Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много

„ Перото е по-силно от сабята, единствено в случай че сабята е доста къса, а перото – доста остро. “  Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои превземат земи с мощта на своите оръжия и физическа мощ, други основават и прекрояват светове единствено със силата на думите си.  Понякога превъзходство взима насилието и даже най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче единствено чакат точния миг, с цел да възкръснат още веднъж, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всеки път. Някои създатели са разбрани още приживе от съвременниците си, до момента в който други, изпреварили времето си, след това биват преоткрити. Едни живеят разточителен живот, а други – тънат в мизерия, някои остро подлагат на критика политиката на страната си, до момента в който други добродушно следват нейния темп.

Настоящата поредност от публикации ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „ перо “.

„ Националната зала за славата на дамите “ е първата и най-старата неправителствена организация и музей в Съединени американски щати, отдадена на почитането на достиженията на американските дами. Всичко стартира в една смутна за американците година, когато Дж. Ф. Кенеди е погубен, а по улиците на страната се провеждат митинги против войната във Виетнам. По това време съществува единствено „ Зала на славата “, която отбелязва достиженията на велики американци, оставили своя отпечатък върху историята. Една бъдеща майка – Шърли Хартли посещава мястото и вижда, че от 110 велики персони, сложени там, единствено 9 са дами.

Тогава в нея се заражда желанието да промени това и да сътвори особено място, където великите американски дами да бъдат сложени на пиедестала, който заслужават. През 1968 година, дружно с още три дами, Хартли се събира на по чаша чай в град Сенека Фолс, което е поклон към историята на придвижването на суфражетките, защото в далечната 1848 година те се събират на същото място на известното си „ Чаено празненство на създателите “.

И по този начин, още веднъж на по чаени бисквити, се построява един музей, който цели да опази паметта на най-достойните дами в американската история. Оттогава насам, през две години, особено жури прави оценка лист от номинирани на база на техните постижения в обществен, стопански и културен проект, които може да са оказали национално или интернационално влияние и са оставили дълготраен отпечатък върху историята. Днес 302 дами към този момент са част от „ Националната зала за славата на дамите “ и даже за първи път в историята на организацията една от наградените е и изпълнителен шеф на тази институция.

Наред с известни дами като Елинор Рузвелт, Джулия Чайлд, Мадам С. Дж. Уолкър, стои и името на писателка, която и до през днешния ден се счита за един от най-великите детски създатели. Тя основава безконечните облици на четири сестри – Мег, Джо, Бет и Ейми, които покоряват сърцата на милиони читатели по света. Нейните творби имат голям брой екранизации, както на огромния, по този начин и на дребния екран, едната от които е дело на нашумелия понастоящем режисьор Грета Геруиг.

Макар да е необятно известна главно с детската си прозаичност, писателката е също по този начин герой за правата на дамите и почитател на придвижването на аболиционизма. Съвременниците й я разказват като инатлива, свободолюбива и с изострен като бръснач език. Също както и героините й и тя самата се пробва да се опълчи на статуквото и да промени заобикалящия я свят.

Луиза Мей Олкът се ражда на 29 ноември 1832 година, на рождения ден на татко си, в градчето Герматаун. Тя е втората от общо четири дъщери в фамилията на Амос Бронсън Олкът и Аби Мей. Бащата е прочут почитател на придвижването на трансцендентализма. Според това литературно-философско течение човек може да реализира идеално духовно положение не посредством откритите доктрини, а посредством вътрешното си аз, вродената си вътрешен глас и вдъхновението, което получава от заобикалящия го свят.

Учител, мъдрец и модернизатор, Амос Олкът е човек с необикновен темперамент, който на моменти е даже екстравагантен. В някои връзки той е изпреварил времето си. Амос е последовател на битката против робството и открит пропагандатор за правата на дамите. Също по този начин обаче, той е и чудак в персонален проект, постоянно попадащ под въздействието на разнообразни течения. Когато Луиза е на 11 години, той даже реалокира цялото си семейство в комуната „ Фрутландс “, в Харвард Масачузетс.

