Плът“ е филм, който разказва за човешкия край. Краят на

" Плът “ е филм, който споделя за човешкия край. Краят на човешкото битие е единствено мотив да се опише една смислена, дълбока история за нежното човешко битие на тази неверна и прелестна планета, и по какъв начин и по какъв метод реагираме, когато сме се озовали в непреодолими обстановки. И тук към този момент стартира един доста забавен психически прорез на това какво съставлява човек в неговото разнообразие, изправен пред проблем – дали е лицемерен, дали е нерешителен, дали е самоуверен, дали е заслужен, и внезапно блесва неговата цялостна природа и маските падат. Това описа в предаването " Сториборд " на радио " Фокус " с водещ Благой Д. Иванов режисьорът, сценарист, публицист и водещ Димитър Стоянович.

Филмът, който е и пълнометражният дебют на Стоянович, е част от програмата на София Филм Фест и излиза на огромния екран на 14 март. Сценаристът и режисьор на плана разпростира една същинска и общочовешка тематика, една доста персонална история, която е в действителност история на всички хора, дали прошка се със свои близки. Във кино лентата Димитър Стоянович в действителност сблъсква плътта с духовното през призмата на заболяването. " Седнах да пиша сюжета с концепцията, че аз ще го дирижирам. Когато пиша за кино, си представям всичко. Наистина няма подробност, който да не мисля, да не си го представям, като върша доста съществено вътрешно изследване на героите. Т.е. върша си една обща картина преди да опиша съответен откъслек от време, който е във кино лентата, “ показа той.

Според него в случай че човек не споделя персонални истории в изкуството, не прави нищо. " Личното влиза вътре, само че аз се мятам в женската логика на психиката, която нееднократно съм твърдял, че ми е надалеч по-интересна, тъй като тя е доста по-непредсказуема, доста по-реактивна. Много по-специфични са връзките майка и щерка. И тази специфичност, тази многопластовост на женската логика на психиката в действителност ме кара да вляза в тази тематика, усложнена от другите преплитащи се линии, като японски линии, наши линии, медицински линии, литературни, метафизичен линии. “

Разсъжданията и креативните тези на Стоянович по един извънредно натурален метод се допълват посредством " японската мисъл и през японските натрупвания “, за да  " обясня една допустимо философска идея, която води цялата драматургия на кино лентата. Просто одобрявам това, което прави японската мисъл в натрупванията през вековете. И в този случай този фиктивен Нобелов лауреат, създател на измисления разказ " Плът “, той в действителност споделя вероятната моя позиция за точно плътта като единственото очакване на индивида, която е само почтена към нас, която ще ни държи, до момента в който може, по-късно ще ни пусне, когато повече не може. И той то. “

С извънредно мощната химия между тях, актьорския тандем Пламена Гетова и Весела Бабинова основават същинско изкуство, което е наслаждение за гледане. " Изключително се гордея с тях и съм доста благополучен от това, което направиха, тъй като са доста, доста, доста комплицирани техните задания. Те в никакъв случай не са играли дружно на никое място, не се познаваха действително, само че сред тях има и продължава да има действителна химия на хора, които си наподобяват и душевно, и физически, и гений в гения. “

Всеки създател изпитва подозрение към самия себе си, което се преплита със самоувереността в начинанието. " Искам да върша нещата по този начин, че да са направени оптимално добре, в оптимално верен подтекст. И изпитвам големи подозрения. Знам, че нещо се е получило или не се е получило, тъй като постоянно се случва, и го спирам незабавно като развой, само че не знам по какъв начин ще реагират хората. Това е тази огромна неопределеност. А е значимо хората да го видят, “ изясни още той.

Българското кино съгласно Стоянович е затънало в личното си тресавище и е пагубно това, че продължава да се рови в мизерията на Прехода. И макар, че всичко в българското кино е нискобюджетно, човек когато желае да опише история, употребява тази нискобюджетна база за това. " Неспособността да разказваш космополитни истории и оставайки в една провинциална досада, е огромната въпросителна, дали някой ден киното ще се измъкне от това тресавище “.

" Българското кино, с изключения, които се борят на пръстите на едната ръка, остава в една провинциална, тинеста конюнктура, с тематики, които не надмогват обикновената фикция на дете от помощно учебно заведение, с безспорна липса на подигравка, автоирония, възприятие за комизъм и космополитизъм. Прави се еднотипно кино, предопределено за някакви фестивали или по какъв начин създателите на тези филми си мислят, че фестивалите биха подходили към техния филм, тъй че те, като едни хамелеони, да напишат, да основат, да снимат не това, което е забавно за тях, а това, което вероятно би било забавно за някакъв прочут, едва прочут или треторазряден фестивал. “