Пик на човешката популация, последван от спад, е много по-близко,

Пик на човешката популация, последван от спад, е доста по-близко, в сравнение с си мислим. Мнозина са настроени да имат вяра, че намаляването на човешката популация е ужаса на ужасите (дори и то да се случи по напълно кротичък метод, в резултат на понижаване на раждаемостта, ендокринно увреждащи химикали и застаряване), само че на процедура това е единствената ни вяра да се измъкнем от нашето състояние.

Забравете израза „ енергиен преход “. Той в никакъв случай не е целял освен това от маркетингова измама. Всички минерали, съставляващи „ възобновимите “ енергийни източници, са добивани и превозени с работещи на дизел машини. Стоманата – нужна за построяването на най-тежките съставни елементи на вятърните перки и атомните електроцентрали – също се прави с въглища.

Ние обаче сме рисково покрай сериозна точка в извличането на изкопаеми горива.

Вместо да осъзнаем, че сме влезнали в еднопосочна улица, и да осъзнаем, че глобализирането на цивилизацията може да приключи единствено със сълзи – въпреки всичко леснодостъпните запаси на планетата са разграбени – ние удвоихме, а по-късно и учетворихме популацията си, правейки ситуацията си на превишаване на нормите още по-лошо. Всъщност, през последните два века ние сме станали детритивори – тип, който се храни с останките на от дълго време умрели същества. Използвайки петрол и газ, ние безусловно сме се научили по какъв начин всеобщо да трансформираме мъртвите организми в храна.

Цивилизацията е несъгласие: обречени сме, в случай че продължим да я поддържаме и сме обречени, в случай че не я поддържаме. Има ли излаз?

Идеята за нашето състояние е в общи линии, че в случай че проблемите имат решения, то ситуацията има единствено последици и по формулировка не може да бъде позволено. Нашето несъгласие с цивилизацията е типичен образец. Защото какво е цивилизация? Според речника „ Мериъм Уебстър “ тя е „ релативно високо равнище на културно и софтуерно развиване “, където „ софтуерно “ се отнася до „ практическото приложение на познанието “.

Помислете: земеделие, грънчарство, писане, строителство, металургия, само че най-много: преодоляване на енергийните източници за зареждането на всички тези действия. В предишното това означаваше дървесина или хранителни калории от зърнените култури за хората и трева за добитъка. По-късно това станаха изкопаемите горива. Махнете технологията (в нейната посочена нагоре дефиниция) и ще остане единствено културата – легенди, герои, митове, поеми, музика и така нататък – което е доста значимо, само че не е задоволително, с цел да построи високо издигащи се градове или да изхрани милиони хора.

Но за какво цивилизацията е типичен образец за несъгласие – жертван си в случай че я продължиш, жертван си в случай че не я продължиш? По две аргументи: първо, тя е както следствието, по този начин и повода за екологичната свръхконсумация, и второ, тя не е устойчива. Знам, че това е прекалено много информация в едно изречение, по тази причина позволете ми да развия тези две хрумвания по-нататък.

Екологичната свръхконсумация настава, когато човешките потребности надвишават регенеративния потенциал на дадена естествена екосистема. Да вземем да вземем за пример нашите предшественици, които са ловували и събирали храната си: незабавно щом са убивали повече животни, ловили повече риба, изяждали повече растения, в сравнение с могат да се регенерират в дадена област за една година, те са навлизали в зоната на свръхконсумация.

Какво са правели тогава? Дали някой от техните шамани е заставал начело и казвал на старейшините: съгласно моя финален модел популацията на елена ще намалее през идващите 5 години и ние ще умрем от апетит? Не, несъмнено.

Имало е племена, които, осъзнавайки, че са достигнали хранителния потенциал на племенната си територия, са ползвали непринуден надзор на раждаемостта, до момента в който други племена са изгаряли цели гори, с цел да основат тревиста земя, с което да провокират повишаване на популацията на бизоните и следващо повишаване на личната си популация. Това е работело добре, или най-малко до момента в който не се е наложило да бъде направено нещо друго за изхранването на повишената рода – като да вземем за пример развъждане на висококалорични култури на плодородните речни крайбрежия и равнини, с което е било поставено началото на земеделието и на първите цивилизации.

Да вземем да вземем за пример Месопотамия – обширна тръстикова равнина, в която обичайните техники на ловуване и събиране на храна са могли да поддържат единствено дребна част от народа, който в последна сметка е построил градове като Ур и Урук. Ако бяха спрели някъде по пътя си и се бяха отказали по някаква причина от цивилизацията, те неотложно биха срещнали следствията от свръхконсумацията – недохранване, заболявания, войни. Учебниците по история са цялостни с образци.

