Петя е смятана за най-големия поетичен талант в българската литература.

Петя е считана за най-големия лиричен гений в българската литература. Мнозина виждат в нея бъдеща Елисавета Багряна или Маргарита Петкова.  

Този, който оставя след себе си толкоз лирика от хубост, той не умира! Приказките, стиховете, разказите и импресиите на бургаската поетеса и до през днешния ден вълнуват сърцата на нейните съграждани и сънародници. Защото безсмъртието на един нежен детски живот, отишъл си прекомерно рано от този свят, оставя следи непосредствено в душите ни под формата на словото - постоянно, същинско и всеопрощаващо. Да, прощаващо дързостта на нечии нещастни мозъци, които не са съумели да прозрат нежната сензитивност на креативната душа, поради които може би момичето е протегнало ръка на живота си.  

„ Почти отвратително ми е да приказвам за Петя Дубарова в минало време. И няма да приказвам в минало време за нея - нейните прелестни стихотворения и моето обезсърчение във въздуха, в който още вибрира нежното дихание на устните, ми не разрешават това… Понякога би трябвало да се надигна на пръсти, с цел да я погледна в очите. ” Думите принадлежат на Христо Фотев - изобретател на гения и един от нейните духовни наставници.

Пролет 

Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната ризница на дните
с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.
Красиви сме в джинсите от кадифе.
И усещам по какъв начин огън на кръгове прикрит е
в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...
Със наш седемнайсетгодишен обсег
възсядаме, будим... Но кой ли целуна
косите ми светли от слънце и прахуляк?

Дали ме допират по светлото чело
смутените устни на смело момче?
А може би просто задъхана наслада
в косите ми блика, в кръвта ми тече...