Културният живот на Балканите е подчинен на клановост
----
Петър Денчев е сценичен режисьор и публицист. Роден е през 1986 година във Варна. Режисирал е постановки в доста български театри, създател е на три романа и алманах с разкази. Последната му книга - " Малкият господ на земетръса ", излезе неотдавна в изд. " Жанет 45 ".
-----
- Романът ви " Малкият господ на земетръса " не мина неусетно на читателя. За страха ли, най-общо казано, е четивото?
- Изглежда, че е за страха. Казвам " наподобява ", тъй като страхът е събитие, което елементарно се трансформира в разнообразни прояви, които на пръв взор не са свързани с него. Не приказваме единствено за насилието, а и за тези публични и персонални психически преживявания, които са свързани с доверието.
- Какви са те?
- Ами когато страхът се трансформира в групово прекарване, се получава неизмеримо мощна сплав от илюзии, чието откриване от време на време се случва даже след гибелта на цели генерации. " Малкият господ на земетръса " няма за цел да изяснява този боязън, едвам нарисува разнообразни обстановки и вероятности за разрушителната мощ на страха. Бих могъл да намеря доста житейски образци към себе си, с цел да потвърдя достоверността на тези изказвания.
- Героите ви вършат усещане с някаква двигателна сила към личностовата капсулизация, към затварянето във вътрешни светове. Има ли такава наклонност през днешния ден като цяло - в света, в България?
- Не мога да настоявам, че познавам задоволително добре друга културна среда отвън българската. Струва ми се, че на Балканите, а и особено в България по-скоро имаме гетоизация на личността.
- Какво разбирате под " гетоизация "?
- Наблюдава се затваряне на личността в ревностни кръгове, в дребни общности, принадлежността към които изключително се съблюдава. Тази самобитна клановост се наблюдава понякога и в Сърбия, и в Македония, и в Хърватия, от които имам по-трайни наблюдения. С тази разлика, че у нас липсват мощни обществени гласове на изкуството. Докато такива има в Сърбия и Хърватия. И в случай че моите герои имат личностна капсулизация, то това се случва заради силния им блян да надмогнат злобата на деня. Иначе - с цел да бъда напълно обстоен в отговора си - в България и гетоизацията, и капсулизацията са мощни трендове.
- Защо?
- Тук съвсем всеки има персонална митологема за себе си, за света и своето място в него.
- А по какъв начин си го обяснявате?
- Обяснявам си това със мощния битов консерватизъм, който е присъщ за нашето общество. Независимо че светът в близост се трансформира, някои избират да живеят в предишното. Става по този начин, че на пръв взор тук нищо не се трансформира по нужда, а по наложителност. Оттук идва и чувството за живот от отразена светлина.
- Е, въпреки всичко светлина. Вие проблематизирате тези неща и на сцената, и в книгите си. С какво обаче театърът печели пред " чистата белетристика "? Или е противоположното?
- Театърът има доста бърза връзка с публиката. Той има стремително, синтезирано влияние в границите на два или три часа и се употребява освен със силата на словото, а и с други съставни елементи - музика, танц, светлина и така нататък Освен това в театъра виждаш своята аудитория и нейната непосредствена реакция. Днешната наклонност е на разбъркване на жанровете и на спектакъл, който надживява " трагичното " и търси своята еднаквост в обезпечаването на перформативно преживяване на феновете. Така нареченият постдраматичен театър не съумя да се трансформира в преобладаваща театрална процедура у нас, само че въпреки всичко остави следи. Освобождаването на театъра от шампионата на словото му разрешава да гради доста по-сложен език от непосредствената връзка с трагичния текст. Безспорно обаче театърът печели поради своята дружност, в увлечението на създатели от разнообразни области, които да отдадат своя труд и гений в основаването на едно произведение.
- А литературата пък е доста по-индивидуално дело - и за писателя, и за читателя. Ето - героят ви в романа е продавач на цветя... предприемач с магазини за цветя, т.е.. Говорите с знание за флората. Трябва ли да си ценител на това, за което пишеш, или стига познанието за характерите, да вземем за пример Достоевски по този начин е работил.
- Да, мисля, че е професионално обвързване на писателят да търси знание, което е отделено от личния му глас, даже от личните му философски и естетически убеждения. В този случай изчетох голям брой източници, разговарях и с хора, които работят с цветя. В този смисъл не мисля, че да бъдеш безусловно ценител е нужда, само че персоналното самоуважение на индивида, който основава текст в ерата на осведомителните технологии, най-малкото го задължава да се интересува от обектите, с които се захваща.
- А какво е общото ви усещане от " българския консуматор на културен артикул "? Става ли по-рафиниран? Увеличава ли се, или понижава броят му?