Последователите й се стремят да водят елементарен метод на живот за да реализират възвишено мислене. В реалност се оказва, че те имат вяра в крайни доктрини като това да не обезпокояват земните червеи, когато събират зеленчуците, в резултат на което гладуват толкоз грубо, че най-после комуната се разпада от единствено себе си. В своя дневник от това време, Луиза споделя, че и се желае „ да са богати, да живеят добре и да са щастливо семейство “.

Детството на Луиза не е леко и има своите щастливи мигове и тежки моменти. Като цяло фамилията живее в мизерия, която постоянно води до спорове сред Амос и брачната половинка му Аби Мей. Макар и двамата да произлизат от знатни американски родове и немалка част от роднините им да са заможни, семейство Олкът постоянно едвам свързват двата края. В рамките на 30 години, те се местят повече от 21 пъти в търсене на благоприятни условия за прехранване.

За разлика от сестрите си – Ана, Елизабет и Абигейл, Луиза е доста пламенно и палаво дете. Тя обича момчешките игри и рядко се подчинява на престижи. Всички сестри се образоват у дома и татко им ползва своите просветителни хрумвания върху тях. Той се счита за един от пионерите на образованието посредством поощряване и потреблението на другите форми на изкуство в класната стая. Така Луиза от ранна възраст се среща с ученията на едни от най-великите мислители от онази ера. Тъй като татко й е другар с писатели като Ралф Уолдо Емерсън и Натаниъл Хоторн, тя овреме се включва в беседи на разнообразни метафизичен тематики.

Майката на Луиза също е дейна жена. Тя работи като обществен служащ и овреме среща децата с тежкото състояние, в което се намират някои от емигрантите в страната. Така Луиза от една страна отраства като жена с необятна обща просвета, самоуверено изразяваща своите хрумвания и мисли, а от друга, с помощта на майка си, като човек, който въпреки и да има малко постоянно се пробва да помогне на другите и да задели за щедрост.

Когато е на 13 години тя за малко учи в учебното заведение в Конкорд, само че опитът й с формалното обучение се оказва къс и не изключително потребен. Обратно у дома тя има свободата да се занимава с каквото й харесва и точно тогава тя подхваща и първите си литературни опити. През 1848 година тя написва първата си история – „ Художниците-съперници. История на Рим “, а единствено три години по-късно разгласява в списание „ Петерсън “ първата си поема – „ Слънчева светлина “, под псевдонима Флора Феърфийлд.

Така на 19 години стартира нейната кариера на публицист, въпреки и в началото тя да не може да се изхранва единствено с нея. През годините тя работи най-разнообразни специалности, измежду които учителка, шивачка, гувернантка. В един миг, Луиза даже има упоритостите да стане актриса и написа няколко пиеси, само че тази нейна фантазия, по този начин и не става действителност.

Както се оказва друга нейна пристрастеност – писането е това, което в последна сметка й носи, както популярност и облаги, по този начин и задоволство. През първият интервал от своя креативен път, който обгръща времето от средата на 50-те години доникъде на 60-те години на XIX в. литературните триумфи на Луиза са спорадични. През 1854 година тя разгласява „ Цветни басни “, която е въодушевена от приказките, които писателят Хенри Дейвид Торо й споделя като дете. Книгата й носи един от първите огромни чекове в размер на 300 $.

Макар по-късно тя да печели и повече, този първи пробив остава безценен спомен за нея. По това време цялото семейство към момента живее дружно и всеки един се пробва да способства за фамилния бюджет. Също като Луиза, сестри й работят като учителки или шивачки. През 1856 година обаче две от тях – Елизабет и Абигейл се разболяват от шарка. Макар и да се възвръщат, здравето на Елизабет остава доста нежно и две години по-късно тя умира от сърдечна непълнота.

