Всяка простотия е пагубна,прави търпелив човека
Петър Ангелов е създател, които рисува еднообразно добре и с четката, и с думите. Романът му „ Жаравата ”, излязъл през 1983 година, провокира същински възторг, публикуван е в първичен 19-хиляден тираж. Той е плод на работата му като агроном, когато обикаля селата от района. Книгата е първият разказ на хасковски създател след Втората международна война. Петър Ангелов е създател още на „ Тервион ”, „ Разгромът ”, „ Децата на бога ”. Последният е разгласен за разказ на 2006 година от Съюз на българските писатели. Работил е в издателства, създател и издател е на списанието „ Южнобългарски страници ”.
Петър Ангелов е първият хасковлия, притежател на премията „ Южна пролет ” за дебютна литература точно с романа „ Жаравата ”. Наскоро му бе присъдена и премията „ Паскалев ”.
В рамките на тазгодишния конкурс „ Южна пролет ” бе маркирана 80-годишнината на създателя, който е родом от Татарево.
-----
- Романът „ Жаравата ” провокира възторг през 1983 година, писал си го 11 година, не е ли прекомерно дълго?
- Не е доста, аз нямах кураж да издам книгата. Писах я дълготрайно, дневно по лъжичка. Пък и тя мина по особени пътища тази книга.
Един мой другар я даде на тогавашния министър на земеделието Вълкан Шопов.След няколко дни той ме извика, а вечерта даже ме предложения у тях. Той беше човек, който четеше и разговаряхме за литература, обсъждахме „ Мъртви души ” на Гогол. Та, той изпратил книгата на Николай Хайтов, който пък ме извика в Яврово. Той беше прочел ръкописа и когато отидох, страница по страница го разлистихме. Накрая две значими неща ми сподели. Тази Мария, споделя, нещо не е доста добре, би трябвало да е още по... освободена. Каза ми още, че българският селяндур, за разлика от съветския мужик, който е колкото необут в краката, толкоз и в главата, е друго нещо. Нашенецът е притежател, бил е сторонник на кооперацията. Това е правилно и аз съм писал много по въпроса. България още преди 9-и е имала мощно развито кооперативно придвижване - всестранни кооперации, водни синдикати и така нататък
Тогава в Яврово Хайтов сподели още да взема една тесла и в книгата да оставя жилавото, да махна мекото.
- И окълца ли я?
- Окълцах я много. Когато я занесох в пловдивското издателство, Петър Анастасов като разбра, че работя в Съвета, ми рече: що не си гледате работата, ами всички книги пишете. След месец ми съобщи, че книгата би трябвало да се издаде. Издадоха я, дефинираха ми хонорар от 6000 лева, който съгласно някои, е бил малко. Книгата обаче имаше добра орис.
Лошото е, че макар упованията да съм един бъдеш добър публицист, не можах да напиша огромна книга за българското село. Дълги години след „ Жаравата ” не можах да стъпя на селската тематика, тъй като героите, които аз познавах, се трансформираха, пристигнаха други хора, по този начин да се каже ръководството на селското стопанство се бюрократизира и така нататък
- Кой са прототипите, действителни хора ли са героите в романа?
- Те са действителни, само че обогатени. Дядото е облик на един характерен селяндур, с каквито съм се срещал на разнообразни места. Знам доста селски случки, познавах най-различни истории. Главните герои - Карата и Герана са хора от Сусам. Аз две зими изкарах в селския хоремаг. Не знам дали можеш да си представиш какво нещо е селският хоремаг. Това е нещо доста забавно. Там всичко от публичния живот се разяснява, разисква. Там се общуваше. Хоремагът бе клубът на културните дейци, на пияниците, на майсторите, на всички. Всяка вечер се пълнеше с хора, едвам се дишаше от цигарен пушек, пиеше се мента...
В Сусам имаше двама, от които събрах Карата. Единият беше Лапчeв Георги, който е прочут в целия окръг, тъй като кооперира Спахиево за една вечер.
Другият е Петър – човек с главно обучение, само че водач на селото. Когато излезе романът, двамата се скараха кой е същинският Карата.
В книгата има и същински случки. Например тази с автобуса е автентичен случай от Оряхово. Там имаше един отговорник, който в действителност пращаше човек с пушка на спирката да варди хората да не се качат на рейса и да отидат в града, вместо на работа на нивите.
- Как се оправи със славата? Ставаш прочут още с първата си книга.
