Знаеш ли, мисленето е второто най-приятно нещо
Петер Биери е швейцарски мъдрец и публицист, който подписва творбите си с псевдонима Паскал Мерсие. „ Нощен трен за Лисабон “ е третият му разказ. И най-успешният. Разказва за пътуването на Раймунд Грегориус - професор по латински език от Берн към Лисабон, към себе си и към един мрачен интервал от историята на Португалия - режима на Салазар. Професорът попада при мистериозни условия (спасявайки млада жена от самоубийство) на малко томче с мисли на португалския стихотворец и доктор Амадеу де Прадо. Запленен от думите на незнайния създател, от случката на моста с младата жена и от зараждащия се блян да открие смисъла на битието, той зарязва всичко и без никакъв багаж се качва в нощния трен към нищото. И към всичко в живота си.Избрахме да ви напомним за тази книга и филм, тъй като през днешния ден, 19 септември, е рожденият ден на безпределно надарения английски артист Джеръми Айрънс, извършил ролята на професор Грегориус във филмовата продукция от 2012 година Навършва 72 години.
Може би най-хубавият път към себепознанието е да се научиш да опознаваш и разбираш другия? Този, чийто живот е протекъл по напълно друг метод и чиято логичност се разграничава радикално от твоята? Хората не понасят тишината. Това би означавало, че понасят самите себе си.Ние се простираме освен във времето. И в пространството се разпръскваме надалеч зад рамките на това, което виждат очите. Огронваме парченце от себе си, когато напущаме някое място, ние оставаме там, въпреки и да си тръгваме. В нас остават чувства, които можем още веднъж да придобием, когато се върнем на това място. Ние минаваме около себе си, пътешествайки.Дистанцията сред хората се усилва от ден на ден, когато осъзнаем, че другите ни виждат не такива, каквито ние си предтавяме, че сме.Знаеш ли, мисленето е второто най-приятно нещо. Най-хубавото е поезията. Ако съществуваше поетично мислене и мисловна лирика - това би било Раят.Понякога човек се опасява от нещо, тъй като го е боязън от друго нещо.Ако можем да изживеем единствено дребна част, от това, което е заложено в нас - какво става с останалото?Да умреш с достоинство - значи да умреш с цялостното осъзнаване на обстоятелството, че това е краят. Отхвърляйки пошлостта на вярата за величие.Дали човек чете или не чете - това незабавно се вижда. Между хората няма по-голяма разлика от тази.Драматичното е определящо живота прекарване, което в същността си неведнъж е необикновено безшумно. Толкова малко общо има с гръмкостта, с острия пламък и вулканичното изригване, че в мига на прекарването то нерядко остава неусетно. Когато разпростира революционното си деяние и се грижи за това животът да бъде окъпан в изцяло нова светлина и да добие изцяло нова мелодия, то го прави тихо и в тази прелестна безшумност се таи особената му аристократичност.Когато времето на един живот стане доста нищожно, към този момент не важат никакви правила.Човек не знае какво му липсва, до момента в който не го получи, и тогава из веднъж схваща напълно ясно, че то е било това нещо.Никой не е основан за другиго. И освен тъй като съществува божество, нито някой, който би могъл да натъкми това. Не, просто тъй като сред хората няма наложителност, която да надвишава инцидентните потребности и могъщата мощ на навика.
Може би най-хубавият път към себепознанието е да се научиш да опознаваш и разбираш другия? Този, чийто живот е протекъл по напълно друг метод и чиято логичност се разграничава радикално от твоята? Хората не понасят тишината. Това би означавало, че понасят самите себе си.Ние се простираме освен във времето. И в пространството се разпръскваме надалеч зад рамките на това, което виждат очите. Огронваме парченце от себе си, когато напущаме някое място, ние оставаме там, въпреки и да си тръгваме. В нас остават чувства, които можем още веднъж да придобием, когато се върнем на това място. Ние минаваме около себе си, пътешествайки.Дистанцията сред хората се усилва от ден на ден, когато осъзнаем, че другите ни виждат не такива, каквито ние си предтавяме, че сме.Знаеш ли, мисленето е второто най-приятно нещо. Най-хубавото е поезията. Ако съществуваше поетично мислене и мисловна лирика - това би било Раят.Понякога човек се опасява от нещо, тъй като го е боязън от друго нещо.Ако можем да изживеем единствено дребна част, от това, което е заложено в нас - какво става с останалото?Да умреш с достоинство - значи да умреш с цялостното осъзнаване на обстоятелството, че това е краят. Отхвърляйки пошлостта на вярата за величие.Дали човек чете или не чете - това незабавно се вижда. Между хората няма по-голяма разлика от тази.Драматичното е определящо живота прекарване, което в същността си неведнъж е необикновено безшумно. Толкова малко общо има с гръмкостта, с острия пламък и вулканичното изригване, че в мига на прекарването то нерядко остава неусетно. Когато разпростира революционното си деяние и се грижи за това животът да бъде окъпан в изцяло нова светлина и да добие изцяло нова мелодия, то го прави тихо и в тази прелестна безшумност се таи особената му аристократичност.Когато времето на един живот стане доста нищожно, към този момент не важат никакви правила.Човек не знае какво му липсва, до момента в който не го получи, и тогава из веднъж схваща напълно ясно, че то е било това нещо.Никой не е основан за другиго. И освен тъй като съществува божество, нито някой, който би могъл да натъкми това. Не, просто тъй като сред хората няма наложителност, която да надвишава инцидентните потребности и могъщата мощ на навика.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