Петър Дочев: ЦСКА остава завинаги в съцето ми
Петър Дочев добива популярност на праволинеен нападател през 90-те години на предишния век. Роден на 2 септември 1973 година в София, той печели 3 трофеи с екипа на волейболния ЦСКА. Нападателят е потомствен последовател на „ армейците “, който съумява да доближи до върховете и като треньор след края на дейната си кариера на играч. Баща му Дочо Петров е един от най-успешните български баскетболисти през 70-те и 80-те години на предишния век.
Петър Дочев приказва пред формалния уебсайт на ВК ЦСКА в поредицата " Червените волейболни сърца на България “.
- Г-н Дочев, помните ли по какъв начин влязохте във волейболната зала на ЦСКА?
Първите ми мемоари са като че ли е през днешния ден. Аз израснах в залата на „ Народна войска “. Баща ми беше прочут баскетболист, народен играч. В първи клас ме хвана за ръчичка и потегли да ме записва, аз доста желаех, фантазия ми беше да стартира да упражнявам, само че баскетбол. Хвана ме за ръка, тръгнахме към баскетболната зала, само че завихме надясно, където бяха волейболните кортове. И вместо в баскетболната зала се озовах на волейболния корт. И сподели, че в случай че не става нищо от мен, ще ме запише баскетбол. Трябваха ми два, три месеца да се влюбя в тази игра и да не помисля повече за баскетбол. Та по този начин стартирах аз с волейбола, от ранна детска възраст. Обърках спортовете, само че не скърбя и до ден-днешен. Бързо навлязох в играта. Не мога да кажа, че волейболът е лек спорт, изключително за деца. Изисква се голямо самообладание да може да те научат да играеш добре. И лека по лека животът протече по този начин, волейболът остана в моя живот допреди две години.
- При кого започнахте в ЦСКА?
- При Стефан Христов. И треньорът и съотборниците ми станаха едно огромно семейство. Живеехме и споделяхме всичко дружно. На всички този спорт ни беше залегнал в душите.
- А той ли беше фигурата, която дефинира на кой пост да играете в следствие?
По-скоро той. Първите ми съзнателни години във волейбола не може да решаваш ти какво можеш или не можеш. Той ме насочи. Стартирах кариерата си като централен блокировач. В следствие и диагонал на разпределителя залегна и в неговата концепция. Имаше един интервал, в който Иван Сеферинов беше треньор, той обичаше да основава посрещачи и една година се борех с поста посрещане. Не, че не се справях добре, само че като диагонал на разпределителя давах повече на тима. И по този начин останах в следствие.
- Като се върнете обратно във времето, кои бяха по-силните страни на тази позиция, която успяхте да изпълнявате?
Колкото и нескромно да звучи, считам, че имам добър усет към блокадата и нападението, това е пост който носи доста нахлуване. Нападения, сервиси, които даваха доста на тима.
- При кого успяхте да се наложите да играете в мъжкия тим?
- Още юношеска възраст започнаха да ме вземат. Тогава огромните звезди бяха Боре Кьосев, Любо Ганев, Бог да го елементарни Венци Димитров, страхотни състезатели и постоянно като връщам времето обратно се сещам, че с изключение на треньорите с които работех и такива волейболни величия също способстваха за моето израстване и да се усещам удобно във волейболната зала.
- Имало ли е треньор, който да ви е дал повече, с цел да стъпите на треньорската специалност?
- Аз излязох на 24 години в чужбина. Иван Сеферинов беше треньор на мъжкия тим, той ми даде първите стъпки в мъжкия волейболен тим. След това смених ужасно доста треньори в чужбина. Смятам, че основата която имам, несъмнено ми я даде той.
- Казахте за колектива, който в бил в ЦСКА. Предполагам, че сте построили и по-лични другарства?
- Разбира се. В това време в което ние се състезавахме, професионализмът и персоналните връзки в тима бяха за завиждане. Един тим, който помагаше, един тим, който даваше всичко. Дори когато излязох първата година в чужбина, ужасно доста ми липсваше този колектив и тази среда. Ние в действителност живеехме дружно и се чувствахме добре дружно. Стори ми се скучно в чужбина. Викам си тези хора, не знаят ли по какъв начин да се забавляват?! И несъмнено тогавашните волейболисти бяхме доста сплотени дружно. Сега е друго, построен е напълно друг нрав, друго е какво би трябвало да прави един волейболист в залата.
- Има ли мачове или шампионати, които са оставили трайна диря?
