Слънчевото дете на българската поезия
Петър Ненков
На 17/30 септември 1898 година в град Кукуш е роден надареният български стихотворец и възхитен артист на пролетарската гражданска война Христо Смирненски.
През Междусъюзническата война през 1913 година Кукуш е изгорял до основи от настъпващите гръцки войски и фамилията на Христо е насила да напусне града и дружно със стотици други фамилии се насочва към рамките на България. Христо израства в софийския квартал Ючбунар. По образеца на по-големия си брат Тома Измирлиев стартира да сътрудничи с епиграми и хуморески на вестник “Кво да е “.
През Първата международна война Христо постъпва като юнкер във военното учебно заведение, само че цялата му сензитивна душа се бунтува против мущровката в учебното заведение, която унизява достолепието на индивида под пагон. Откритият му протест против тази казармени порядки е причина да попадне в ареста. Подготвена е заповед на началника на учебното заведение за изпращането на Христо като боец на Македонския фронт. Неговите приятели съумяват да спрат осъществяването на заповедта.
Като юнкер Смирненски взема присъединяване в разгрома на Войнишкото въстание през 1918 година Христо е покъртен до дъното на душата си от братоубийственото кърваво сблъскване и взема решение твърдо да скъса с военното занятие. Плаща 1000 лева наказателна клауза и напуща военното учебно заведение. Решава да се отдаде на призванието си на стихотворец и сатирик. Под псевдонима “Ведбал ” разгласява стихове във вестниците и списанията “Българан ”, “Червен смях ”, “Народна войска ”, “Везни ”, “Барабан ”. Превръща се в обичания стихотворец на пролетарска София.
През 1917 година посреща с екстаз успеха на Великата октомврийска социалистическа гражданска война в царска Русия, плод на която са прелестните му стихове “Червените ескадрони ”, ”Москва ” и “Северно зарево ”, които и до през днешния ден са ненадминати мостри на поезията на революционната романтика и пламенния възторг.
Той е наименуван “слънчевото дете на българската лирика ” от писателя Антон Страшимиров.
Творчеството на Смирненски има и друго измерение - това на интимната му поезия. Така до патетичните “Йохан ” и “Северния Спартак ” се подреждат безпределно нежните и скръбни „ Цветарка ” и “Старият музикант ”. През февруари 1922 година излиза единствената му стихосбирка “Да бъде ден ”, която е едно от върховите достижения в социалистическия натурализъм.
Лишенията и недоимъкът оказват своето пагубно въздействие върху нежното му здраве. “Жълтата гостенка ” - туберкулозата, която възпява в своите произведения, го навестява в мрачния коптор, в който живее, и макар дългогодишната битка с нея, Смирненски умира на 18 юни 1923 година в разцвета на силите си.
БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ
Ти целия вцепенен от завист си,
о гръмък и развратен град,
и твойте електрични глобуси
всуе така празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвсякъде
и ето ги: стоят на ъгъла,
с схлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти - толкова великодушен към едни,
а към бездомните Гаврошовци
нечовечен от ранни млади години?
Пред твоите витрини блескави
вкупом застават постоянно те
и какъв брой тъга в очите трескави,
и какъв брой тъга се чете!
Но потеглят си те отново одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безчет жадувани неща...
Ти целия вцепенен от завист си,
о гръмък и развратен град,
и твойте електрични глобуси
всуе така празнично блестят!
ЧЕРВЕНИТЕ ЕСКАДРОНИ
В утрото на светла епоха, с факела на нова вера,
идат бодри ескадрони с порив горделив и набег самоуверен,
а над тях, кат хищни птици, кат настръхнали орлици,
спускат се и разпиляват гръм шрапнел след шрапнел.
Кон изправя се, изцвили и, отронил сетни сили,
грохне мъртъв на земята някой боец изумен.
В момент изплашен стопира коня, само че отначало той догоня
стъпките на ескадрона, в общий прилив насочен.