За да се снабди с такива технологии като земеделието, строителството (градове), металургията (сечива, оръжия) и така нататък, всяка цивилизация – в това число нашата супер-мега-гига съвременна такава – се е нуждаела от минерални запаси и сила. Проблемът е, че всяка човешка общественост рано или късно изчерпва едно от двете, или и двете. Не в безспорен смисъл – имайте поради, че има големи находища от желязо, въглища, мед и всичко останало, намиращо се в земната кора.

Не, изчерпвали са елементарно наличните и евтини запаси, които изискват минимално количество сила за добиването им (било във тип на рабски труд, въглища, дизелово гориво или електричество). С напредването си обществата са развивали все по-сложни (и енергийно интензивни) способи за превъзмогване на тези проблеми, само че в последна сметка всички те са се изправяли пред намаляваща възвращаемост на напъните си.

Разбирате ли, ресурсите не са отмерено разпределени: имаме доста малко огромни, елементарно налични, висококачествени мини, гори или аграрни земи и купища такива с по-ниско качество/по-труден достъп. Веднага щом изчерпим висококачествените запаси, ние сме принудени да използваме все по-ниско качествени техни заместители, до момента в който софтуерните ограничавания (разбирай енергийните) не доближат своя предел и предприятието не банкрутира.

Поради това мощно се е разчитало на търговията, която да компенсира загубата – или отсъствието – на един или повече запаси, а когато ножът опре до кокал са се водили войни за обработваеми земи, рудници или надзор на търговията с плебеи. По този метод човечеството се е озовало в по този начин наречения от Роналд Райт „ капан на напредъка “ – насила непрекъснато да избързва напред, с цел да избяга от следствията от постоянно влошаващото се състояние на свръхконсумация.

Стабилното състояние – оттатък ловуването и събирането на храна – в никакъв случай не е била допустима в свят, в който ресурсите се изчерпват по-бързо, в сравнение с могат да се възстановят.

Забелязали ли сте, че съвсем всички остатъци от в миналото велики цивилизации в този момент са обградени от пустини?

Ако мислите, че в този развой сме станали по-мъдри, би трябвало да ви отчайвам. Тъкмо противоположното: вместо да осъзнаем, че сме влезнали в еднопосочна улица, и да осъзнаем, че глобализирането на цивилизацията може да приключи единствено със сълзи – въпреки всичко леснодостъпните запаси на планетата са разграбени – ние удвоихме, а по-късно и учетворихме популацията си, правейки ситуацията си на превишаване на нормите още по-лошо.

Всъщност, през последните два века ние сме станали детритивори – тип, който се храни с останките на от дълго време умрели същества. Използвайки петрол и газ, ние безусловно сме се научили по какъв начин всеобщо да трансформираме мъртвите организми в храна. Фертилизаторите, пестицидите и механизираното земеделие в този момент са виновни за поддържането на живота на 4 милиарда от нас, с цената на разрушение на екосистеми, привършване на подземните водни запаси и ерозия на почвата, което слага голяма въпросителна за устойчивостта на тези порочни практики.

Мислехме си – за следващ път – че с глобализацията на производството, земеделието, търговията и добива на запаси сме „ решили “ „ казуса “. „ На кого му пука, че една територия може да изчерпи обработваемата си земя, минералите или работната ръка, в случай, че можем да колонизираме цели континенти? “ Вместо обаче да намерим излаз от ситуацията си, не постигнахме нищо друго, с изключение на избухливо повишаване на потреблението на още повече запаси, в това число изкопаемите горива – силата, която даде максимален подтик на всичко това.

Сега сме изправени освен пред изменение на климата като резултат, само че и пред изтребване на типове, химическо замърсяване, дезертификация и евентуален колапс на меридионалната циркулация в Атлантическия океан, което ще провокира каскада от сериозни точки, правейки земеделието напълно невероятно на доста места по света. Този захранван с нефт празник обаче може да влезе в терминалната си фаза доста преди на банкета на следствията да бъде сервирано главното ядене.

Забравете израза „ енергиен преход “. Той в никакъв случай не е целял освен това от маркетингова измама. Всички минерали, съставляващи „ възобновимите “ енергийни източници, са добивани и превозени с работещи на дизел машини.

Стоманата – нужна за построяването на най-тежките съставни елементи на вятърните перки и атомните електроцентрали – също се прави с въглища.

Металургичният клас силикон за слънчевите панели се получава посредством карботермична редукция, вследствие на която против всеки един силиконов атом, който отива в панела, най-малко две молекули СО2 циркулират в атмосферата.

Цимент – основен материал в световното строителство – също напълно зависи от въглищата, както като източник на сила, по този начин и като източник на летлива пепел.

Торовете и пластмасата са направени от природен газ и течни горива от природен газ.

