Антония Апостолова гостува в Пловдив с новия си роман „Болка...
Писателката Антония Апостолова гостува в Пловдив със завладяващия си нов разказ „ Болката идва по-късно “. Срещата диалог с читателите от града под тепетата ще водят Еми Барух и Красимир Лозанов. Събитието е на 18 юни, сряда, от 18:30 ч. в Club Fargo (ул. „ Уилям Гладстон “ 1).
Срещата се организира в границите на фестивала „ Пловдив чете “.
„ Болката идва по-късно “ (Жанет 45) е четвъртата книга на Антония Апостолова – огромна семейно-философска сага, разказ на израстването и изповедта на един татко под формата на писмо до изоставения от него наследник. Провокативен и объркващ в посланията си, сетивен и прям в езика си, богат на тематики и хрумвания, разказът на бащата ще прерасне в саморазголващо признание: за историята на предците му, за връзките с брат му и родителите му, за двата му брака и единствената, само че недостижима жена в живота му. Ще се трансформира ли това писмо в финален късмет той да почувства това, което постоянно се е считал некадърен да изпитва: загубата, неналичието, болката? Болката, която постоянно идва по-късно…
„ Болката идва по-късно “ „ пренаписва “ няколко базови древен разказа в напълно модерни истории, като най-важната от тях е тази за бащата и сина, Авраам и Исаак. Подобно на другите книги на авторката, този разказ също значително е автофикционален, само че разчита мощно и на фикцията в многото истории, които сплотява. Прекосяващ континенти и генерации и цялостен с културно-исторически препратки, той е определян от рецензента си Младен Влашки и като извънредно реформаторски в представянето на един другояче обичаен за литературата етнос по актуален, сериозен и лишен от стандарти метод.
Редакторът Борис Минков написа: „ Много мощно и увлекателно описване, което изисква да се съучаства. Впечатляваща е лекотата, с която се преливат и взаимно се осветляват древен, битийни и битови гледни точки. Колко доброволно зад баналното и познатото се откриват неподозирани пластове и претекстове! Една запалваща с гъвкавостта си целокупност “. Писателката Еми Барух е сбита: „ Зашеметяващо писане! Разбиваща, мощна, дълбока и богата книга, от която не можеш да се откъснеш “.
Сред многото тематики в „ Болката идва по-късно “ са и тези за същинското лице на родителството и сексуалността; за латентния инцест в кръвната близост; за смисъла на дома и принадлежността; за страха и комплицираните връзки с Бога; за загубата и механизмите за съхранение; за израстването и съперничеството; за историческия и фамилен багаж, който всички носим. Но най-много за любовта, от време на време допустима само другаде. И за думите, посредством които ни доближава или напуща.
Прожекция на кино лентата „ Нас, които ни няма “
На 18 юни, в границите на фестивала „ Пловдив чете “, ще бъде показан и късометражният филм по едноименния разказ на Антония Апостолова „ Нас, които ни няма “ (Жанет 45, 2021), дружно с други няколко кино лентата, правени като акомодации на литературни текстове. Прожекцията е от 20,30 ч. в Club Fargo (ул. „ Уилям Гладстон “ 1).
Филмът е дело на младата режисьорка Габриела Бозова, ученичка на небезизвестната Яна Титова, която е съветник и началник на плана дружно с артиста Алекс Алексиев. В основните функции играят надарената Александра Костова (позната от „ Петя на моята Петя “ и „ Гунди “) и младият сценичен артист Венцислав Стоянов. Лентата се концентрира върху началните подиуми на романа – оказалата се съдбовна среща сред героите Антония и Мартин.
Антония и Мартин
„ Нас, които ни няма “ е автофикционален разказ за една галактическа по дълбочината си обич сред 16-годишни младежи на фона на историята на техните фамилии. Романът е портрет на поколението на 90-те, с всичките му субкултурни жалони, както и на обичания на мнозина град Бургас, където се развива действието.
