Писмо от мен за мен 9 години по-късно.

Има нещо примамливо в общата носталгия към отминали времена, тъй като мозъкът ни грижливо е складирал единствено хубавото – несъмнено здравословно и скъпо единствено по себе си, само че и извънредно нереалистично умеене. 17 – 18 е онази идеализирана възраст, за която всички си спомнят с въздишка и богатства усмивка. Тогава сме били по-млади, по-слаби, по-красиви, малко по-глупави и в този смисъл и по-щастливи, несъмнено.

Така е, нали? Aми не. Ако можех отново да съм на 17, нямаше. Тогава бях по-слаба, тъй като изпадах в крайности с храненето, а за това ми беше задоволително единствено коментар от гаджето ми, напълно лек намек, че 46 кг са съвършени, а аз съм в „ слонските “ 52. Сега това ми звучи неуместно, само че съвсем всеки младеж е имал интервал, в който не се е харесвал и приемал, все има нещо ненужно по нас, нещо, което прави дистанцията до съвършенството по-голямо и отчетливо.

Толкова е мъчно да взимаш осъзнати решения за здравето си и външния си тип, когато си в тази, извинете ме, само че за мен–изключително глупава възраст. Пропускаш ястие, с цел да наваксаш внимание и боготворене от избраника на сърцето си, който елементарно би те сменил за по-голямо деколте и по-малка талия.

След това вдигаш левъла и се влюбваш в човек, който е към 20-те и не е по момчешки лекомислен.

При мен това беше сред 17 и 18, a тогава да имам гадже на 20+ ми изглеждаше като в този момент да заедно съм с Джордж Клуни(eх, желае ми се…). Толкова впечатляващо отношение, доверие, жестове. И внезапно, когато минимум очакваш, ти минават с валяк през сърцето. Не си квалифициран, не знаеш какво се случва и по какъв начин да се оправиш. Раната е отворена и на всеки няколко минути посипвана със сол.

Първият потрес от това да си незадоволително желан, мечтан и обичан и още по-голямото неразбиране от обстоятелството, че някой може да ти смъква звезди през днешния ден и безусловно на другия ден да те затрие от слънчевата система напълно и вечно. Не че след 10 години това не ме изумява и наранява, само че някак към този момент имам механизми за осмисляне и справяне. Разбрала съм, че в случай че някой желае да поддържа заблуда, може да го направи брилянтно, а в случай че ти си влюбен и искаш да вярваш в нея, можеш да не видиш пътните предупредителни знаци.

А в този момент знам, че и двамата сме отговорни, само че на 17 просто падаш театрално на улицата, безусловно като посечена с нож,

защото те зарязва по телефона ден откакто ти се е обяснил в обич по най-красивия вероятен метод. Следователно най-несправедливото нещо на света е било писано да се случи навръх твоето сърце.

Но не е по този начин. Нечестни неща заливат света всекидневно и един разрушен юношески блян е единствено част от общата картинка. Когато на 17 ми се срути смисълът след 2 минути диалог по телефона, бях сигурна, че в никакъв случай, но при никакви условия няма да се съвзема и ще се повличам трагично по улицата, до момента в който някой добър човек не ме сгази и не ме избави от тъгите ми.

Днес знам, че времето лекува, и това ми дава успокоение и в най-трудните моменти. А също по този начин знам, че колкото и близки и хубави хора да имаш към себе си, от дъното можеш само ти самичък себе си да извлечеш, да си забиеш два шамара и да присвиеш очи против слънцето. Единствено ми липсват приятелите ми, които тогава можех да виждам всекидневно, а в този момент са пръснати по света, само че пък, когато успеем да се забележим или чуем по скайп, имаме доста по-интересни неща за описване, в сравнение с баналните учебни диалози едно време.

Не мисля, че младостта е гаранция за благополучие, таман противоположното. И съм сигурна, че след 10 години ще се връщам към сегашния миг с лекото състрадание на индивида, който вижда какъв брой доста баланс му е липсвал и още толкоз убеденост.

И двете имам вяра се построяват с времето и житейския опит, а не с нетърпението и протеста на седемнадесетте.

На 26 съм и има дни, в които шизофренично се усещам по едно и също време на 20 и на 30. Това е странна комбинация от възторг и първи първи проблясъци на мъдрост. Обещавам си постоянно да избирам сегашното и в никакъв случай да не ставам от тези хора, които имат вяра, че щастието им е заключено в албума с черно-бели фотоси.

от Стефани Калчева

Инфо: http://www.goguide.bg