Водородът и батериите не оферират решение – освен тъй като не са източници на сила, а единствено източват цялата система, само че и тъй като не имат енергийната компактност и химическите свойства на въглеводородите, нужни за поддържането на това равнище на трудност.

Сори, индустриалната цивилизация има интимни връзки с изкопаемите горива, които нямат действителен сурогат в вероятност.

Ние обаче сме рисково покрай сериозна точка в извличането на изкопаеми горива. С изчерпването на богатите леснодостъпни висококачествени запаси и замяната им с все по-нискокачествени, възвръщаемостта на енергийните вложения стартира да понижава. В резултат на това, почти към 2025 година ние ще се ударим в невидима стена под формата на количеството чиста сила, което можем да получим посредством сондиране и потребление на нефт.

Проучването „ Recalibration 23 “, изчисленията на EROEI (Delanoy et al. 2021), моделите на вложение, да не приказваме за оценките на пика и спада в добива на шистов нефт – всички те демонстрират, че сме единствено на една година от постигане на малко плато, което ще бъде последвано от все по-ускоряващ се спад на чистото произвеждане на сила, що се отнася до течните въглеводороди.

За да можем да копаем още петрол, да поддържаме и да разширяваме инфраструктурата, да произвеждаме още „ възобновима “ сила, хидро, атомна и така нататък, ние ще имаме потребност от стомана и бетон (плюс редица други минерали) в по-големи количества от когато и да било. За да бъде допустимо цялото това копаене, превозване и преправяне на материали, ще имаме потребност от доста увеличение на производството на петрол и въглища.

Геологията (да не приказваме за екологията) не е на наша страна. Никога нефтените кладенци не са се изчерпвали по-бързо и не са имали потребност от толкоз огромни запаси за барел (помислете за големите плаващи платформи за надълбоко подводно сондиране). С други думи, нужно е все по-голямо количество сила, единствено с цел да се резервира добивът на петрол на сегашните равнища. Само че експоненциалното увеличение на потребността от сила и платото на физическото ѝ извличане не са рецепта за триумф, в случай че разбирате какво желая да кажа.

Нефтени платформи

Всяка цивилизация – в това число нашата – е неустойчива. Всички те разчитат на непрекъснат приток на сила и минерални запаси за създаване на технологии, чиято последна цел е да предпазят съставляващото ги човечество от последствията на екологичната свръхконсумация. Обществата „ реализират “ тази цел посредством потребление на невъзобновяеми (или постепенно възобновяеми) ресурси от плодородна почва, дървесина, а в последно време и от изкопаеми горива. С добиването на запаси и земеделието обаче идва и разрушаването на околната среда: дезертификация, замърсяване, смяна на климата, с цел да изборя единствено някои.

Напоследък – най-малко от 1970-те години на предишния век насам – както западните корпоративно-олигархични елити, по този начин и комунистическите режими полагаха всички старания да скрият обстоятелството, че нашата цивилизация е нежна и напълно неустойчива, като предотвратяваха всевъзможни диалози за намаляването на нашия планетарен отпечатък.

Всеки диалог за сдържаност, популация, смяна на климата, екологически колапс, пик на петрола и така нататък биваше замитан под килима, а постоянно и окарикатурен. Симптомите на човешката свръхконсумация обаче в този момент са на всички места, правейки отричането изцяло невероятно. Човеците, въпреки това, съгласно Крисъфър Бистроф, интуитивно усещат натиска на околната среда.

С покачването на цените на храната и цената на живот, наред с геополитическите напрежения и риска от стопански срив, стартира да напира желанието за спестовност и сдържаност. Покупките на скъпи артикули се отсрочват, както и решенията за основаване на семейство или раждане на още едно дете.

Пик на човешката популация, последван от спад, е доста по-близко, в сравнение с си мислим. Мнозина са настроени да имат вяра, че намаляването на човешката популация е ужаса на ужасите (дори и то да се случи по напълно кротичък метод, в резултат на понижаване на раждаемостта, ендокринно увреждащи химикали и застаряване), само че на процедура това е единствената ни вяра да се измъкнем от нашето състояние. Или най-малко някак да смекчим удара.

Според проучването на Бистроф върху доста неправилно разбрания труд на Томас Малтус, гладът в действителност е „ последното средство “ на природата, когато се постанова поправяне на свръхконсумацията. Да, на уединен остров, където всички сме натъпкани дружно, или след огромно климатично злополучие, това се случва – и за жал ще се случва – само че то не е най-големият фактор за намаляването на броя на хората.

С възходящия дефицит на запаси (като се стартира с наличния петрол) и ускоряването на климатичните промени, няма да се наложи да чакаме дълго, с цел да забележим инспекцията на неговите теории.

До скоро,

Б.

Превод за " Гласове " Екатерина Грънчарова