Дивна с разказ от Ада: Чувах крясъците на Кристин, мантинелата се беше врязала в нея
Певицата Дивна, която катастрофира през март с приятелката си - топмоделката Кристин, разкри ужасяваща загадка. Тя призна, че е правила опит за самоубийство от възприятие за виновност.
" Бях на път да си дам на най-тежката присъда. Опитах да се самоубия, имаше моменти, в които това е толкоз огромно, че чувстваш по какъв начин целия свят тежи на плещите ти. Въпросът е, че имаше прекомерно доста моменти, в които мисълта да се самоубиеш е всичко, за което мислиш. Аз бях на края на света, дори в един миг се усещах отвън този свят, единствено мрачен тунел ", описа Дивна в " Събуди се " по Нова телевизия.
Тя се връща към тежкия миг на злополуката за първи път. " Доста време чаках момента, в който да се усещам подготвена, само че разбрах, че той няма да пристигна в никакъв случай. Не усещах да числя се някъде, бях ничия, душата ми беше заклещена в това тяло, а тя обезверено искаше да избяга. Жива съм, Кристин е жива, имам вяра, че Господ ни даде този късмет ние да бъдем живи и напълно скоро - изцяло здрави ", надява се Дивна.
Ето и нейната прочувствена изповед за всичко, което се случва преди няколко месеца и за това по какъв начин животът й се обръща: Кристина ми беше пристигнала на посетители за уикенда в Русе, всичко беше окей. Дори, до момента в който пътувахме, си говорихме, че от дълго време не ни се беше случвало да се любуваме и просто в един миг стана злополуката. Не мога да си обясня за какво. Помня, че имаше камион, мястото беше с позволено изпреварване, нямаше ограничавания на скоростта, както бяха писали, всичко ми е в страшна мъгла. Помня удара, ударихме се в дърво, което след това ми споделиха, че може би това е избавило живота ми. Помня, че си споделих - това ли е, по този начин ли ще завърши всичко. Видях, че колана на Кристин се е увил, първо я попитах - добре ли си, пробвах се да го махна. Мантинелата се беше врязала в нея, вратата беше притисната във вътрешността, тя не можеше да излезе. Чакахме към час сами на пътя кола за спешна помощ, пожарна и полиция, в който трябваше да се активизирам тя да е окей. Опитвах се да приказвам с нея, да бъде будна, в един миг почнах да я карам да счита цифри. Опитвах се да приказвам с нея и да я подкрепям будна, да я превържа и църкам с вода. В един миг на мен ми зазвуча " Светът е за двама “ на Орлин Горанов и започнах да й пея. Това беше нещо, което усетих толкоз мощно. Ние бяхме дружно, тя беше моята другарка.
Когато пожарникарите се забавиха, хората от колата за спешна помощ споделяха, че не могат още нищо да създадат, стояха в колата за спешна помощ, молех ги да й дадат нещо, да й оказват помощ, а те - ми ние нищо не можем да създадем, до момента в който не пристигна пожарната. Дори от 112 ни упрекнаха, че съм дала неверен сигнал, тъй като сме се намирали на друго село. Чак, когато тя дойде в Плевен по неотложност, също бях сама в този миг, чак, когато я качиха, рухнах и може би тогава ме удари действителността какво се е случило. Единственото, което мислих е - Господи, апелирам те, Кристин да бъде добре.
Исках тя да ми крещи. Имах възприятието, че се разграждам, все едно съм във вакуум, в който загивам, всеки миг чаках вест какво се случва. Чух се със фамилията й, споделиха ми, че се е наложило да я реалокират във ВМА и идващите дни това продължи, не ми дадоха да отида там. Всички те ми споделяха, че не мога да отида, че няма смисъл и тя не е подготвена за това. Много ме заболя, когато прочетох, че не съм желала да отида там, желаех даже да бъда отдушник, на който тя да крещи. Някъде към 10 дни след злополуката й писах, тя ми сподели, че има потребност от време. По-късно ми отвърна - за какво не си тук до мен, доста ми е тежко. В момента, в който влязох при нея, двете се разплакахме. Прекарах доста време, в което търсех урока. Дадох си сметка, че хората доста първосигнално обичаме да съдим. Успях да позволи да допускам, че съм най-големия изверг в една обстановка, в която изстрадах безпределно доста.
Себеотрицание, себебичуване, аз повярвах, че съм неприятен човек че не заслужавам да бъда жива. Нямах физически пострадвания, което ме накара да се ненавиждам. Не виждах живот, не можех да стана от леглото. Всеки път, когато минавам оттова и виждам това дърво, рухвам и знам, че ще би трябвало да се боря с тези чувства и те надали ще минат. Не знам дали оцеля другарството ни, към този момент сме на стадий, в който приказваме с усмивка за това, което следва, само че нищо повече. Моята обич няма в никакъв случай да бъде друга за нея от това, което беше преди, тъй като ние искахме да бъдем дружно. Цялото ми семейство страдаше, баба получи инфаркт от това, което се изписа за мен, може би бях комфортна цел, това ме раздруса, тъй като в един миг ти започваш да вярваш на тези неща, аз имах вяра, че съм страшилище. Не можех да излизам от къщи, тъй като си мислех, че даже с наличието ще нараня хората към себе си. Искам да кажа на другите, че не трябва да съдим, прощавайте на себе си, това е може би най-трудното. Искам и да благодаря и на тези, които ме поддържаха, без значение, че не бяха толкоз доста.
