Петър Клисаров: ЕС в условията на 25-тата стратегема
Петър Клисаров: Европейски Съюз в изискванията на 25-тата стратегема
Има един китайски алманах с военни тактики и хитрости, чиято дълбочина и обсег надалеч надвишава чисто военното изкуство, наименуван „ 36 стратегеми “. Двадесет и петата стратегема гласи: „ Да се открадне трегерът и да се подменят колоните, без да се реалокира домът “. Идеята е да се подмени същността, наличието, като се съхранява видимостта.
Отдавна европейските нации обитават в изискванията да 25-тата стратегема. Тя е станала част от чувството им за действителността. Те считат, че живеят в народна власт. Убедени са, че Европейски Съюз е самостоятелна конструкция с огромно въздействие в света, учредена от Франция и Германия след подписването на 22 януари 1963 година на Елисейския контракт, с който се поставят правилата на следвоенното съдействие сред двете страни. Вярват, че властта принадлежи на държавните управления им, а не на Брюксел (законодателна, изпълнителна и военна власт) и Франкфурт (финансова власт).
Така ли е в действителност?
За да отговорим на този въпрос, би трябвало да се върнем малко обратно в историята.
През 1940 година Франция се е озовала на дъното. Тя е окупирана от Германия, а целият й хайлайф се е присламчил към спечелилите. Шарл дьо Гол е единственият, който се е нагърбил да поеме отговорността за Франция. На 18 юни 1940 година в радиоизявление, излъчено по Военновъздушни сили, той приканва за основаване на Съпротивата, само че единствено няколко месеца по-късно в частен диалог споделя, че има край себе си единствено неколцина евреи, неколцина поети и риболовците от остров Сен, където се намира. Всички елити на Франция са се обвързали с държавното управление на маршал Петен, което, както е известно, е колаборационистко, т.е. води политика на съдействие с немските завоеватели. Същевременно цяла Европа признава за законно това държавно управление (т.е. и окупацията на Франция) като се изключи Уинстън Чърчил. Което ще рече, че в края на 1940 – началото на 1941 година единствената страна, която е в положение на война с нацистка Германия, е Англия.
Една илюстрация за тогавашното състояние: в края на 1940 година Дьо Гол провежда в имението, обещано му от Чърчил като резиденция, непретенциозен коктейл по случай коледните празници. По някое време до него се доближава стара дама от висшата аристокрация и на прелестен френски (възрастното потомство по това време е възпитано в традициите на френския език) го пита: „ Dites-moi, mon générale, comment va la France? “ (Кажете, генерале, по какъв начин върви Франция?). На което той дава отговор в присъщия си фасон: „ Прекрасно, госпожо, тя ще ни погребе всички “.
По време на трите основни конференции, определили ориста на следвоенния свят (Техеран – 1943 година, Ялта – 1944 година и Потсдам – 1945 г.), на които американските президенти Франклин Рузвелт (на първите две) и Хари Труман (на последната) дружно с Йосиф Сталин чертаят бъдещата настройка на Европа, Франция е огромният отсъстващ. Всъщност и Чърчил играе спомагателна роля. Големите играчи са Съюз на съветските социалистически републики и Съединени американски щати, които си поделят Европа. И единият, и другият вършат почти едни и същи неща: откриват своята доминация над Европа – доминация политическа и доминация военна. Политическата и икономическата доминация на Запад е наречена Общ пазар (прераснал в ЕС), а тази на Изток – Съвет за икономическа взаимопомощ, разпаднал се през 1991 година Военната доминация пък получава названието НАТО на Запад и Варшавски контракт – на Изток.
Така че да се организира разграничение на Съединени американски щати от европейската структура, е нещо много изкуствено и неотговарящо на действителността, тъй като в края на краищата превъзходството на Съединени американски щати над Европа е нещо като орден за васални заслуги с две страни: ези, това е гражданската страна, наречена ЕС; тура – военната страна, наречена НАТО. Ако преглеждаме нещата по този метод, незабавно излиза наяве за какво Съединени американски щати толкоз доста държат Турция да стане член на Европейски Съюз, а редица европейски страни – не. Така военният периметър на НАТО би съвпаднал с цивилния периметър на Европейски Съюз. По същия метод се упражнява напън и върху някои страни от Европейски Съюз, които към момента не са членки на НАТО, като Австрия, Финландия, Ирландия, Швеция, да се причислят към тази организация.
