Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много

„ Перото е по-силно от сабята, единствено в случай че сабята е доста къса, а перото – доста остро. “  Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои превземат земи с мощта на своите оръжия и физическа мощ, други основават и прекрояват светове единствено със силата на думите си.  Понякога превъзходство взима насилието и даже най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче единствено чакат точния миг, с цел да възкръснат още веднъж, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всеки път. Някои създатели са разбрани още приживе от съвременниците си, до момента в който други, изпреварили времето си, след това биват преоткрити. Едни живеят разточителен живот, а други – тънат в мизерия, някои остро подлагат на критика политиката на страната си, до момента в който други добродушно следват нейния темп.

Настоящата поредност от публикации ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „ перо “.

На 10 км. от Найроби, „ в подножието на планината Нгонг “, се намира дребна къща, вид бунгало, която в миналото е била център на известна ферма за кафе. Построена от шведския инженер Оке Сьогрен, през 1917 година тя става дом на баронеса, която оставя вечно своя отпечатък върху това място. Шест хиляди акра земя, от които 600 засети с кафе, дават дом и занаят на голям брой локални поданици.

След като фамилията, което я ръководи напуща Африка през 1931 година, къщата поредно сменя притежателите си, до момента в който през 1964 година датското държавно управление  не я подарява на кенийското държавно управление, като подарък във връзка независимостта на африканската страна. Къщата и земята към нея са превърнати в лицей по хранене, а по-късно получава и статут на музей. Днес тя се намира в предградието „ Карен “, кръстено на името на първата стопанка на плантацията, която трансформира мястото в център на един от най-известните си романи.

Тя написа под няколко псевдонима: Пиер Андрезел; Оцеола, както е било името на едно от кучетата на татко й и най-известното измежду тях – Исак Динесен, което преведено от иврит значи “този, който се смее ”. Стилът й носи носталгията на едно отминало време и от време на време е определян като демодиран от рецензията Самата писателка, обаче изяснява, че преднамерено написа по този начин, тъй като желае да покаже дух, който към този момент не съществува в модерната ера. Пише разкази и романи, най-известна от които е автобиографичната й книга за годините, които прекарва в Кения.

Разсекретяването на документите на комисията за Нобелова премия за литература през 2012 година разкриват, че писателката на два пъти е в късия лист с номинирани – през 1954 година и през 1959 година, само че наградата се връчва на писателя Ърнест Хемингуей и на поета Салваторе Квазимодо. Архивът разкрива, че причина за това е националността на авторката. Дотогава премията е печелена четири пъти по-често от скандинавски писатели. Въпреки че не получава Нобелова премия, Исак Динесен остава една от най-популярните датски писателки на всички времена и е високо ценена от своите съвременници. Самият Хемингуей, в едно изявление, след приемането на премията споделя, че би бил доста благополучен в случай че тя е била връчена на „ прелестната писателка Исак Динесен “.

Карен Кристенс Динесен се ражда на 17 април 1885 година в имението Рунгстедлунд, което се намира на север от Копенхаген. Тя е второто дете в фамилията и има още две сестри и двама братя. Баща й Вилхелм е публицист и политик. Неговите записки „ Бележки от лова “ се считат за класическо произведение в датската литература. Произхождащ от заможно семейство, близо до кралския двор, Вилхелм взе участие във войната сред Дания и Прусия от 1864 година

Майка й – Ингеборг Вестенхолц, произлиза от състоятелен търговски жанр. Бракът на родителите на Карен не е изключително благополучен. Заради честите си забежки, татко й се разболява от сифилис, което му предизвиква и меланхолия. На 28 март 1895 година той лишава личния си живот като се обесва. По това време Карен е единствено на 9 години. Самоубийство на татко й оставя тежка контузия в съзнанието й. Двамата са близки, той я взима със себе си по време на лов и я учи на всичко, което знае за природата и изключително за птиците.  

Съгласно традициите по това време, братята на Карен са изпратени на учебно заведение, а тя и сестрите й остават в фамилната плантация, където за образованието им се грижат частни преподаватели, баба им и лелите им – Лида и Бес. Този интервал от живота й припомня на романа „ Малки дами “. Карен и сестрите й непрекъснато провеждат литературни четения, постановки и измислят всевъзможни поеми и разкази, с цел да се забавляват. На 11 години тя написа първите си пиеси, само че литературата не е единствената й пристрастеност.

