Змей Горянин: Загубиш ли си съвестта — намираш злато и сребро
Писателят Светозар Димитров, с псевдоним Змей Горянин, е име в българската културна история, което обаче дълго време е премълчавано и даже забранявано. Причината е, че е наказан на една година затвор от Народния съд, творбите му са включени в листата на неразрешените книги, а активността му е порицавана и следена. В каталога на написаното от него срещаме романи, исторически летописи, журналистика, пътеписи, мемоари, афоризми. Той е създател на над 50 книги, сред които историческият разказ „ Кнез Иван Кулин “, описващ събитията към Видинското въстание против османската власт през 1850 година, на трилогията „ Дунав тече “, „ Бачо Киро “, „ Звезда керванджийка “. На днешния 25 август се навършват тъкмо 60 години от гибелта му в манастира „ Седемте престола “ край село Еленов дол, община Своге, при неизяснени условия. Припомняме ви част от неговите творби.
***Жадувам слънчеви простори,а в мрак пропадам ден след ден; -за слънцето очи разтворил –от слънцето съм ослепен.
Почуквам с просешка тоягаи обезсърчителен следа брод. –Но по какъв начин бих могъл да избягамот личния си живот?
ТИ ИДВАШ, моя есен. Тихацелуваш остарялата гораи в твойта сивкава зорамъгли листата изгориха.
Мъглите падат и над мене, -о, моята душа е злаки чака с безшумно примирениеда падне сняг, да падне сняг...
МАЛКИТЕ птички се готвят за юг. –Малко сърце, ще зимуваш ли тук?Или със птичките скоро и тилеко надалеч ще си отлетиш?
Малко сърце, отлети без горест!Ти ще загинеш щом падне снега.Мен той не ще ме пречупи и попари -:Мойте коси е от дълго време прошарил!...
***Женското сърце е разтегливо,майчиното — непроменливо.
***Така е подреден света,че всяко зло е за положително:загубиш ли си съвестта —намираш злато и сребро.
***Желая времето да приковасъс сребърния пирон на луната,да задържа нощта и тишинатаи преди малко дочутите слова.
Една умряла дума ме споходи,двусрична, елементарна думичка: обич.Разтваря се смраченото небои ярък спомен в ярък път ме води.
Изгасям недопушена цигара;броя часът по градския часовники с мисли сиви, тежки и оловниоткъсвам две листца отъ календара.
***
***Жадувам слънчеви простори,а в мрак пропадам ден след ден; -за слънцето очи разтворил –от слънцето съм ослепен.
Почуквам с просешка тоягаи обезсърчителен следа брод. –Но по какъв начин бих могъл да избягамот личния си живот?
ТИ ИДВАШ, моя есен. Тихацелуваш остарялата гораи в твойта сивкава зорамъгли листата изгориха.
Мъглите падат и над мене, -о, моята душа е злаки чака с безшумно примирениеда падне сняг, да падне сняг...
МАЛКИТЕ птички се готвят за юг. –Малко сърце, ще зимуваш ли тук?Или със птичките скоро и тилеко надалеч ще си отлетиш?
Малко сърце, отлети без горест!Ти ще загинеш щом падне снега.Мен той не ще ме пречупи и попари -:Мойте коси е от дълго време прошарил!...
***Женското сърце е разтегливо,майчиното — непроменливо.
***Така е подреден света,че всяко зло е за положително:загубиш ли си съвестта —намираш злато и сребро.
***Желая времето да приковасъс сребърния пирон на луната,да задържа нощта и тишинатаи преди малко дочутите слова.
Една умряла дума ме споходи,двусрична, елементарна думичка: обич.Разтваря се смраченото небои ярък спомен в ярък път ме води.
Изгасям недопушена цигара;броя часът по градския часовники с мисли сиви, тежки и оловниоткъсвам две листца отъ календара.
***
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ




