Зора и бомби, миналото като сегашно
Песента идва някъде от прилежащия блок, допрян до нашия под прав ъгъл. Пролетта най-сетне затопли карето и някой е отворил прозорец. Това е остаряло парче, значи и слушателят е възрастен, най-вероятно пенсионер, щом си е у дома измежду бял ден. Разпознавам я без изпитание – сръбска ария и хубава, тези думи са задоволителни някой да ме жигосах, само че положителната музика си е добра, тя ще стопли даже всеки чистофайник и перфекционист. После: не съм отговорен, че я различавам, това не зависи от мен. Има причина и освен това в тази ария.
Беше тъкмо в месеца на смяната, ноември 1989-а. По график имаше писателско посещаване в Ирак. Бяхме странна група, възбудени от това, което започваше – първите манифестации, рухването на Берлинската стена. Когато пристигнахме, разбрахме за какво мнозина не пожелаха да тръгнат. Багдад бе потискащо нагизден, а по кръстовища и фасади стояха големи портрети на диктатора: с чалма, с фуражка, с каска, гологлав. Още след самолета дипломатите ни предизвестиха да не се заглеждаме, да не разясняваме, даже да не се усмихваме, обърнати към този облик. Имало чужденци, изчезнали след такава неточност. Иначе градът бе освежен и като преди малко почистен, след войната с Иран изглеждаше недокоснат, с голям брой нови хотели и публични здания, някак празничен, натрапчиво богат. Край мостовете над Тигър фамилии с доста деца и безусловно с бебе в количка излизаха по залез-слънце и се разхождаха край водата. Вероятно по този начин народът заличаваше раните от борбите. Люлките против танковете - бе неговата концепция.
Две момчета, учили в България, бяха привлечени да оказват помощ на българската група. Представиха се: Нури и Сердар. Имаха порядъчен бразилски фолксваген и ни посочваха града. С поета Иван Странджев постоянно обикаляхме Багдад, компанията им не беше притеснителна, разказваха ни за фамилиите си, за работата си след завръщането. Сердар бе инженер в текстилна фабрика, а Нури бе озеленител - това бе учил и с това се занимаваше. Точно Нури въртеше на касетофона онази ария. „ Зора е – пееше дамата, – зора е, а тебе те няма. ” Не бяхме чували нито песента, нито изпълнителката. А била страховит шлагер в общежитията в Дървеница. По това време в компанията на синовете ми носеха значки с надпис „ Отдел за битка със сръбската музика ”, тези песни бяха синоним на чалга, а даже и синоним не бяха, тъй като чалгата не се бе появила още, както прочее и самата дума. Но песента бе хубава, имаше ентусиазъм в нея, висота невероятна. Пък и на тон изобщо не беше като сръбска, по-скоро приличаше на италианска. Младите я харесвали и я въртели в нощните заведения. Качествен запис на касета коствал положителни пари. Самата певица Неда Украден била доста известна. Да бях починал, нямаше да знам за нея. А сякаш имах стеснен досег с музикалните среди!*
Песента влияеше на Нури, той бе като подвластен от нея. Очевидно преадресираше посланието от песента към някакво скъпо за него сърце, едвам се сдържаше да превърти лентата и да повтори парчето. Понякога и не се сдържаше. Песента трайно се отпечата в нас и в този момент я слушам сред блоковете дружно с любовната тъга на Нури и с неговата рана от разлъка.
Над чаша кафе в живописна чайна той описа за тази разлъка с Малинка от втория етаж. Връзката им траяла две години, когато си заминавал, тя си отрязала косата в символ на любовна тъга. Но не му писала нито един път. Това, което преживяваше и през днешния ден Нури, е разказано в песента. С кимване на глава Сердар потвърждаваше всяка дума на приятеля си. Самият той не бе оставил възлюбена в България. Брат му не бе се върнал от войната и на момчето му предстоеше женитба с неговата вдовица – такава бе традицията, с цел да останат децата във семейството. Нямаше проблеми с честност и разлъка. Затова пък мощно и изразително съчувстваше на приятеля си, поддържаше го в неговите очаквания и заблуди и от време на време припяваше на песента.