- Романът промени живота ми. Когато излезе книгата, секретарят на Централен комитет по селското стопанство пристигна при мене да ме поздрави, а след 3 месеца ме извикаха и ми предложиха да заема мястото на шеф на „ Земиздат ”. В София бе много неприятно, посрещнаха ме на нож. И в самото издателство, и за тези среди, аз бях непознат. Дотогава не бяха имали директор от провинцията, който не е прочут в София. Доста мъчно започнах работа там, мъчно ме одобриха, само че в последна сметка бях признат. Направих едно положително издателство с положително възнаграждение. Обединих го с издателство за селскостопанска литература в Пловдив. Част от екипа на коректорите бе в Хасково.
Но всичко това не ми остави време за популярност. Издателството ме погълна изцяло, а аз имах упоритостта да се потвърдя като шеф и това ми струваше доста.
- Тази изключителна книга за какво я преиздаде съкратена неотдавна?
- Има и финансови аргументи за това, само че те не са главните. Като започнах работа по съкратеното издание видях, че мога да го приключа там, където свършва историята на младия агроном в това село.
За мен беше значима историята на агронома, който идва в селото, където влиза механизацията. Тя не е внедрена бързо и елементарно. Селяните не я желаят, тъй като губят надниците. Една беритба има доста трудодни. За един месец може да направиш що се касае за 5. При памука не е по този начин, тъй че имаше отпор.
Между другото трудоденът е българско откритие. То е една добре измислена мярка за присъединяване в разпределението на продукцията. Разпределяше се жито, сирене, олио, съгласно това кой какъв брой трудодни е имал.
- На едно место в книгата, където селяните не желаят машините, наричаш това дивотия, която кара нашенецът да устоя на апетит, погазване, бедност. И през днешния ден новото мъчно си пробива път у нас, назадничави сме, като че ли. Не е ли това манталитетът ни?
- Всяка дивотия е пагубна и кара човек да е толерантен. В тези години селянинът не беше ограмотен, той беше облъчен от агитация, строеше се новото общество и така нататък
Права си, че има нещо назадничаво у нас, само че това е дълга тематика.
- Носител си на „ Пегас ”, какво мислиш за днешния конкурс „ Южна пролет ”?
- Трудно ми е да отговоря. Преди време написах няколко неща по въпроса и се получи по този начин, че наскърбих другар. Днес желая да съм внимателен...
Виждам, че през последните години се получи нещо, което не е същият конкурс. „ Южна пролет ” се роди и проходи като народен конкурс. Участваше Съюзът на писателите, правеше се конференция в столицата, имаше сериозен медиен интерес. Събитието се отразяваше от централните медии, всички вестници пишеха за него. Дебютните книги бяха над 100. Лека-полека обаче състезанието се трансформира в полурегионално мероприятие, а в това време към този момент има и други за дебютна литература. Трябва да се търси равнище. Навремето лауреатите четяха творбите си пред аудитория, в този момент има една показност, покажат ги, дадат им премиите и това е. А книгата?
- Какво е мнението ти за актуалната българска литература, следиш ли какво излиза, кой издава?
- Много е мъчно да се следи какво излиза, тъй като няма каталози, както имаше всяко издателство преди. Продукцията е доста по-голяма. Самиздатците бълват непрестанно, а доста от книгите им няма за какво да се прочетат. Други автори показват творчеството си във фейсбук, което не е неприятно, само че това не дава ясна визия какво е ситуацията. Може би само огромните книжарници и дните на книгата в НДК са някакво мерило. За страдание, има единствено едно предаване за литература, само че то е много лимитирано и се води от казионни хора.
Знаеш ли, когато излезе " Тервион ”, учен Антон Дончев я прочете и ми сподели, че съм блъснал десетката, само че не и времето. Интересът към литературата спада, не мога да си обясня за какво, само че тя не може да влезе в проблемите на хората. Нямам и пояснение за какво се появиха толкоз доста поетеси, които пишат поезия...
- Има ли модерни създатели, които би трябвало да влязат в учебниците? Имаше преди време една самодейност за Ивайло Балабанов във фейсбук.
- Той има няколко стихотворения, които несъмнено могат да влязат в учебниците. Цялото му творчество е доста съществено. В момента той е най-хубавият български стихотворец, най-хубавият. Но надали приживе ще получи почтена оценка.