Ако се върнем към редица изявления на голисти във Франция и на комунисти от епохата на 50-те и 60-те години, то ще забележим, че в тях европейската структура бива наричана германо-американска. Което в действителност не е нищо ново, тъй като просто възпроизвежда в един малко по-различен вид европейската структура от Бел Епок, т.е. от интервала сред двете международни войни. Защото след редицата задълбочени изявления в последно време за никого не е загадка, че Хитлер не е пристигнал на власт просто по този начин, а е получил мощната поддръжка на промишлените и финансовите елити на Съединени американски щати. Да си напомним единствено ролята на такива знакови фигури като Хенри Форд (заклет последовател на нацизма, получил най-високия нацистки медал, даван в миналото на чужденци) и на Прескът Буш, татко и дядо на двама американски президенти с семейството Буш, който е главното настоящо лице при финансовите преводи за режима на Хитлер.
След войната тясната обязаност сред Германия и Съединени американски щати продължава с още по-голяма мощ. В Нюрнберг биват наказани единствено неколцина най-опетнени с закононарушения нацистки водачи, обсъждани като безполезни в новата конюнктура. Затова пък хиляди и хиляди високопоставени административни, военни, научни и финансови дейци на Третия райх – след малко филтриране в профилирани структури (операциите Sunflower и Paperclip) – са изнесени в Съединени американски щати, с цел да способстват за развиването на тази страна. Да споменем единствено Вернер декор Браун, основателя на ракетите Фау-1 и Фау-2, с които са атакувани огромните английски градове в края на ІІ св. война, който е и основният конструктор на първите американски галактически ракети, венец на които е „ Сатурн-5 “, извела американските лунни експедиции в края на 60-те и началото на 70-те години. Да споменем и още една не по-малко известна персона – Валтер Халщайн. Той е претрупан да реализира стратегическото партньорство сред Германия и Италия след срещата сред Хитлер и Мусолини през 1938 година, наречено „ Нова Европа “. Арестуван след войната и по този начин да се каже, рециклиран от съответните служби, той е назначен за външен министър на Германия в държавното управление на Конрад Аденауер и е един от основните създатели на Договора от Рим (25 март 1957 г.), с който е основана Европейската икономическа общественост, предтечата на Европейски Съюз. Той е и първият президент на Европейската комисия.
И така, от позиция на Съединени американски щати Германия е несъмнената prima inter pares (първата измежду равните) на европейския континент. И от позиция на Германия точно Съединени американски щати, а не Франция, е най-важният сътрудник в света. Това е и огромната истина, която в един миг може да бъде осъзната от европейците, а точно, че Европейски Съюз е пирамидална, недемократична конструкция, на чийто връх стои Германия, която пък към този момент 70 години е в ситуацията на окупирана страна със 179 американски военни бази, повече от 40 000 души американски боен личен състав и доста количество нуклеарни бойни глави под американски надзор на нейна територия.
Напоследък в западната геополитическа мисъл се прокраднаха визиите, че Германия е станала прекомерно мощна и стартира да бъде действителен противник на международния хегемон. Германският теоретичен, механически и учредителен талант стои в основата на нейната мощност, на смазващото й предимство освен на европейска почва в региона на промишлеността и технологиите. Като се прибави и възходящата й с всяка минала година политическа мощност, дължаща се на придадените й в миналото и към този момент усвоени европейски територии и нации, включени в Европейски Съюз, тя става действителен геополитически противник на огромните днешни международни сили.
Разбира се, към момента противоборството с тях е в начеващ етап и не е доста на повърхността. Но е нещо, което наложително би трябвало да имаме поради и деликатно да следим през идващите години.
Неслучайно обърнах толкоз огромно внимание на ролята на Франция за основаването и действието на Европейски Съюз, тъй като тя е вписана в същината на незабравим политически мит. След ІІ св. война Франция по никакви критерии не би трябвало да бъде наричана „ Велика мощ “ – нито като заслуги за успеха над нацизма, нито като военна, политическа и икономическа мощност. Тя по-скоро е кооптирана измежду спечелилите и даже получава място измежду непрекъснатите страни-членки на Организация на обединените нации по гледище на Сталин и Чърчил, с цел да бъде противотежест на очертаващата се американско-германска надмощие над Западна Европа.
И в днешно време, предвид на казаното за стратегическите връзки Германия-САЩ, поражда въпросът: по какъв начин ще се развиват взаимоотношенията на Франция с Германия – действителния хегемон в границите на Европейски Съюз. Франция се намира в нескончаем интервал на пълзяща деиндустриализация и изнасяне на производства и мозъци в чужбина. Не са малко неприятните пророци в нея, предсказващи, че няма да е надалеч денят, когато тя ще загине.