- Най-ми беше прелестно, когато растях измежду тези състезатели. Нямаше такова текучество на играчи, като в чужбина. Имаше едно предписание, при което всеки волейболист до 28-годишна възраст беше задължен да играе в България и чак по-късно да гради кариера в чужбина. Възможност още от юношеските ми години да се докосна до доста съществени волейболни величия, които залегнаха в сърцето и в душата ми до ден сегашен. Когато ходя на посетители в Борислав Кьосев си спомняме истории, описваме си и толкоз прелестно ни става за времето което сме прекарали на волейболното игрище и отвън него. Но по този начин това което се сещаме и с него е един мач, гостувахме в Добрич, тогава това беше една школа, която бълваше волейболисти, подаваше на националния ни тим доста състезатели. Беше извънреден тим. На това посещение, бяхме в една люта борба с Добрич, стигнахме до тайбрек и в тайбрека последните точки бяха значими затворихме 16 на 14. При състояние, че Добрич имаха мачбол за затваряне на мача. И тъкмо в този мачбол ми беше вдигната топка на мен. И за мое голямо не наслаждение, само че по-късно за благополучие аз забих в обсада и топката толкоз бързо се върна, че Борислав Кьосев беше тръгнал да забива, а тя от обсада се удари в неговата ръка и той я повдигна наново на мен, а Добрич към този момент се радваха, че са затворили мача. И това беше един извънреден миг и до ден сегашен двамата си спомняме, по какъв начин може тъкмо в Боре да отиде тази топка и той да ми вдигне и мача да отиде в наша изгода. Има толкоз доста неща, които в тези години са се случили в България. Това е вселенски спорт, няма по какъв начин да не ти остави мемоари и да се връщаш постоянно на тях.
- Имало ли е сложни моменти в този интервал на ЦСКА?
Най-труден миг ми е било, когато бях младеж и получих една травма в кръста. Цяла година се борех с нея. А трябваше и да играя, тъй като нямаше кой. Труден и дълъг интервал. Докато открих един чакръкчия. Ние в България имаме едни хора със златни ръце. Стигнах до този човек Бай Тодор. Цяла година вървя по лечебни заведения да ме възвръщат и този човек за три дни ме оправи. И аз в действителност имах доста сериозен проблем в кръста и петдесет % пусках топките. Защото нямах сили да направя тази хубава дъга. Нямах сила.
- Това, че играехте за ЦСКА, промени ли по някакъв метод настройката и настройката за доказване?
Няма играч, който да е минал през школата на ЦСКА и ЦСКА да не остане в сърцето му. Не единствено по стечения на събитията, само че аз съм цесекар и останах подобен.
- Лесно ли стана този преход от състезател към треньор?
При мен нещата се случиха много удобно, тъй като аз се занимавах с треньорска активност в интервал, в който още се състезавах. Моите пътища, като треньор бяха свързани с женския народен тим и Драган Нешич, който ме предложения като асистент в тези години. Този интервал е останал доста надълбоко в съзнанието ми. Спомням си моята първа имитация когато Драган ме предложения за треньор. Казах му: „ Нешич, първо аз съм мъж и второ, аз се състезавам и не знам какво бих дал на женския волейболен тим от себе си “. И той сподели, че е видял нещо в мен и ще е летния интервал и аз няма да имам мачове. „ Ще ми бъдеш като дясна ръка “, ми сподели. Така стана прехода. Влюбих се в тази специалност. И две-три години играех и упражнявах и по този начин по-лесно пристигна в съзнанието от настоящ състезател да би трябвало да се откажа и да се отдам на треньорска работа. И мисля, че този преход ми оказа помощ.
- Различен ли е методът когато упражнявате мъже и дами?
- На този въпрос ще отговоря по този начин: „ Изключително мъчно се работи с дами. Но е наслаждение “. Смятам, че за един треньор и мъжкият и женският тим има какво да му даде.
- Може ли да разделите по кое време успехите са по-сладки – като играч, треньор на мъже или на дами?
- Успехите сами по себе си са значими и за състезателя и за треньора. Когато се състезаваш и печелиш, доста повече неща зависят от тебе и това е по-лесното да се направи, в сравнение с за един треньор, който би трябвало да разчита на знанията и уменията на състезателите с които работи, с цел да доближи този резултат. Треньорката работа е по-трудна, тъй като там разчиташ на други хора, би трябвало да ги подготвиш по този начин, че да има резултат.
- Ако би трябвало да дадете препоръки на сегашните волейболисти на ЦСКА. Какво бихте им споделили?