Антония Апостолова е създател на четири книги – поетичната стихосбирка „ Солена ябълка “ (1994), сборника „ Потъване в мъртво море “ (2019) и романите „ Нас, които ни няма “ (2021) и „ Болката идва по-късно “ (2025). „ Потъване в мъртво море “ има премия „ Йордан Радичков “ 2020 за дебют в описа и номинация в късия лист на „ Портал Култура “ 2020. „ Нас, които ни няма “ е притежател на: премията на „ Портал Култура “ II за 2022, премията за прозаичност на Община Бургас 2022 и номинация за „ Перото “ 2021. По романа е сниман късометражен филм и е планувана пълнометражна версия.
Антония Апостолова работи като редактор и рецензент на художествена литература, както и книжовен публицист за медии като „ Литературен вестник “, „ Портал Култура “ и „ Тоест “. Създател е на уеб страницата „ Литературни диалози “ и на платформата за литературни съвещания и редакция Stilnica.com.
„ Болката идва по-късно “
Откъс от романа
Когато затварям, още веднъж ме доближават думите на майка ти: ти нищо не си губил, Илан, единствено мъничко късче от крайници си. Късно ли е да схвана това нейно гледище да ме научи на загубата – да я чакам, да я различавам, да я изпитвам, да я съзнавам, да се багра от нея? Не, не като Лора, която желае по този метод да я преодолея – а в противен случай, като изцяло се отдам на загубата, слея се с нея, трансформира я в част от своето ДНК, с цел да мога в действителност да обичам, както си го показва майка ти.
Понякога, до момента в който ти споделяше нещо обезпокоително мъдро за възрастта си, или спеше с отворена уста по оня лишен от всевъзможни отбрани метод, на който са способни единствено децата; до момента в който в хола звучеше хубав акустичен концерт по нощния блок на радио „ 88 “ или тримата просто вечеряхме дружно сготвеното от мен, тя обрисуваше дъга във въздуха и споделяше нещо от рода на: виж го, Илан, тъкмо това, тъкмо в този момент, този миг, тази съвършена диспозиция, това равновесие на мига, разтеглено до разкъсване – тъй като то в действителност е спомен, предстоящ спомен. Но колкото и паметта да се пробва да го присвои в самото му случване, няма да мога, няма да можеш, няма да можем.
Ще мога, помня като мечка, няма да го изгубя в главата си – отвръщах по момчешки самоуверено, сопнато. Но тя разклащаше нейната и повтаряше като в транс спрежението: няма да мога, няма да можеш, няма да можем. Беше красиво като библейско знамение, доколкото всичко красиво постоянно ни звучи като самата истина. Но беше и също толкоз злокобно – черногледството, сластната потиснатост, давещото я безпокойствие, които се завръщаха в мига, в който спреше хапчетата за повече от седмица, колкото и безобидна да беше дозата...
И какво от това, отвръщах от време на време. Какво даже да е по този начин? Никога да не свършва ли? Да се сбръчкваме до безконечност ли? Трябва ли да пребивавам с камера на челото и да отвличам всеки момент? Нямаме ли задоволително фотоси? Нямаме ли задоволително доказателства? Толкова ли е ужасно Йоав да порасне в последна сметка? Толкова ли е ужасно някой ден да си тръгне жив? Или даже мъртъв...
Но в действителност и двамата се оказахме прави. Аз помня случките и сцените – сюжетите, по този начин да се каже. Но колкото и да се напъвам в този момент, към този момент съм не запомнил светлината, израженията, звуците, миризмите, синонимите. Движенията ни навръх онази възраст, тъкмо в оня отегчителен до разкъсване момент, поредността на самия момент, гибелта на мига. И ми се коства, че още малко, още напълно малко и ще го проумея: загубата тогава, когато си опитал да задържиш всичко, е по-голяма от тази, когато просто си се оставил то да изтече от теб.