Върнах се в България с едно писмо до Малинка, предадох й го в леден дъждовен следобяд под козирката пред един студентски стол. Беше междинна красота жена, несъмнено провинциална, от самото начало гледаше встрани. Поканих я на топло в колата, в случай че желае да отвори писмото или за нещо да ме пита, отхвърли. Беше ясно, че е отписала бедния Нури. Помоли, в случай че се чуем с него, да му кажа, че не съм я намерил. Според мен се разплака, когато потеглих, само че напълно действително можеше да е и от дъжда. И необичайно за какво, в този момент, като я чух тази ария, се сетих не за съкрушения момък, а за нея.
Срещнах Малинка към този момент през другия век, на един панаир на книгата. Мъжът с нея бе очевидно по-млад, под късите ръкави ръцете му бяха цели в татуировки. Разминахме се, без да си спомня коя е, само че по-късно тя ме откри на един щанд. Искала да ми каже, че Нури е умрял под бомбите през „ Пустинна стихия ”. Решила, че може би не знам, а би трябвало. Беше спокойна и хладна. Спомних си, че тогава, като гледах по CNN въздушните набези над Багдад, сърцето ми се свиваше от уплах и интуиции за двете момчета, единствените ми познати в огнения град. Оказва се, имало е за какво. Но че ще продължи да се връща и през днешния ден, от една остаряла мелодия, не можех да знам. „ Зора е! Няма те. Само песента ми се чува... ” Щом и песента не отминава, по какъв начин тогава отминава любовта?
_________________
* След доста години гледах певицата по малкия екран. Бе пристигнала на концерти в България. Жена на години, цялостен живот пяла за любовта. Нури, и да беше я виждал в миналото, даже на фотография, я е знаел друга, млада, а оня огън, който се долавяше в очите й, е бил също млад и какъвто се следва. Бе извървяла дълъг път в изкуството и не възнамеряваше да спре: сподели го непосредствено. И то, и любовта бяха нейната орис, която някак се бе допряла до ориста на младия багдадски озеленител, прекратена от свръхточните бомби на по-стария Буш. За него си спомних тогава и като слушах певицата да приказва, че вижда смисъл до дъно да остане пред публиката, изпитах познатата благосклонност към актьора, който осъзнава, че някой има потребност от него и е подготвен на изпитание и жертва за това. Нури бе един подобен слушател, той от дълго време не беше жив, само че певицата не знаеше това...
Беше тъкмо в месеца на смяната, ноември 1989-а. По график имаше писателско посещаване в Ирак. Бяхме странна група, възбудени от това, което започваше – първите манифестации, рухването на Берлинската стена. Когато пристигнахме, разбрахме за какво мнозина не пожелаха да тръгнат. Багдад бе потискащо нагизден, а по кръстовища и фасади стояха големи портрети на диктатора: с чалма, с фуражка, с каска, гологлав. Още след самолета дипломатите ни предизвестиха да не се заглеждаме, да не разясняваме, даже да не се усмихваме, обърнати към този облик. Имало чужденци, изчезнали след такава неточност. Иначе градът бе освежен и като преди малко почистен, след войната с Иран изглеждаше недокоснат, с голям брой нови хотели и публични здания, някак празничен, натрапчиво богат. Край мостовете над Тигър фамилии с доста деца и безусловно с бебе в количка излизаха по залез-слънце и се разхождаха край водата. Вероятно по този начин народът заличаваше раните от борбите. Люлките против танковете - бе неговата концепция.