" Бях на път да си дам на най-тежката присъда. Опитах да се самоубия, имаше моменти, в които това е толкоз огромно, че чувстваш по какъв начин целия свят тежи на плещите ти. Въпросът е, че имаше прекомерно доста моменти, в които мисълта да се самоубиеш е всичко, за което мислиш. Аз бях на края на света, дори в един миг се усещах отвън този свят, единствено мрачен тунел ", описа Дивна в " Събуди се " по Нова телевизия.
Тя се връща към тежкия миг на злополуката за първи път. " Доста време чаках момента, в който да се усещам подготвена, само че разбрах, че той няма да пристигна в никакъв случай. Не усещах да числя се някъде, бях ничия, душата ми беше заклещена в това тяло, а тя обезверено искаше да избяга. Жива съм, Кристин е жива, имам вяра, че Господ ни даде този късмет ние да бъдем живи и напълно скоро - изцяло здрави ", надява се Дивна.
Ето и нейната прочувствена изповед за всичко, което се случва преди няколко месеца и за това по какъв начин животът й се обръща: Кристина ми беше пристигнала на посетители за уикенда в Русе, всичко беше окей. Дори, до момента в който пътувахме, си говорихме, че от дълго време не ни се беше случвало да се любуваме и просто в един миг стана злополуката. Не мога да си обясня за какво. Помня, че имаше камион, мястото беше с позволено изпреварване, нямаше ограничавания на скоростта, както бяха писали, всичко ми е в страшна мъгла. Помня удара, ударихме се в дърво, което след това ми споделиха, че може би това е избавило живота ми. Помня, че си споделих - това ли е, по този начин ли ще завърши всичко. Видях, че колана на Кристин се е увил, първо я попитах - добре ли си, пробвах се да го махна. Мантинелата се беше врязала в нея, вратата беше притисната във вътрешността, тя не можеше да излезе. Чакахме към час сами на пътя кола за спешна помощ, пожарна и полиция, в който трябваше да се активизирам тя да е окей. Опитвах се да приказвам с нея, да бъде будна, в един миг почнах да я карам да счита цифри. Опитвах се да приказвам с нея и да я подкрепям будна, да я превържа и църкам с вода. В един миг на мен ми зазвуча " Светът е за двама “ на Орлин Горанов и започнах да й пея. Това беше нещо, което усетих толкоз мощно. Ние бяхме дружно, тя беше моята другарка.
Когато пожарникарите се забавиха, хората от колата за спешна помощ споделяха, че не могат още нищо да създадат, стояха в колата за спешна помощ, молех ги да й дадат нещо, да й оказват помощ, а те - ми ние нищо не можем да създадем, до момента в който не пристигна пожарната. Дори от 112 ни упрекнаха, че съм дала неверен сигнал, тъй като сме се намирали на друго село. Чак, когато тя дойде в Плевен по неотложност, също бях сама в този миг, чак, когато я качиха, рухнах и може би тогава ме удари действителността какво се е случило. Единственото, което мислих е - Господи, апелирам те, Кристин да бъде добре.
Исках тя да ми крещи. Имах възприятието, че се разграждам, все едно съм във вакуум, в който загивам, всеки миг чаках вест какво се случва. Чух се със фамилията й, споделиха ми, че се е наложило да я реалокират във ВМА и идващите дни това продължи, не ми дадоха да отида там. Всички те ми споделяха, че не мога да отида, че няма смисъл и тя не е подготвена за това. Много ме заболя, когато прочетох, че не съм желала да отида там, желаех даже да бъда отдушник, на който тя да крещи. Някъде към 10 дни след злополуката й писах, тя ми сподели, че има потребност от време. По-късно ми отвърна - за какво не си тук до мен, доста ми е тежко. В момента, в който влязох при нея, двете се разплакахме. Прекарах доста време, в което търсех урока. Дадох си сметка, че хората доста първосигнално обичаме да съдим. Успях да позволи да допускам, че съм най-големия изверг в една обстановка, в която изстрадах безпределно доста.
Себеотрицание, себебичуване, аз повярвах, че съм неприятен човек че не заслужавам да бъда жива. Нямах физически пострадвания, което ме накара да се ненавиждам. Не виждах живот, не можех да стана от леглото. Всеки път, когато минавам оттова и виждам това дърво, рухвам и знам, че ще би трябвало да се боря с тези чувства и те надали ще минат. Не знам дали оцеля другарството ни, към този момент сме на стадий, в който приказваме с усмивка за това, което следва, само че нищо повече. Моята обич няма в никакъв случай да бъде друга за нея от това, което беше преди, тъй като ние искахме да бъдем дружно. Цялото ми семейство страдаше, баба получи инфаркт от това, което се изписа за мен, може би бях комфортна цел, това ме раздруса, тъй като в един миг ти започваш да вярваш на тези неща, аз имах вяра, че съм страшилище. Не можех да излизам от къщи, тъй като си мислех, че даже с наличието ще нараня хората към себе си. Искам да кажа на другите, че не трябва да съдим, прощавайте на себе си, това е може би най-трудното. Искам и да благодаря и на тези, които ме поддържаха, без значение, че не бяха толкоз доста.
Източник: blagoevgrad24.bg
КОМЕНТАРИ