И си припомням още веднъж тези вечери, когато всичко утихнеше, ти спреше да ни привикваш по няколко пъти поради страха си от стените (да, не от тъмното, а точно от стените, които съгласно теб започвали да се движат и да трансформират дома ни), когато миялната замъркаше, каната за вода запърпореше за черния ѝ чай, майка ти потънеше в работния фотьойл с цялото си битово изнемощение и отвореше преносимия компютър, с цел да продължи с преводите, само че единствено след десетина минути, излязла като от неосъществим за пояснение сън, към момента посърнала, в захлас, внезапно извърнеше глава към мен, взреше се в лицето ми и ме загледаше по този начин, като че ли търсеше не нещо съответно, а самия отговор на въпроса какво търси, до момента в който аз усещах по какъв начин към мен си проправя път някакво неразбираемо условие, и въпреки тялото ми да не помръдваше от хоризонта на дивана, вътре в мен нещо се наежваше, отхвърляше негласното ѝ моление да върна предишното. Но не, не просто предишното, а нейната гладкост отпреди теб, детето ѝ, иронично-любовните ми картички за рождените ѝ дни, единодушието на пръстите ми, дишането ни по телефона, моята охота за безсрамната откровеност на словата ѝ, тъждественото на нея дебелоочие на плътта, предчувствието, че ще накуцвам до нея, първите ни години дружно, потното ни обединение в първия Израел, първите четири нощи в Истанбул, първото ела, първите думи, първите часове, първите минути, оня единствен момент, в който Ребека смъква булото пред Исаак, а Рахил се оказва самата Рахил пред Иаков. Майка ти стоеше там и гледаше в мен и през мен, до момента в който не се троснех: какво, какво има отново, какво е станало? И тогава от нея излизаше оня кучешки бяс, но с най-безсилния, паднал, изоставен глас: защо е всичко това, какъв е смисълът, Илан? И аз виждах по какъв начин на преносимия компютър вместо уърдовския файл с превода в този момент е отворила наша остаряла фотография броени месеци след сватбата, някъде от пустинята около Мъртво море, и по какъв начин на нея се целуваме пред нагласената върху колата чартърен камера, и какъв брой безпомощно млад, какъв брой безсилно завързан, какъв брой беззащитен от любовта си към нея съм. И си мислех: затвори я, затвори я, затвори фотографията, тъй като не си липсвам, не си липсвам, не си липсвам.
Срещата се организира в границите на фестивала „ Пловдив чете “.
„ Болката идва по-късно “ (Жанет 45) е четвъртата книга на Антония Апостолова – огромна семейно-философска сага, разказ на израстването и изповедта на един татко под формата на писмо до изоставения от него наследник. Провокативен и объркващ в посланията си, сетивен и прям в езика си, богат на тематики и хрумвания, разказът на бащата ще прерасне в саморазголващо признание: за историята на предците му, за връзките с брат му и родителите му, за двата му брака и единствената, само че недостижима жена в живота му. Ще се трансформира ли това писмо в финален късмет той да почувства това, което постоянно се е считал некадърен да изпитва: загубата, неналичието, болката? Болката, която постоянно идва по-късно…
„ Болката идва по-късно “ „ пренаписва “ няколко базови древен разказа в напълно модерни истории, като най-важната от тях е тази за бащата и сина, Авраам и Исаак. Подобно на другите книги на авторката, този разказ също значително е автофикционален, само че разчита мощно и на фикцията в многото истории, които сплотява. Прекосяващ континенти и генерации и цялостен с културно-исторически препратки, той е определян от рецензента си Младен Влашки и като извънредно реформаторски в представянето на един другояче обичаен за литературата етнос по актуален, сериозен и лишен от стандарти метод.
Редакторът Борис Минков написа: „ Много мощно и увлекателно описване, което изисква да се съучаства. Впечатляваща е лекотата, с която се преливат и взаимно се осветляват древен, битийни и битови гледни точки. Колко доброволно зад баналното и познатото се откриват неподозирани пластове и претекстове! Една запалваща с гъвкавостта си целокупност “. Писателката Еми Барух е сбита: „ Зашеметяващо писане! Разбиваща, мощна, дълбока и богата книга, от която не можеш да се откъснеш “.