Две момчета, учили в България, бяха привлечени да оказват помощ на българската група. Представиха се: Нури и Сердар. Имаха порядъчен бразилски фолксваген и ни посочваха града. С поета Иван Странджев постоянно обикаляхме Багдад, компанията им не беше притеснителна, разказваха ни за фамилиите си, за работата си след завръщането. Сердар бе инженер в текстилна фабрика, а Нури бе озеленител - това бе учил и с това се занимаваше. Точно Нури въртеше на касетофона онази ария. „ Зора е – пееше дамата, – зора е, а тебе те няма. ” Не бяхме чували нито песента, нито изпълнителката. А била страховит шлагер в общежитията в Дървеница. По това време в компанията на синовете ми носеха значки с надпис „ Отдел за битка със сръбската музика ”, тези песни бяха синоним на чалга, а даже и синоним не бяха, тъй като чалгата не се бе появила още, както прочее и самата дума. Но песента бе хубава, имаше ентусиазъм в нея, висота невероятна. Пък и на тон изобщо не беше като сръбска, по-скоро приличаше на италианска. Младите я харесвали и я въртели в нощните заведения. Качествен запис на касета коствал положителни пари. Самата певица Неда Украден била доста известна. Да бях починал, нямаше да знам за нея. А сякаш имах стеснен досег с музикалните среди!*
Песента влияеше на Нури, той бе като подвластен от нея. Очевидно преадресираше посланието от песента към някакво скъпо за него сърце, едвам се сдържаше да превърти лентата и да повтори парчето. Понякога и не се сдържаше. Песента трайно се отпечата в нас и в този момент я слушам сред блоковете дружно с любовната тъга на Нури и с неговата рана от разлъка.
Над чаша кафе в живописна чайна той описа за тази разлъка с Малинка от втория етаж. Връзката им траяла две години, когато си заминавал, тя си отрязала косата в символ на любовна тъга. Но не му писала нито един път. Това, което преживяваше и през днешния ден Нури, е разказано в песента. С кимване на глава Сердар потвърждаваше всяка дума на приятеля си. Самият той не бе оставил възлюбена в България. Брат му не бе се върнал от войната и на момчето му предстоеше женитба с неговата вдовица – такава бе традицията, с цел да останат децата във семейството. Нямаше проблеми с честност и разлъка. Затова пък мощно и изразително съчувстваше на приятеля си, поддържаше го в неговите очаквания и заблуди и от време на време припяваше на песента.
Върнах се в България с едно писмо до Малинка, предадох й го в леден дъждовен следобяд под козирката пред един студентски стол. Беше междинна красота жена, несъмнено провинциална, от самото начало гледаше встрани. Поканих я на топло в колата, в случай че желае да отвори писмото или за нещо да ме пита, отхвърли. Беше ясно, че е отписала бедния Нури. Помоли, в случай че се чуем с него, да му кажа, че не съм я намерил. Според мен се разплака, когато потеглих, само че напълно действително можеше да е и от дъжда. И необичайно за какво, в този момент, като я чух тази ария, се сетих не за съкрушения момък, а за нея.
Срещнах Малинка към този момент през другия век, на един панаир на книгата. Мъжът с нея бе очевидно по-млад, под късите ръкави ръцете му бяха цели в татуировки. Разминахме се, без да си спомня коя е, само че по-късно тя ме откри на един щанд. Искала да ми каже, че Нури е умрял под бомбите през „ Пустинна стихия ”. Решила, че може би не знам, а би трябвало. Беше спокойна и хладна. Спомних си, че тогава, като гледах по CNN въздушните набези над Багдад, сърцето ми се свиваше от уплах и интуиции за двете момчета, единствените ми познати в огнения град. Оказва се, имало е за какво. Но че ще продължи да се връща и през днешния ден, от една остаряла мелодия, не можех да знам. „ Зора е! Няма те. Само песента ми се чува... ” Щом и песента не отминава, по какъв начин тогава отминава любовта?
_________________
* След доста години гледах певицата по малкия екран. Бе пристигнала на концерти в България. Жена на години, цялостен живот пяла за любовта. Нури, и да беше я виждал в миналото, даже на фотография, я е знаел друга, млада, а оня огън, който се долавяше в очите й, е бил също млад и какъвто се следва. Бе извървяла дълъг път в изкуството и не възнамеряваше да спре: сподели го непосредствено. И то, и любовта бяха нейната орис, която някак се бе допряла до ориста на младия багдадски озеленител, прекратена от свръхточните бомби на по-стария Буш. За него си спомних тогава и като слушах певицата да приказва, че вижда смисъл до дъно да остане пред публиката, изпитах познатата благосклонност към актьора, който осъзнава, че някой има потребност от него и е подготвен на изпитание и жертва за това. Нури бе един подобен слушател, той от дълго време не беше жив, само че певицата не знаеше това...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