Всъщност въпросът пред Франция е не дали ще престане да съществува. Тя ще продължи да съществува и да бъде една от най-прекрасните страни на света със своето естествено и историческо многообразие, със своя език и просвета. Проблемът е каква промяна ще преживее. Дали няма да се трансформира в задния двор на едно пространство, доминирано от Германия. И дали няма да стане подчинена страна, каквато да вземем за пример в този момент е Италия в системата на Европейски Съюз. Засега Германия работи доста умно, позволявайки на Франция да прави в стопански, политически, финансов, бюджетен проект неща, каквито да вземем за пример на Италия или Испания не са разрешени. Да не приказваме за Гърция или България.
Но пък народите стартират да се пробуждат. Италианците да вземем за пример виждат, че имат известно държавно управление, определено със 70% от гласувалите, което е направило собствен бюджет, както това се прави във всяка демократична страна. Но едни господа отпред с господин Юнкер (навярно излекуван от ишиаса си) – следващите апаратчици от Европейска комисия, които не са италианци и които никой не е избирал – си разрешават с безапелационен звук да заявят: „ Не, по този начин няма да стане! Трябва да си измененията бюджета! “ Подобно държание надали би могло да бъде наречено демократично и учредено на правилата на равноправието. Европейците от ден на ден ще се опълчват против сходни рецидиви на бюрократично неравенство.
И по този начин, точно от тези два основни процеса – връзките САЩ-Германия и връзките Франция-Германия – зависи бъдещето на всички нас, които сме част от Европа. Виждаме, че във Франция върви развой на шупване, на обществени междуетнически недоволства. Наред с тях се следи надигаща се вълна от изяви на политици, икономисти, учени и публицисти, заявяващи, че Франция има някакво бъдеще единствено в случай че излезе от еврото и вероятно от Европейски Съюз. Засега властовите елити съумяват да отвръщат сходни хрумвания. Но бъдещето е извънредно неразбираемо.
Какво ли ще стане, в случай че народите си дадат сметка, че живеят в изискванията на 25-тата стратегема? Всъщност 25-тата стратегема е нещо много по-сложно. /БГНЕС
-------------
Петър Клисаров, политолог и създател на книгите "Игрите на властта" /2012 г./, "Огледалото на митингите 2013 – 2014 година " и други Анализът е изработен за БГНЕС.
Има един китайски алманах с военни тактики и хитрости, чиято дълбочина и обсег надалеч надвишава чисто военното изкуство, наименуван „ 36 стратегеми “. Двадесет и петата стратегема гласи: „ Да се открадне трегерът и да се подменят колоните, без да се реалокира домът “. Идеята е да се подмени същността, наличието, като се съхранява видимостта.
Отдавна европейските нации обитават в изискванията да 25-тата стратегема. Тя е станала част от чувството им за действителността. Те считат, че живеят в народна власт. Убедени са, че Европейски Съюз е самостоятелна конструкция с огромно въздействие в света, учредена от Франция и Германия след подписването на 22 януари 1963 година на Елисейския контракт, с който се поставят правилата на следвоенното съдействие сред двете страни. Вярват, че властта принадлежи на държавните управления им, а не на Брюксел (законодателна, изпълнителна и военна власт) и Франкфурт (финансова власт).
Така ли е в действителност?
За да отговорим на този въпрос, би трябвало да се върнем малко обратно в историята.
През 1940 година Франция се е озовала на дъното. Тя е окупирана от Германия, а целият й хайлайф се е присламчил към спечелилите. Шарл дьо Гол е единственият, който се е нагърбил да поеме отговорността за Франция. На 18 юни 1940 година в радиоизявление, излъчено по Военновъздушни сили, той приканва за основаване на Съпротивата, само че единствено няколко месеца по-късно в частен диалог споделя, че има край себе си единствено неколцина евреи, неколцина поети и риболовците от остров Сен, където се намира. Всички елити на Франция са се обвързали с държавното управление на маршал Петен, което, както е известно, е колаборационистко, т.е. води политика на съдействие с немските завоеватели. Същевременно цяла Европа признава за законно това държавно управление (т.е. и окупацията на Франция) като се изключи Уинстън Чърчил. Което ще рече, че в края на 1940 – началото на 1941 година единствената страна, която е в положение на война с нацистка Германия, е Англия.