И развели буйни гриви, над пожънатите ниви,
като ураган отминават ескадрон след ескадрон.
Под копитата извива прахуляк на облачета сиви
и премрежва с бронзов искра огнения небосвод.
Ето татък край върбите екнаха пушкала скрити
и талази от кървясъл пламък срещнаха се гръд със гръд;
сви се стихия безпощадна, зазвънтя стомана хладна -
къса битка, и отначало ескадроните летят...
Ах, летете ескадрони! В стремежа ви милиони
погледи са приковани със вяра и обич.
Свил десницата корава, целий свят се през днешния ден изправя
изплашен, разчувстван, удивен от победния ви вик.
Нека в смут, в изненада рухне всяка черна постройка
на международната несправедливост, на сподавения вопъл
и индивидът да откри зад открехнатите двери
мъртви старите химери на бездушния закон.
Ах, летете вий измежду сеч и дъжд от огнени картечи,
вий - развихрени предтечи на безоблачните дни!
С стихия, гръмотевица и тътнеж възвестете гордий поход
на възбунените плебеи, на алените талази!
И когато сетний камък на обхванатия в пламък
и съсипия античен палат се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете и земята целунете -
възцарете безконечна любов, безконечна истина над света.
ЦВЕТАРКА
Тази вечер Витоша е така загадъчна и нежна –
като виолетов остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, като че ли в болежка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И колосален и запъхтян, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разрушени – глъхне празничния град
и под лунно покривало с шепот чудноват той споделя
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето дребната цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони като че ли скрита тъга и тъга.
С погледа обезпокоен и мокър на прокудена нимфа
сред масите пристъпя и предлага страхливо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно дребна
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвсякъде
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чудноват цвет.
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акомпанименти,
гаснат, млъкват, само че още веднъж гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат постепенно, гладко като мек прелестен сняг.
Но от маса къмто маса свойта кошничка демонстрира
светлокосата госпожица с взор неясен и нерад,
а колосален и запъхтян, скрил в студената си пазва
хиляди души разрушени – дебне каменния град.
На 17/30 септември 1898 година в град Кукуш е роден надареният български стихотворец и възхитен артист на пролетарската гражданска война Христо Смирненски.
През Междусъюзническата война през 1913 година Кукуш е изгорял до основи от настъпващите гръцки войски и фамилията на Христо е насила да напусне града и дружно със стотици други фамилии се насочва към рамките на България. Христо израства в софийския квартал Ючбунар. По образеца на по-големия си брат Тома Измирлиев стартира да сътрудничи с епиграми и хуморески на вестник “Кво да е “.
През Първата международна война Христо постъпва като юнкер във военното учебно заведение, само че цялата му сензитивна душа се бунтува против мущровката в учебното заведение, която унизява достолепието на индивида под пагон. Откритият му протест против тази казармени порядки е причина да попадне в ареста. Подготвена е заповед на началника на учебното заведение за изпращането на Христо като боец на Македонския фронт. Неговите приятели съумяват да спрат осъществяването на заповедта.
Като юнкер Смирненски взема присъединяване в разгрома на Войнишкото въстание през 1918 година Христо е покъртен до дъното на душата си от братоубийственото кърваво сблъскване и взема решение твърдо да скъса с военното занятие. Плаща 1000 лева наказателна клауза и напуща военното учебно заведение. Решава да се отдаде на призванието си на стихотворец и сатирик. Под псевдонима “Ведбал ” разгласява стихове във вестниците и списанията “Българан ”, “Червен смях ”, “Народна войска ”, “Везни ”, “Барабан ”. Превръща се в обичания стихотворец на пролетарска София.
През 1917 година посреща с екстаз успеха на Великата октомврийска социалистическа гражданска война в царска Русия, плод на която са прелестните му стихове “Червените ескадрони ”, ”Москва ” и “Северно зарево ”, които и до през днешния ден са ненадминати мостри на поезията на революционната романтика и пламенния възторг.
Той е наименуван “слънчевото дете на българската лирика ” от писателя Антон Страшимиров.