- За да упражняваш този спорт в България, не бих споделил, че има най-подходящите условия за работа. Трябва доста да обичаш този спорт и това което правиш. Целеустремеността и постоянството в работата са това, което да ти дава израстване. За което би трябвало доста самообладание.
Намерете Българска национална телевизия в обществените мрежи:,,,
Петър Дочев приказва пред формалния уебсайт на ВК ЦСКА в поредицата " Червените волейболни сърца на България “.
- Г-н Дочев, помните ли по какъв начин влязохте във волейболната зала на ЦСКА?
Първите ми мемоари са като че ли е през днешния ден. Аз израснах в залата на „ Народна войска “. Баща ми беше прочут баскетболист, народен играч. В първи клас ме хвана за ръчичка и потегли да ме записва, аз доста желаех, фантазия ми беше да стартира да упражнявам, само че баскетбол. Хвана ме за ръка, тръгнахме към баскетболната зала, само че завихме надясно, където бяха волейболните кортове. И вместо в баскетболната зала се озовах на волейболния корт. И сподели, че в случай че не става нищо от мен, ще ме запише баскетбол. Трябваха ми два, три месеца да се влюбя в тази игра и да не помисля повече за баскетбол. Та по този начин стартирах аз с волейбола, от ранна детска възраст. Обърках спортовете, само че не скърбя и до ден-днешен. Бързо навлязох в играта. Не мога да кажа, че волейболът е лек спорт, изключително за деца. Изисква се голямо самообладание да може да те научат да играеш добре. И лека по лека животът протече по този начин, волейболът остана в моя живот допреди две години.
- При кого започнахте в ЦСКА?
- При Стефан Христов. И треньорът и съотборниците ми станаха едно огромно семейство. Живеехме и споделяхме всичко дружно. На всички този спорт ни беше залегнал в душите.
- А той ли беше фигурата, която дефинира на кой пост да играете в следствие?
По-скоро той. Първите ми съзнателни години във волейбола не може да решаваш ти какво можеш или не можеш. Той ме насочи. Стартирах кариерата си като централен блокировач. В следствие и диагонал на разпределителя залегна и в неговата концепция. Имаше един интервал, в който Иван Сеферинов беше треньор, той обичаше да основава посрещачи и една година се борех с поста посрещане. Не, че не се справях добре, само че като диагонал на разпределителя давах повече на тима. И по този начин останах в следствие.
- Като се върнете обратно във времето, кои бяха по-силните страни на тази позиция, която успяхте да изпълнявате?
Колкото и нескромно да звучи, считам, че имам добър усет към блокадата и нападението, това е пост който носи доста нахлуване. Нападения, сервиси, които даваха доста на тима.
- При кого успяхте да се наложите да играете в мъжкия тим?
- Още юношеска възраст започнаха да ме вземат. Тогава огромните звезди бяха Боре Кьосев, Любо Ганев, Бог да го елементарни Венци Димитров, страхотни състезатели и постоянно като връщам времето обратно се сещам, че с изключение на треньорите с които работех и такива волейболни величия също способстваха за моето израстване и да се усещам удобно във волейболната зала.
- Имало ли е треньор, който да ви е дал повече, с цел да стъпите на треньорската специалност?
- Аз излязох на 24 години в чужбина. Иван Сеферинов беше треньор на мъжкия тим, той ми даде първите стъпки в мъжкия волейболен тим. След това смених ужасно доста треньори в чужбина. Смятам, че основата която имам, несъмнено ми я даде той.
- Казахте за колектива, който в бил в ЦСКА. Предполагам, че сте построили и по-лични другарства?
- Разбира се. В това време в което ние се състезавахме, професионализмът и персоналните връзки в тима бяха за завиждане. Един тим, който помагаше, един тим, който даваше всичко. Дори когато излязох първата година в чужбина, ужасно доста ми липсваше този колектив и тази среда. Ние в действителност живеехме дружно и се чувствахме добре дружно. Стори ми се скучно в чужбина. Викам си тези хора, не знаят ли по какъв начин да се забавляват?! И несъмнено тогавашните волейболисти бяхме доста сплотени дружно. Сега е друго, построен е напълно друг нрав, друго е какво би трябвало да прави един волейболист в залата.
- Има ли мачове или шампионати, които са оставили трайна диря?