- Сменят се генерации. Статистически през днешния ден се чете доста по-малко, в сравнение с преди 1989 г. Въпреки това българските читатели и консуматори на просвета се усилват през последните 15-ина години (в съпоставяне с спешните години на 90-те). Така споделят разнообразни статистики. Мисля, че това е обвързвано с успокояването на стопанската система и забележителното възстановяване на стандарта на живот. Въпреки това обаче се репродуцират трендове, които като че ли са присъщи за предишното. Културните привички през днешния ден изживяват подем спрямо предходното десетилетие, само че страдат от неразградените идеологеми на предишното и от неналичието на трайни натрупвания в културния ни живот. Затова и непрекъснато изпитваме фрустрации от конфликтите с външния свят. И изкуството, и българският културен консуматор имат едно предизвикателство за превъзмогване - да схванат, че културата не е единствено просвета на етноцентризма. България е била извънредно етноцентрирана в тоталитарните години, а този културен модел стартира да се разрушава едвам в края на 90-те. Друг е въпросът, че националната просвета постоянно е доминирала мисълта тук - даже в годините преди Втората международна война, когато има интелектуалци, които са съответни на европейския авангард, националното още веднъж господства. Ние занапред сме призвани да осмисляме присъединяване си в европейската просвета (въпреки множеството проучвания по тази тема). Изправени сме пред това да намираме нишката на тези процеси и да търсим мястото си в тази еднаквост, тъй като не сме постигнали своя интегритет.
- Не сме го постигнали, казвате...Това обърква ли ни? Ето - и героите ви са комплицирани. И народът ни, евентуално. Емпатия, алиенация, фрустрация - термини, които като че ли ни съпътстват днес и пълнят кабинетите на психотерапевтите с пациенти. Изкуството има ли повече отговори от терапевтите на въпросите за напрежението, за неврозата?
- Изкуството може да не даде отговори, само че може да даде рефлекси върху тези феномени, които се намират отвън обществената норма или отвън това, което общността счита за норма. В това отношение то е извънреден инструмент, тъй като разрешава фокусиране върху феномени, видове, взаимоотношения, които може и да съществуват, само че никой до момента да не е записал. Това е опцията за диалог.
- Кое ви е леговище в мигове на покой?
- Фотографията. Обичам да фотографирам. Водя си нещо като фотодневник, с който доста елементарно се връщам към моменти, които са скъпи за мен.
Петър Денчев е сценичен режисьор и публицист. Роден е през 1986 година във Варна. Режисирал е постановки в доста български театри, създател е на три романа и алманах с разкази. Последната му книга - " Малкият господ на земетръса ", излезе неотдавна в изд. " Жанет 45 ".
-----
- Романът ви " Малкият господ на земетръса " не мина неусетно на читателя. За страха ли, най-общо казано, е четивото?
- Изглежда, че е за страха. Казвам " наподобява ", тъй като страхът е събитие, което елементарно се трансформира в разнообразни прояви, които на пръв взор не са свързани с него. Не приказваме единствено за насилието, а и за тези публични и персонални психически преживявания, които са свързани с доверието.
- Какви са те?
- Ами когато страхът се трансформира в групово прекарване, се получава неизмеримо мощна сплав от илюзии, чието откриване от време на време се случва даже след гибелта на цели генерации. " Малкият господ на земетръса " няма за цел да изяснява този боязън, едвам нарисува разнообразни обстановки и вероятности за разрушителната мощ на страха. Бих могъл да намеря доста житейски образци към себе си, с цел да потвърдя достоверността на тези изказвания.
- Героите ви вършат усещане с някаква двигателна сила към личностовата капсулизация, към затварянето във вътрешни светове. Има ли такава наклонност през днешния ден като цяло - в света, в България?
- Не мога да настоявам, че познавам задоволително добре друга културна среда отвън българската. Струва ми се, че на Балканите, а и особено в България по-скоро имаме гетоизация на личността.
- Какво разбирате под " гетоизация "?
- Наблюдава се затваряне на личността в ревностни кръгове, в дребни общности, принадлежността към които изключително се съблюдава. Тази самобитна клановост се наблюдава понякога и в Сърбия, и в Македония, и в Хърватия, от които имам по-трайни наблюдения. С тази разлика, че у нас липсват мощни обществени гласове на изкуството. Докато такива има в Сърбия и Хърватия. И в случай че моите герои имат личностна капсулизация, то това се случва заради силния им блян да надмогнат злобата на деня. Иначе - с цел да бъда напълно обстоен в отговора си - в България и гетоизацията, и капсулизацията са мощни трендове.
- Защо?
- Тук съвсем всеки има персонална митологема за себе си, за света и своето място в него.
- А по какъв начин си го обяснявате?