Сред многото тематики в „ Болката идва по-късно “ са и тези за същинското лице на родителството и сексуалността; за латентния инцест в кръвната близост; за смисъла на дома и принадлежността; за страха и комплицираните връзки с Бога; за загубата и механизмите за съхранение; за израстването и съперничеството; за историческия и фамилен багаж, който всички носим. Но най-много за любовта, от време на време допустима само другаде. И за думите, посредством които ни доближава или напуща.
Прожекция на кино лентата „ Нас, които ни няма “
На 18 юни, в границите на фестивала „ Пловдив чете “, ще бъде показан и късометражният филм по едноименния разказ на Антония Апостолова „ Нас, които ни няма “ (Жанет 45, 2021), дружно с други няколко кино лентата, правени като акомодации на литературни текстове. Прожекцията е от 20,30 ч. в Club Fargo (ул. „ Уилям Гладстон “ 1).
Филмът е дело на младата режисьорка Габриела Бозова, ученичка на небезизвестната Яна Титова, която е съветник и началник на плана дружно с артиста Алекс Алексиев. В основните функции играят надарената Александра Костова (позната от „ Петя на моята Петя “ и „ Гунди “) и младият сценичен артист Венцислав Стоянов. Лентата се концентрира върху началните подиуми на романа – оказалата се съдбовна среща сред героите Антония и Мартин.
Антония и Мартин
„ Нас, които ни няма “ е автофикционален разказ за една галактическа по дълбочината си обич сред 16-годишни младежи на фона на историята на техните фамилии. Романът е портрет на поколението на 90-те, с всичките му субкултурни жалони, както и на обичания на мнозина град Бургас, където се развива действието.
Антония Апостолова е създател на четири книги – поетичната стихосбирка „ Солена ябълка “ (1994), сборника „ Потъване в мъртво море “ (2019) и романите „ Нас, които ни няма “ (2021) и „ Болката идва по-късно “ (2025). „ Потъване в мъртво море “ има премия „ Йордан Радичков “ 2020 за дебют в описа и номинация в късия лист на „ Портал Култура “ 2020. „ Нас, които ни няма “ е притежател на: премията на „ Портал Култура “ II за 2022, премията за прозаичност на Община Бургас 2022 и номинация за „ Перото “ 2021. По романа е сниман късометражен филм и е планувана пълнометражна версия.
Антония Апостолова работи като редактор и рецензент на художествена литература, както и книжовен публицист за медии като „ Литературен вестник “, „ Портал Култура “ и „ Тоест “. Създател е на уеб страницата „ Литературни диалози “ и на платформата за литературни съвещания и редакция Stilnica.com.
„ Болката идва по-късно “
Откъс от романа
Когато затварям, още веднъж ме доближават думите на майка ти: ти нищо не си губил, Илан, единствено мъничко късче от крайници си. Късно ли е да схвана това нейно гледище да ме научи на загубата – да я чакам, да я различавам, да я изпитвам, да я съзнавам, да се багра от нея? Не, не като Лора, която желае по този метод да я преодолея – а в противен случай, като изцяло се отдам на загубата, слея се с нея, трансформира я в част от своето ДНК, с цел да мога в действителност да обичам, както си го показва майка ти.
Понякога, до момента в който ти споделяше нещо обезпокоително мъдро за възрастта си, или спеше с отворена уста по оня лишен от всевъзможни отбрани метод, на който са способни единствено децата; до момента в който в хола звучеше хубав акустичен концерт по нощния блок на радио „ 88 “ или тримата просто вечеряхме дружно сготвеното от мен, тя обрисуваше дъга във въздуха и споделяше нещо от рода на: виж го, Илан, тъкмо това, тъкмо в този момент, този миг, тази съвършена диспозиция, това равновесие на мига, разтеглено до разкъсване – тъй като то в действителност е спомен, предстоящ спомен. Но колкото и паметта да се пробва да го присвои в самото му случване, няма да мога, няма да можеш, няма да можем.