По това време Карен обожава да рисува и даже прави илюстрации към известни пиеси на Шекспир. Силното въздействие на дамите в живота й оставя своя отпечатък и мис Динесен не желае да поеме по обичайния закостенял път и да стане стопанка. Както самата тя споделя, желае да реализира „ великолепие в живота “. Карен се записва да учи в Художествената академия в Копенхаген, само че заради липса на задоволително убеденост в уменията си, по този начин и не я приключва. Едни от най-близките й хора през целия й живот са вуйна й Бес и брат й Томас. Именно Бес първа повярва в литературния капацитет на племенницата си и изпраща нейни разкази в литературното списание „ Обзървър “, където се разгласяват под псевдонима Оцеола. Въпреки че са положителни, Карен не съумява да пробие на литературната сцена.

През идващите няколко години Карен работи като секретар на локален хокеен клуб Рунгстед, научава техниките на корабоплаването, с помощта на брат си Томас, обикаля из Европа, основно в Париж, Лондон и Рим и продължава да рисува. Макар в началото тя да не желае да се задоми, животът има други проекти за нея. На Бъдни вечер 1913 година тя изненадва всичките си близки, когато афишира годежа си за своя втори братовчед барон Брор декор Бликсен-Финеке, който е срещнала по време на бал в имението Фрийсенборг.

Годеникът й произлиза от аристократична шведска фамилия, само че е обратно в линията на унаследяване и по тази причина може самичък да избере по какъв път да поеме. В негово лице Карен открива сродна рискована душа. Те не желаят да останат да живеят в едно от шведските имения на рода, а обмислят да се открият другаде по света – в Суматра или Аржентина. Чичото на Брор предлага да отидат в Британска Източна Африка и по този начин се стига до пазаруването на земя в размер на 6000 акра, в която фамилията на Динесен влага над 10 млн. крони, като основава компанията за кафе „ Карен “. Скоро по-късно Карен и Брор си споделят взаимно „ да “, а техен кум е шведския принц Вилхелм.

След като се реалокират в Найроби, Карен се влюбва в мястото и се радва на уважението на своите стотици локални служащи и техните фамилии. Тя поставя грижи както за плантацията, по този начин и за здравословното положение на хората, които обитават нейните земи. Отношенията със брачна половинка й бързо охладняват. Той има тежък темперамент, изневерява й непрекъснато и даже а заразява със сифилис. Лечението с живак и арсеник, което я излекува от заболяването, оставя дълготраен отпечатък върху здравословното положение на Карен през целия й живот.

Едно от най-прекрасните неща, които й носи Африка е срещата с същинската обич. През 1918 година, по време на публична вечеря в Найроби, Карен среща британския благородник и ловец  Денис Финч Хатън. За нея това е обич от пръв взор. Двамата стартират извънбрачна връзка и при пътуванията си до Кения той постоянно отсяда в нейната плантация.

През това време барон Бликсен пропилява доста от фамилните средства и съвсем довежда компанията за кафе до фалит. Тогава се намесва чичото на Карен – Аге Вестенхолц, който е един от главните вложители в плантацията. Той отстранява Брор от ръководството на компанията и назначава племенницата си за управител. Също по този начин упорства двамата да се разведат, което и става през 1925 година Въпреки промяната на ръководството, фермата е непрекъснато на загуба през междувоенния интервал. Карен и Денис заживяват дружно, само че той постоянно пътува.

При едно от своите пътувания, той по този начин и не се завръща, защото самолетът му се разрушава. През 1931 година Карен губи всичко – Денис умира, плантацията банкрутира и носи финансови загуби на фамилията й в размер на милиони датски крони, тя няма задоволително приходи и е принудена да се завърне вкъщи в Дания. Тя напуща Африка и повече в никакъв случай не се завръща.

Когато се прибира тя е унищожена както прочувствено, по този начин и физически. Отдушник на терзанията си тя намира в разкази, които стартира да написа още до момента в който е в Африка. Пише ги на британски език и ги подписва с превдонима Исак Динесен. Карен изпраща ръкописите си до редица издателства в Съединени американски щати и Лондон, само че всички отхвърлят да ги разгласяват. Накрая нейна другарка, американската писателка Дороти Фишър, урежда публикуването на разказите посредством своя издател – Робърт Хаас.

Когато сборникът „ Седем готически приказки “ излиза през 1934 година, има незабавен триумф и е разгласен за „ книга на месеца “. Съюзът на американските литературни критици го афишира за „ талантлив “, а британския вестник „ Ивнинг Стандард “ написа че книгата принадлежи към най-значимите литературни творби в света.