Една илюстрация за тогавашното състояние: в края на 1940 година Дьо Гол провежда в имението, обещано му от Чърчил като резиденция, непретенциозен коктейл по случай коледните празници. По някое време до него се доближава стара дама от висшата аристокрация и на прелестен френски (възрастното потомство по това време е възпитано в традициите на френския език) го пита: „ Dites-moi, mon générale, comment va la France? “ (Кажете, генерале, по какъв начин върви Франция?). На което той дава отговор в присъщия си фасон: „ Прекрасно, госпожо, тя ще ни погребе всички “.
По време на трите основни конференции, определили ориста на следвоенния свят (Техеран – 1943 година, Ялта – 1944 година и Потсдам – 1945 г.), на които американските президенти Франклин Рузвелт (на първите две) и Хари Труман (на последната) дружно с Йосиф Сталин чертаят бъдещата настройка на Европа, Франция е огромният отсъстващ. Всъщност и Чърчил играе спомагателна роля. Големите играчи са Съюз на съветските социалистически републики и Съединени американски щати, които си поделят Европа. И единият, и другият вършат почти едни и същи неща: откриват своята доминация над Европа – доминация политическа и доминация военна. Политическата и икономическата доминация на Запад е наречена Общ пазар (прераснал в ЕС), а тази на Изток – Съвет за икономическа взаимопомощ, разпаднал се през 1991 година Военната доминация пък получава названието НАТО на Запад и Варшавски контракт – на Изток.
Така че да се организира разграничение на Съединени американски щати от европейската структура, е нещо много изкуствено и неотговарящо на действителността, тъй като в края на краищата превъзходството на Съединени американски щати над Европа е нещо като орден за васални заслуги с две страни: ези, това е гражданската страна, наречена ЕС; тура – военната страна, наречена НАТО. Ако преглеждаме нещата по този метод, незабавно излиза наяве за какво Съединени американски щати толкоз доста държат Турция да стане член на Европейски Съюз, а редица европейски страни – не. Така военният периметър на НАТО би съвпаднал с цивилния периметър на Европейски Съюз. По същия метод се упражнява напън и върху някои страни от Европейски Съюз, които към момента не са членки на НАТО, като Австрия, Финландия, Ирландия, Швеция, да се причислят към тази организация.
Ако се върнем към редица изявления на голисти във Франция и на комунисти от епохата на 50-те и 60-те години, то ще забележим, че в тях европейската структура бива наричана германо-американска. Което в действителност не е нищо ново, тъй като просто възпроизвежда в един малко по-различен вид европейската структура от Бел Епок, т.е. от интервала сред двете международни войни. Защото след редицата задълбочени изявления в последно време за никого не е загадка, че Хитлер не е пристигнал на власт просто по този начин, а е получил мощната поддръжка на промишлените и финансовите елити на Съединени американски щати. Да си напомним единствено ролята на такива знакови фигури като Хенри Форд (заклет последовател на нацизма, получил най-високия нацистки медал, даван в миналото на чужденци) и на Прескът Буш, татко и дядо на двама американски президенти с семейството Буш, който е главното настоящо лице при финансовите преводи за режима на Хитлер.
След войната тясната обязаност сред Германия и Съединени американски щати продължава с още по-голяма мощ. В Нюрнберг биват наказани единствено неколцина най-опетнени с закононарушения нацистки водачи, обсъждани като безполезни в новата конюнктура. Затова пък хиляди и хиляди високопоставени административни, военни, научни и финансови дейци на Третия райх – след малко филтриране в профилирани структури (операциите Sunflower и Paperclip) – са изнесени в Съединени американски щати, с цел да способстват за развиването на тази страна. Да споменем единствено Вернер декор Браун, основателя на ракетите Фау-1 и Фау-2, с които са атакувани огромните английски градове в края на ІІ св. война, който е и основният конструктор на първите американски галактически ракети, венец на които е „ Сатурн-5 “, извела американските лунни експедиции в края на 60-те и началото на 70-те години. Да споменем и още една не по-малко известна персона – Валтер Халщайн. Той е претрупан да реализира стратегическото партньорство сред Германия и Италия след срещата сред Хитлер и Мусолини през 1938 година, наречено „ Нова Европа “. Арестуван след войната и по този начин да се каже, рециклиран от съответните служби, той е назначен за външен министър на Германия в държавното управление на Конрад Аденауер и е един от основните създатели на Договора от Рим (25 март 1957 г.), с който е основана Европейската икономическа общественост, предтечата на Европейски Съюз. Той е и първият президент на Европейската комисия.