Ще мога, помня като мечка, няма да го изгубя в главата си – отвръщах по момчешки самоуверено, сопнато. Но тя разклащаше нейната и повтаряше като в транс спрежението: няма да мога, няма да можеш, няма да можем. Беше красиво като библейско знамение, доколкото всичко красиво постоянно ни звучи като самата истина. Но беше и също толкоз злокобно – черногледството, сластната потиснатост, давещото я безпокойствие, които се завръщаха в мига, в който спреше хапчетата за повече от седмица, колкото и безобидна да беше дозата...
И какво от това, отвръщах от време на време. Какво даже да е по този начин? Никога да не свършва ли? Да се сбръчкваме до безконечност ли? Трябва ли да пребивавам с камера на челото и да отвличам всеки момент? Нямаме ли задоволително фотоси? Нямаме ли задоволително доказателства? Толкова ли е ужасно Йоав да порасне в последна сметка? Толкова ли е ужасно някой ден да си тръгне жив? Или даже мъртъв...
Но в действителност и двамата се оказахме прави. Аз помня случките и сцените – сюжетите, по този начин да се каже. Но колкото и да се напъвам в този момент, към този момент съм не запомнил светлината, израженията, звуците, миризмите, синонимите. Движенията ни навръх онази възраст, тъкмо в оня отегчителен до разкъсване момент, поредността на самия момент, гибелта на мига. И ми се коства, че още малко, още напълно малко и ще го проумея: загубата тогава, когато си опитал да задържиш всичко, е по-голяма от тази, когато просто си се оставил то да изтече от теб.
И си припомням още веднъж тези вечери, когато всичко утихнеше, ти спреше да ни привикваш по няколко пъти поради страха си от стените (да, не от тъмното, а точно от стените, които съгласно теб започвали да се движат и да трансформират дома ни), когато миялната замъркаше, каната за вода запърпореше за черния ѝ чай, майка ти потънеше в работния фотьойл с цялото си битово изнемощение и отвореше преносимия компютър, с цел да продължи с преводите, само че единствено след десетина минути, излязла като от неосъществим за пояснение сън, към момента посърнала, в захлас, внезапно извърнеше глава към мен, взреше се в лицето ми и ме загледаше по този начин, като че ли търсеше не нещо съответно, а самия отговор на въпроса какво търси, до момента в който аз усещах по какъв начин към мен си проправя път някакво неразбираемо условие, и въпреки тялото ми да не помръдваше от хоризонта на дивана, вътре в мен нещо се наежваше, отхвърляше негласното ѝ моление да върна предишното. Но не, не просто предишното, а нейната гладкост отпреди теб, детето ѝ, иронично-любовните ми картички за рождените ѝ дни, единодушието на пръстите ми, дишането ни по телефона, моята охота за безсрамната откровеност на словата ѝ, тъждественото на нея дебелоочие на плътта, предчувствието, че ще накуцвам до нея, първите ни години дружно, потното ни обединение в първия Израел, първите четири нощи в Истанбул, първото ела, първите думи, първите часове, първите минути, оня единствен момент, в който Ребека смъква булото пред Исаак, а Рахил се оказва самата Рахил пред Иаков. Майка ти стоеше там и гледаше в мен и през мен, до момента в който не се троснех: какво, какво има отново, какво е станало? И тогава от нея излизаше оня кучешки бяс, но с най-безсилния, паднал, изоставен глас: защо е всичко това, какъв е смисълът, Илан? И аз виждах по какъв начин на преносимия компютър вместо уърдовския файл с превода в този момент е отворила наша остаряла фотография броени месеци след сватбата, някъде от пустинята около Мъртво море, и по какъв начин на нея се целуваме пред нагласената върху колата чартърен камера, и какъв брой безпомощно млад, какъв брой безсилно завързан, какъв брой беззащитен от любовта си към нея съм. И си мислех: затвори я, затвори я, затвори фотографията, тъй като не си липсвам, не си липсвам, не си липсвам.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