Още до момента в който е в Африка Карен предлага на редица датски списание да напише пътепис за Кения, само че всички й отхвърлят. Тя обаче не се отхвърля от тази концепция и с помощта на това на бял свят се появява автобиографичния й разказ „ Извън Африка “, който разказва годините прекарани в Найроби. Това се оказва най-хубавият и прочут разказ на писателката.

Когато изпраща глава от него на своя лондонски издател, той й връща незабавен отговор, че „ в никакъв случай не е била оповестена сходна книга “. Когато книгата излиза през 1936 година тя се радва на голям триумф в Дания, Англия и Съединени американски щати. Благодарение на романа й, на Карен е отпусната доживотна лихва от Датската държавна културна фондация. Някои модерни писатели даже споделят, че тя е „ видяла Африка с очите на художник и сърцето на стихотворец “.

Откакто излиза „ Извън Африка “ обаче, романът се радва както на самопризнание, по този начин и на сурова рецензия във връзка тематиките за колониализма и расизма, наранени в книгата. Карен по този начин и не декларира намерено своята рецензия към английското колониално ръководство, употребява думи като „ туземци “. Критиките се ускоряват изключително в актуалната ера. Журналистът Доминик Одипо в своя публикация във вестник „ Стандарт “ назовава Карен – „ най-опасният чужденец, който е стъпвал на кенийска почва “. Известният кенийски публицист Нгуги уа Тхионго пък споделя, че „ баронесата трансформира Кения в обширна, еротична земя на сънищата “.

За Кения – Карен е въплъщение на английския колониализъм. Реално книгата й не трябва да се чете едностранно. Да, тя е сдържана в оценките си по отношение на ръководството на британците, само че също по този начин тя е и индивидът, който упорства пред издателя си един изключително тежък епизод от романа да остане в книгата. В повествованието има миг, в който африканско момче е бито от английски преселник и умира оковано. Всяка дума или съпоставяне, извадени от подтекста може да се поясняват и като расизъм, само че по този начин не може да се усети с каква обич и горест написа авторката за Кения.

След експлоадирането на Втората международна война, Карен пътува до Берлин като сътрудник на няколко скандинавски периодически издания. Когато Дания е окупирана на 9 април, Бликсен се завръща в страната си. През 1941 година на Карен й позволяват да пътува до Швеция, с цел да даде за издаване своя нов ръкопис – „ Зимни приказки “ (1942), от който след това над 280 000 тираж са продадени единствено в Съединени американски щати. Също по този начин тя разгласява и романа „ Ангелските отмъстители “, само че под псевдонима Пиер Андрезел. Така през 40-те години славата й нараства и книгите й се четат от ден на ден. По време на войната доста от приятелите на Карен са част от датската опозиция против Хитлер. Самата тя употребява имението си като леговище за еврейски фамилии, които бягат към Швеция.

Карен оцелява след войната, само че здравето й мощно се утежнява. След излизането на „ Ангелските отмъстители “ (1946) тя не написа в продължение на близо 13 години. Често я одобряват в болница и даже след интервенция част от стомаха й е отхвърлен. Има проблеми с храносмилането, страда от анемия и недохранване. В тези години постоянно я канят като посетител в датското радио и тя се изрича по редица политически тематики, в това число против опитите с животни. През 1957 година след дълги години мъртвило излизат „ Последни разкази “, който още с публикуването си излиза в половин милионен тираж на 10 езика. Тези разкази обаче не печелят признанието на предходните й книги.

Последният й разказ – „ Сенки в тревата “ излиза от щемпел през 1961 година и в него тя още веднъж се завръща в спомените си за своята обичана Кения. Година по-късно, на 7 септември, Карен издъхва, заобиколена от свои близки и другари. Тленните й остатъци са положени в короната на остарял бук в резервата за птици в Рунгстедлунд.

Макар и да не печели Нобелова премия, Карен Бликсен оставя своя отпечатък върху международната литературна сцена. Нейните творби добиват необятна известност, а две от тях служат за сюжети на филми, които получават премия „ Оскар “ – „ Извън Африка “ и „ Угощението на Бабет “. Както самата тя написа в своя автобиографичен разказ: „ Един бял, който желае да ни напише нещо хубаво споделя: “Никога няма да ви не помни “. А африканците споделят: „ Мислим, че няма да ни забравиш “ “.