- Най-ми беше прелестно, когато растях измежду тези състезатели. Нямаше такова текучество на играчи, като в чужбина. Имаше едно предписание, при което всеки волейболист до 28-годишна възраст беше задължен да играе в България и чак по-късно да гради кариера в чужбина. Възможност още от юношеските ми години да се докосна до доста съществени волейболни величия, които залегнаха в сърцето и в душата ми до ден сегашен. Когато ходя на посетители в Борислав Кьосев си спомняме истории, описваме си и толкоз прелестно ни става за времето което сме прекарали на волейболното игрище и отвън него. Но по този начин това което се сещаме и с него е един мач, гостувахме в Добрич, тогава това беше една школа, която бълваше волейболисти, подаваше на националния ни тим доста състезатели. Беше извънреден тим. На това посещение, бяхме в една люта борба с Добрич, стигнахме до тайбрек и в тайбрека последните точки бяха значими затворихме 16 на 14. При състояние, че Добрич имаха мачбол за затваряне на мача. И тъкмо в този мачбол ми беше вдигната топка на мен. И за мое голямо не наслаждение, само че по-късно за благополучие аз забих в обсада и топката толкоз бързо се върна, че Борислав Кьосев беше тръгнал да забива, а тя от обсада се удари в неговата ръка и той я повдигна наново на мен, а Добрич към този момент се радваха, че са затворили мача. И това беше един извънреден миг и до ден сегашен двамата си спомняме, по какъв начин може тъкмо в Боре да отиде тази топка и той да ми вдигне и мача да отиде в наша изгода. Има толкоз доста неща, които в тези години са се случили в България. Това е вселенски спорт, няма по какъв начин да не ти остави мемоари и да се връщаш постоянно на тях.
- Имало ли е сложни моменти в този интервал на ЦСКА?
Най-труден миг ми е било, когато бях младеж и получих една травма в кръста. Цяла година се борех с нея. А трябваше и да играя, тъй като нямаше кой. Труден и дълъг интервал. Докато открих един чакръкчия. Ние в България имаме едни хора със златни ръце. Стигнах до този човек Бай Тодор. Цяла година вървя по лечебни заведения да ме възвръщат и този човек за три дни ме оправи. И аз в действителност имах доста сериозен проблем в кръста и петдесет % пусках топките. Защото нямах сили да направя тази хубава дъга. Нямах сила.
- Това, че играехте за ЦСКА, промени ли по някакъв метод настройката и настройката за доказване?
Няма играч, който да е минал през школата на ЦСКА и ЦСКА да не остане в сърцето му. Не единствено по стечения на събитията, само че аз съм цесекар и останах подобен.
- Лесно ли стана този преход от състезател към треньор?
При мен нещата се случиха много удобно, тъй като аз се занимавах с треньорска активност в интервал, в който още се състезавах. Моите пътища, като треньор бяха свързани с женския народен тим и Драган Нешич, който ме предложения като асистент в тези години. Този интервал е останал доста надълбоко в съзнанието ми. Спомням си моята първа имитация когато Драган ме предложения за треньор. Казах му: „ Нешич, първо аз съм мъж и второ, аз се състезавам и не знам какво бих дал на женския волейболен тим от себе си “. И той сподели, че е видял нещо в мен и ще е летния интервал и аз няма да имам мачове. „ Ще ми бъдеш като дясна ръка “, ми сподели. Така стана прехода. Влюбих се в тази специалност. И две-три години играех и упражнявах и по този начин по-лесно пристигна в съзнанието от настоящ състезател да би трябвало да се откажа и да се отдам на треньорска работа. И мисля, че този преход ми оказа помощ.
- Различен ли е методът когато упражнявате мъже и дами?
- На този въпрос ще отговоря по този начин: „ Изключително мъчно се работи с дами. Но е наслаждение “. Смятам, че за един треньор и мъжкият и женският тим има какво да му даде.
- Може ли да разделите по кое време успехите са по-сладки – като играч, треньор на мъже или на дами?
- Успехите сами по себе си са значими и за състезателя и за треньора. Когато се състезаваш и печелиш, доста повече неща зависят от тебе и това е по-лесното да се направи, в сравнение с за един треньор, който би трябвало да разчита на знанията и уменията на състезателите с които работи, с цел да доближи този резултат. Треньорката работа е по-трудна, тъй като там разчиташ на други хора, би трябвало да ги подготвиш по този начин, че да има резултат.
- Ако би трябвало да дадете препоръки на сегашните волейболисти на ЦСКА. Какво бихте им споделили?
- За да упражняваш този спорт в България, не бих споделил, че има най-подходящите условия за работа. Трябва доста да обичаш този спорт и това което правиш. Целеустремеността и постоянството в работата са това, което да ти дава израстване. За което би трябвало доста самообладание.
Намерете Българска национална телевизия в обществените мрежи:,,,
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