Много сериозен създател. Чудил съм се по какъв начин се пръкна този гений. Каквото е написал, е гениално, чудиш се по какъв начин го е основал. Има провидения този човек, Хухла - откъдето е родом, е изключително място.
Въпросът не е единствено за Ивайло. Има много комплицирани неща в съвремието ни. Много се пазим от антитурски и интернационалните спорове и някои създатели не намират място, а други ги изваждат от учебниците.
Петър Ангелов е първият хасковлия, притежател на премията „ Южна пролет ” за дебютна литература точно с романа „ Жаравата ”. Наскоро му бе присъдена и премията „ Паскалев ”.
В рамките на тазгодишния конкурс „ Южна пролет ” бе маркирана 80-годишнината на създателя, който е родом от Татарево.
-----
- Романът „ Жаравата ” провокира възторг през 1983 година, писал си го 11 година, не е ли прекомерно дълго?
- Не е доста, аз нямах кураж да издам книгата. Писах я дълготрайно, дневно по лъжичка. Пък и тя мина по особени пътища тази книга.
Един мой другар я даде на тогавашния министър на земеделието Вълкан Шопов.След няколко дни той ме извика, а вечерта даже ме предложения у тях. Той беше човек, който четеше и разговаряхме за литература, обсъждахме „ Мъртви души ” на Гогол. Та, той изпратил книгата на Николай Хайтов, който пък ме извика в Яврово. Той беше прочел ръкописа и когато отидох, страница по страница го разлистихме. Накрая две значими неща ми сподели. Тази Мария, споделя, нещо не е доста добре, би трябвало да е още по... освободена. Каза ми още, че българският селяндур, за разлика от съветския мужик, който е колкото необут в краката, толкоз и в главата, е друго нещо. Нашенецът е притежател, бил е сторонник на кооперацията. Това е правилно и аз съм писал много по въпроса. България още преди 9-и е имала мощно развито кооперативно придвижване - всестранни кооперации, водни синдикати и така нататък
Тогава в Яврово Хайтов сподели още да взема една тесла и в книгата да оставя жилавото, да махна мекото.
- И окълца ли я?
- Окълцах я много. Когато я занесох в пловдивското издателство, Петър Анастасов като разбра, че работя в Съвета, ми рече: що не си гледате работата, ами всички книги пишете. След месец ми съобщи, че книгата би трябвало да се издаде. Издадоха я, дефинираха ми хонорар от 6000 лева, който съгласно някои, е бил малко. Книгата обаче имаше добра орис.
Лошото е, че макар упованията да съм един бъдеш добър публицист, не можах да напиша огромна книга за българското село. Дълги години след „ Жаравата ” не можах да стъпя на селската тематика, тъй като героите, които аз познавах, се трансформираха, пристигнаха други хора, по този начин да се каже ръководството на селското стопанство се бюрократизира и така нататък
- Кой са прототипите, действителни хора ли са героите в романа?
- Те са действителни, само че обогатени. Дядото е облик на един характерен селяндур, с каквито съм се срещал на разнообразни места. Знам доста селски случки, познавах най-различни истории. Главните герои - Карата и Герана са хора от Сусам. Аз две зими изкарах в селския хоремаг. Не знам дали можеш да си представиш какво нещо е селският хоремаг. Това е нещо доста забавно. Там всичко от публичния живот се разяснява, разисква. Там се общуваше. Хоремагът бе клубът на културните дейци, на пияниците, на майсторите, на всички. Всяка вечер се пълнеше с хора, едвам се дишаше от цигарен пушек, пиеше се мента...
В Сусам имаше двама, от които събрах Карата. Единият беше Лапчeв Георги, който е прочут в целия окръг, тъй като кооперира Спахиево за една вечер.
Другият е Петър – човек с главно обучение, само че водач на селото. Когато излезе романът, двамата се скараха кой е същинският Карата.
В книгата има и същински случки. Например тази с автобуса е автентичен случай от Оряхово. Там имаше един отговорник, който в действителност пращаше човек с пушка на спирката да варди хората да не се качат на рейса и да отидат в града, вместо на работа на нивите.
- Как се оправи със славата? Ставаш прочут още с първата си книга.