И така, от позиция на Съединени американски щати Германия е несъмнената prima inter pares (първата измежду равните) на европейския континент. И от позиция на Германия точно Съединени американски щати, а не Франция, е най-важният сътрудник в света. Това е и огромната истина, която в един миг може да бъде осъзната от европейците, а точно, че Европейски Съюз е пирамидална, недемократична конструкция, на чийто връх стои Германия, която пък към този момент 70 години е в ситуацията на окупирана страна със 179 американски военни бази, повече от 40 000 души американски боен личен състав и доста количество нуклеарни бойни глави под американски надзор на нейна територия.
Напоследък в западната геополитическа мисъл се прокраднаха визиите, че Германия е станала прекомерно мощна и стартира да бъде действителен противник на международния хегемон. Германският теоретичен, механически и учредителен талант стои в основата на нейната мощност, на смазващото й предимство освен на европейска почва в региона на промишлеността и технологиите. Като се прибави и възходящата й с всяка минала година политическа мощност, дължаща се на придадените й в миналото и към този момент усвоени европейски територии и нации, включени в Европейски Съюз, тя става действителен геополитически противник на огромните днешни международни сили.
Разбира се, към момента противоборството с тях е в начеващ етап и не е доста на повърхността. Но е нещо, което наложително би трябвало да имаме поради и деликатно да следим през идващите години.
Неслучайно обърнах толкоз огромно внимание на ролята на Франция за основаването и действието на Европейски Съюз, тъй като тя е вписана в същината на незабравим политически мит. След ІІ св. война Франция по никакви критерии не би трябвало да бъде наричана „ Велика мощ “ – нито като заслуги за успеха над нацизма, нито като военна, политическа и икономическа мощност. Тя по-скоро е кооптирана измежду спечелилите и даже получава място измежду непрекъснатите страни-членки на Организация на обединените нации по гледище на Сталин и Чърчил, с цел да бъде противотежест на очертаващата се американско-германска надмощие над Западна Европа.
И в днешно време, предвид на казаното за стратегическите връзки Германия-САЩ, поражда въпросът: по какъв начин ще се развиват взаимоотношенията на Франция с Германия – действителния хегемон в границите на Европейски Съюз. Франция се намира в нескончаем интервал на пълзяща деиндустриализация и изнасяне на производства и мозъци в чужбина. Не са малко неприятните пророци в нея, предсказващи, че няма да е надалеч денят, когато тя ще загине.
Всъщност въпросът пред Франция е не дали ще престане да съществува. Тя ще продължи да съществува и да бъде една от най-прекрасните страни на света със своето естествено и историческо многообразие, със своя език и просвета. Проблемът е каква промяна ще преживее. Дали няма да се трансформира в задния двор на едно пространство, доминирано от Германия. И дали няма да стане подчинена страна, каквато да вземем за пример в този момент е Италия в системата на Европейски Съюз. Засега Германия работи доста умно, позволявайки на Франция да прави в стопански, политически, финансов, бюджетен проект неща, каквито да вземем за пример на Италия или Испания не са разрешени. Да не приказваме за Гърция или България.
Но пък народите стартират да се пробуждат. Италианците да вземем за пример виждат, че имат известно държавно управление, определено със 70% от гласувалите, което е направило собствен бюджет, както това се прави във всяка демократична страна. Но едни господа отпред с господин Юнкер (навярно излекуван от ишиаса си) – следващите апаратчици от Европейска комисия, които не са италианци и които никой не е избирал – си разрешават с безапелационен звук да заявят: „ Не, по този начин няма да стане! Трябва да си измененията бюджета! “ Подобно държание надали би могло да бъде наречено демократично и учредено на правилата на равноправието. Европейците от ден на ден ще се опълчват против сходни рецидиви на бюрократично неравенство.
И по този начин, точно от тези два основни процеса – връзките САЩ-Германия и връзките Франция-Германия – зависи бъдещето на всички нас, които сме част от Европа. Виждаме, че във Франция върви развой на шупване, на обществени междуетнически недоволства. Наред с тях се следи надигаща се вълна от изяви на политици, икономисти, учени и публицисти, заявяващи, че Франция има някакво бъдеще единствено в случай че излезе от еврото и вероятно от Европейски Съюз. Засега властовите елити съумяват да отвръщат сходни хрумвания. Но бъдещето е извънредно неразбираемо.
Какво ли ще стане, в случай че народите си дадат сметка, че живеят в изискванията на 25-тата стратегема? Всъщност 25-тата стратегема е нещо много по-сложно. /БГНЕС
-------------
Петър Клисаров, политолог и създател на книгите "Игрите на властта" /2012 г./, "Огледалото на митингите 2013 – 2014 година " и други Анализът е изработен за БГНЕС.
Източник: bgnes.com
КОМЕНТАРИ