?
Кой е индивидът, спрял града?
42- годишният Пейо е от хората, които се вършим, че не виждаме, когато се разминаваме с тях на улицата. Или сбръчкваме гнусливо нос, усещайки миризмата на скитническия живот. В диалога си с психолога, той призна, че е сменил голям брой специалности, само че не е съумял да се задържи на никое място. Бил е барман на „ Елените “, по-късно е работил в Общинска защита, бил и склададжия. Има проблеми с алкохола, а зад тила му стои и предходен опит за самоубийство. Лежал е в психиатрия, само че явно не е получил помощ, която да го върне към естествен живот. Днес той е изцяло маргинализиран — без работа, без поддръжка, без вяра. Докато един ден не взема решение, че скокът от Тунела е последният му късмет да бъде видян.
„ Първоначално не желаех да скачам. Но пристигнаха някакви от Общинска защита, които се пробваха да ме изгонят. След това извикаха полиция, а служителите на реда затвориха придвижването. Сега имам два разновидността – или отивам в пандиза, или в психото, където ще ме натъпчат с хапчета или скачам долу “ изясни Пейо на психоложката. Тя и полицейският шеф му предложиха и трети вид - да напише пояснение, след което да получи професионална помощ. Около 11 часа двамата бяха на косъм да го накарат да слезе самичък, когато раздразнителен пловдивчани стартира да крещи от Капана, призовавайки Пейо да скочи и да спре да издевателства на пловдивчани. Това изпрати мъжа от другата страна на парапета и в границите на идващия половин час заплахата той да извърши решението си беше извънредно сериозна. " Нищо няма смисъл. Просто би трябвало да умра. Не съм необходим на никого ", повтаряше той.
Дълъг диалог на тематика индивидът, машините и изкуствения разсъдък съумя да тушира напрежението, само че все пак мъжът изрично отхвърляше да слезе от парапета. В последна сметка, изкушен от чаша кафе, Пейо се отклони за секунди от мястото си и след светкавична реакция на служителите на реда, той бе повален на земята. И избавен. Поне за момента.
Тук идва огромният въпрос, който всички настойчиво заобикалят: Защо въобще стигаме дотук? Защо човек с известни психологични и обществени проблеми не получава съответна поддръжка?
Къде е системата, която би трябвало да го хване, преди да падне — не от височина, а от живота?
България страда от тежка рецесия в психиатричната грижа. Липса на фрагменти, незадоволително финансиране, изоставени институции. Психично болните хора са оставени на произвола, постоянно със стигма, позор и цялостна изолираност. За тях обществото няма място. Докато един от тях не застане на покрива на тунела — и не спре всичко.
Да, заслужено е да питаме: „ Какво щеше да стане, в случай че някой беше починал, чакайки кола за спешна помощ в задръстването? “. Но също толкоз заслужено е да попитаме: „ Колко индивида ще би трябвало да спрат придвижването, с цел да стартираме да приказваме за действителна промяна в грижата за психологичното здраве? “.
Случаят в Пловдив не е просто поради трафика, нито поради този един човек. Той е огледало. Показва по какъв начин действаме като общество — по кое време сме съпричастни, по кое време сме безпощадни, и какъв брой малко коства човешкият живот, когато е отвън рамките на „ естественото “.
Може би не е неточност, че градът спря за шест часа. Може би от време на време би трябвало да спрем, с цел да забележим ясно. Но, в случай че по-късно всичко продължи, както преди — тогава и прекъсването е било на вятъра.
Парашкева ИВАНОВА,
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