Творчеството на Смирненски има и друго измерение - това на интимната му поезия. Така до патетичните “Йохан ” и “Северния Спартак ” се подреждат безпределно нежните и скръбни „ Цветарка ” и “Старият музикант ”. През февруари 1922 година излиза единствената му стихосбирка “Да бъде ден ”, която е едно от върховите достижения в социалистическия натурализъм.
Лишенията и недоимъкът оказват своето пагубно въздействие върху нежното му здраве. “Жълтата гостенка ” - туберкулозата, която възпява в своите произведения, го навестява в мрачния коптор, в който живее, и макар дългогодишната битка с нея, Смирненски умира на 18 юни 1923 година в разцвета на силите си.
БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ
Ти целия вцепенен от завист си,
о гръмък и развратен град,
и твойте електрични глобуси
всуе така празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвсякъде
и ето ги: стоят на ъгъла,
с схлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти - толкова великодушен към едни,
а към бездомните Гаврошовци
нечовечен от ранни млади години?
Пред твоите витрини блескави
вкупом застават постоянно те
и какъв брой тъга в очите трескави,
и какъв брой тъга се чете!
Но потеглят си те отново одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безчет жадувани неща...
Ти целия вцепенен от завист си,
о гръмък и развратен град,
и твойте електрични глобуси
всуе така празнично блестят!
ЧЕРВЕНИТЕ ЕСКАДРОНИ
В утрото на светла епоха, с факела на нова вера,
идат бодри ескадрони с порив горделив и набег самоуверен,
а над тях, кат хищни птици, кат настръхнали орлици,
спускат се и разпиляват гръм шрапнел след шрапнел.
Кон изправя се, изцвили и, отронил сетни сили,
грохне мъртъв на земята някой боец изумен.
В момент изплашен стопира коня, само че отначало той догоня
стъпките на ескадрона, в общий прилив насочен.
И развели буйни гриви, над пожънатите ниви,
като ураган отминават ескадрон след ескадрон.
Под копитата извива прахуляк на облачета сиви
и премрежва с бронзов искра огнения небосвод.
Ето татък край върбите екнаха пушкала скрити
и талази от кървясъл пламък срещнаха се гръд със гръд;
сви се стихия безпощадна, зазвънтя стомана хладна -
къса битка, и отначало ескадроните летят...
Ах, летете ескадрони! В стремежа ви милиони
погледи са приковани със вяра и обич.
Свил десницата корава, целий свят се през днешния ден изправя
изплашен, разчувстван, удивен от победния ви вик.
Нека в смут, в изненада рухне всяка черна постройка
на международната несправедливост, на сподавения вопъл
и индивидът да откри зад открехнатите двери
мъртви старите химери на бездушния закон.
Ах, летете вий измежду сеч и дъжд от огнени картечи,
вий - развихрени предтечи на безоблачните дни!
С стихия, гръмотевица и тътнеж възвестете гордий поход
на възбунените плебеи, на алените талази!
И когато сетний камък на обхванатия в пламък
и съсипия античен палат се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете и земята целунете -
възцарете безконечна любов, безконечна истина над света.
ЦВЕТАРКА
Тази вечер Витоша е така загадъчна и нежна –
като виолетов остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, като че ли в болежка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И колосален и запъхтян, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разрушени – глъхне празничния град
и под лунно покривало с шепот чудноват той споделя
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето дребната цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони като че ли скрита тъга и тъга.
С погледа обезпокоен и мокър на прокудена нимфа
сред масите пристъпя и предлага страхливо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно дребна
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвсякъде
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чудноват цвет.
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акомпанименти,
гаснат, млъкват, само че още веднъж гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат постепенно, гладко като мек прелестен сняг.
Но от маса къмто маса свойта кошничка демонстрира
светлокосата госпожица с взор неясен и нерад,
а колосален и запъхтян, скрил в студената си пазва
хиляди души разрушени – дебне каменния град.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