- Романът промени живота ми. Когато излезе книгата, секретарят на Централен комитет по селското стопанство пристигна при мене да ме поздрави, а след 3 месеца ме извикаха и ми предложиха да заема мястото на шеф на „ Земиздат ”. В София бе много неприятно, посрещнаха ме на нож. И в самото издателство, и за тези среди, аз бях непознат. Дотогава не бяха имали директор от провинцията, който не е прочут в София. Доста мъчно започнах работа там, мъчно ме одобриха, само че в последна сметка бях признат. Направих едно положително издателство с положително възнаграждение. Обединих го с издателство за селскостопанска литература в Пловдив. Част от екипа на коректорите бе в Хасково.
Но всичко това не ми остави време за популярност. Издателството ме погълна изцяло, а аз имах упоритостта да се потвърдя като шеф и това ми струваше доста.
- Тази изключителна книга за какво я преиздаде съкратена неотдавна?
- Има и финансови аргументи за това, само че те не са главните. Като започнах работа по съкратеното издание видях, че мога да го приключа там, където свършва историята на младия агроном в това село.
За мен беше значима историята на агронома, който идва в селото, където влиза механизацията. Тя не е внедрена бързо и елементарно. Селяните не я желаят, тъй като губят надниците. Една беритба има доста трудодни. За един месец може да направиш що се касае за 5. При памука не е по този начин, тъй че имаше отпор.
Между другото трудоденът е българско откритие. То е една добре измислена мярка за присъединяване в разпределението на продукцията. Разпределяше се жито, сирене, олио, съгласно това кой какъв брой трудодни е имал.
- На едно место в книгата, където селяните не желаят машините, наричаш това дивотия, която кара нашенецът да устоя на апетит, погазване, бедност. И през днешния ден новото мъчно си пробива път у нас, назадничави сме, като че ли. Не е ли това манталитетът ни?
- Всяка дивотия е пагубна и кара човек да е толерантен. В тези години селянинът не беше ограмотен, той беше облъчен от агитация, строеше се новото общество и така нататък
Права си, че има нещо назадничаво у нас, само че това е дълга тематика.
- Носител си на „ Пегас ”, какво мислиш за днешния конкурс „ Южна пролет ”?
- Трудно ми е да отговоря. Преди време написах няколко неща по въпроса и се получи по този начин, че наскърбих другар. Днес желая да съм внимателен...
Виждам, че през последните години се получи нещо, което не е същият конкурс. „ Южна пролет ” се роди и проходи като народен конкурс. Участваше Съюзът на писателите, правеше се конференция в столицата, имаше сериозен медиен интерес. Събитието се отразяваше от централните медии, всички вестници пишеха за него. Дебютните книги бяха над 100. Лека-полека обаче състезанието се трансформира в полурегионално мероприятие, а в това време към този момент има и други за дебютна литература. Трябва да се търси равнище. Навремето лауреатите четяха творбите си пред аудитория, в този момент има една показност, покажат ги, дадат им премиите и това е. А книгата?
- Какво е мнението ти за актуалната българска литература, следиш ли какво излиза, кой издава?
- Много е мъчно да се следи какво излиза, тъй като няма каталози, както имаше всяко издателство преди. Продукцията е доста по-голяма. Самиздатците бълват непрестанно, а доста от книгите им няма за какво да се прочетат. Други автори показват творчеството си във фейсбук, което не е неприятно, само че това не дава ясна визия какво е ситуацията. Може би само огромните книжарници и дните на книгата в НДК са някакво мерило. За страдание, има единствено едно предаване за литература, само че то е много лимитирано и се води от казионни хора.
Знаеш ли, когато излезе " Тервион ”, учен Антон Дончев я прочете и ми сподели, че съм блъснал десетката, само че не и времето. Интересът към литературата спада, не мога да си обясня за какво, само че тя не може да влезе в проблемите на хората. Нямам и пояснение за какво се появиха толкоз доста поетеси, които пишат поезия...
- Има ли модерни създатели, които би трябвало да влязат в учебниците? Имаше преди време една самодейност за Ивайло Балабанов във фейсбук.
- Той има няколко стихотворения, които несъмнено могат да влязат в учебниците. Цялото му творчество е доста съществено. В момента той е най-хубавият български стихотворец, най-хубавият. Но надали приживе ще получи почтена оценка.
Много сериозен създател. Чудил съм се по какъв начин се пръкна този гений. Каквото е написал, е гениално, чудиш се по какъв начин го е основал. Има провидения този човек, Хухла - откъдето е родом, е изключително място.
Въпросът не е единствено за Ивайло. Има много комплицирани неща в съвремието ни. Много се пазим от антитурски и интернационалните спорове и някои създатели не намират място, а други ги изваждат от учебниците.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