- Обяснявам си това със мощния битов консерватизъм, който е присъщ за нашето общество. Независимо че светът в близост се трансформира, някои избират да живеят в предишното. Става по този начин, че на пръв взор тук нищо не се трансформира по нужда, а по наложителност. Оттук идва и чувството за живот от отразена светлина.
- Е, въпреки всичко светлина. Вие проблематизирате тези неща и на сцената, и в книгите си. С какво обаче театърът печели пред " чистата белетристика "? Или е противоположното?
- Театърът има доста бърза връзка с публиката. Той има стремително, синтезирано влияние в границите на два или три часа и се употребява освен със силата на словото, а и с други съставни елементи - музика, танц, светлина и така нататък Освен това в театъра виждаш своята аудитория и нейната непосредствена реакция. Днешната наклонност е на разбъркване на жанровете и на спектакъл, който надживява " трагичното " и търси своята еднаквост в обезпечаването на перформативно преживяване на феновете. Така нареченият постдраматичен театър не съумя да се трансформира в преобладаваща театрална процедура у нас, само че въпреки всичко остави следи. Освобождаването на театъра от шампионата на словото му разрешава да гради доста по-сложен език от непосредствената връзка с трагичния текст. Безспорно обаче театърът печели поради своята дружност, в увлечението на създатели от разнообразни области, които да отдадат своя труд и гений в основаването на едно произведение.
- А литературата пък е доста по-индивидуално дело - и за писателя, и за читателя. Ето - героят ви в романа е продавач на цветя... предприемач с магазини за цветя, т.е.. Говорите с знание за флората. Трябва ли да си ценител на това, за което пишеш, или стига познанието за характерите, да вземем за пример Достоевски по този начин е работил.
- Да, мисля, че е професионално обвързване на писателят да търси знание, което е отделено от личния му глас, даже от личните му философски и естетически убеждения. В този случай изчетох голям брой източници, разговарях и с хора, които работят с цветя. В този смисъл не мисля, че да бъдеш безусловно ценител е нужда, само че персоналното самоуважение на индивида, който основава текст в ерата на осведомителните технологии, най-малкото го задължава да се интересува от обектите, с които се захваща.
- А какво е общото ви усещане от " българския консуматор на културен артикул "? Става ли по-рафиниран? Увеличава ли се, или понижава броят му?
- Сменят се генерации. Статистически през днешния ден се чете доста по-малко, в сравнение с преди 1989 г. Въпреки това българските читатели и консуматори на просвета се усилват през последните 15-ина години (в съпоставяне с спешните години на 90-те). Така споделят разнообразни статистики. Мисля, че това е обвързвано с успокояването на стопанската система и забележителното възстановяване на стандарта на живот. Въпреки това обаче се репродуцират трендове, които като че ли са присъщи за предишното. Културните привички през днешния ден изживяват подем спрямо предходното десетилетие, само че страдат от неразградените идеологеми на предишното и от неналичието на трайни натрупвания в културния ни живот. Затова и непрекъснато изпитваме фрустрации от конфликтите с външния свят. И изкуството, и българският културен консуматор имат едно предизвикателство за превъзмогване - да схванат, че културата не е единствено просвета на етноцентризма. България е била извънредно етноцентрирана в тоталитарните години, а този културен модел стартира да се разрушава едвам в края на 90-те. Друг е въпросът, че националната просвета постоянно е доминирала мисълта тук - даже в годините преди Втората международна война, когато има интелектуалци, които са съответни на европейския авангард, националното още веднъж господства. Ние занапред сме призвани да осмисляме присъединяване си в европейската просвета (въпреки множеството проучвания по тази тема). Изправени сме пред това да намираме нишката на тези процеси и да търсим мястото си в тази еднаквост, тъй като не сме постигнали своя интегритет.
- Не сме го постигнали, казвате...Това обърква ли ни? Ето - и героите ви са комплицирани. И народът ни, евентуално. Емпатия, алиенация, фрустрация - термини, които като че ли ни съпътстват днес и пълнят кабинетите на психотерапевтите с пациенти. Изкуството има ли повече отговори от терапевтите на въпросите за напрежението, за неврозата?
- Изкуството може да не даде отговори, само че може да даде рефлекси върху тези феномени, които се намират отвън обществената норма или отвън това, което общността счита за норма. В това отношение то е извънреден инструмент, тъй като разрешава фокусиране върху феномени, видове, взаимоотношения, които може и да съществуват, само че никой до момента да не е записал. Това е опцията за диалог.
- Кое ви е леговище в мигове на покой?
- Фотографията. Обичам да фотографирам. Водя си нещо като фотодневник, с който доста елементарно се връщам към моменти, които са скъпи за мен.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