Някъде по-същото време най-голямата сестра – Ана се омъжва и напуща фамилното гнездо. Луиза понася тежко и двете събития – едното я оставя с една сестра по-малко по независещи от тях аргументи, а другото –  също я лишава от сестра, само че този път тя непринудено напуща сплотената им сестринска общественост, с цел да стане част от друго семейство.

За да избяга от персоналните проблеми, Луиза се потапя в работата. По това време тя става все по-непримирим последовател на битката против робството. Така, когато избухва Американската революция (1861 – 1865 г.), напълно естествено тя се записва доброволец, с цел да може да способства за идеята, в която има вяра. Тя работи като сестра и изпраща голям брой писма у дома. Впоследствие те са оповестени като „ Скици от болничното заведение “ (1863, 1869 г.) и получават утвърждението на рецензията, поради нейните наблюдения, предадени с неподправено възприятие за комизъм.

В тази нейна първа книга тя разказва проблемите с организацията на полевите лечебни заведения, безчувствието на част от личния състав, в частност – на хирурзите и за всички останали проблеми, с които се сблъсква. По-късно Олкът продължава тази тематика в книгата си „ Настроения “ (1864). За страдание работата й като здравна сестра е прекратена по здравословни аргументи. Докато е на фронта, тя се разболява от тиф.

По това време лекуването е посредством живак и се счита, че въпреки да оздравява на момента, в дълготраен проект това води до отравяне на организма й, което в бъдеще й предизвиква голям брой здравословни проблеми. Впечатлен от полевата й работа, татко й Амос възхвалява нейните качества и действи в поема, озаглавена „ На Луиза Мей Олкът. От татко й “.

Когато се завръща от  войната, Луиза се отдава на писателска активност. Тя написа под най-различни псевдоними – А.М. Барнард, Леля Уиди, Оранти Блъридж, Минерва Муди. Славата й стартира да се натрупа около близо 33-те готически трилъра, които разгласява на страниците на известни по това време списания. Част от тях тя издава анонимно, а други подписва като А.М. Барнард.

Едни от най-известните й са „ Страстта и наказването на Паулина “, „ Един съвременен Мефистофел “ и „ Дълго и съдбовно любовно гонене “ (публикуван посмъртно). Героините в тях са мощни и интелигентни, атмосферата е готическа, само че има провокативни подиуми, свързани с приложимост на опиат, хашиш и някои по-горещи любовни подиуми.

Смята се, че Олкът написа и един от първите детективски романа в историята на американската литература. Ако писателят Едгар Алън По основава своя прочут детектив Огюст Дюпин, то Луиза прави негов противопоставен вид – Антоан Дюпре. За разлика от своя прочут прототип, нейният детектив се стреми да разкрива закононарушенията с огромен аплауз и пред необятна аудитория, с цел да се снабди със популярност.

Последното литературно направление, в което Луиза прави опити да написа е детската прозаичност. Макар да реализира триумф със своите „ Цветни басни “, тя заобикаля да написа за деца. От време на време се появяват нейни фантастични истории или поеми, само че като цяло тя не желае да влага доста от креативната си сила там. Това се трансформира, когато издателят Томас Нийл я моли да напише разказ за дребни момиченца.

Реакцията на Луиза е доста остра и даже тя споделя, че въобще не схваща от дребни момиченца, не ги харесва и единствените деца, които познава добре са сестрите й. Така единствено за три месеца на белия лист оживяват сестрите Марч, които са въодушевени от действителния живот на Луиза. Образът на Мег е почерпен от този на Ана, Бет е нейната умряла сестра Елизабет, Абигейл, от която Луиза постоянно ревнува става Ейми, а небезизвестната Джо е самата Луиза.

Така странните игри на тези четири девойки, техните фантазии, желания, болежка и премеждия остават вечно отпечатани на страниците на „ Малки дами “. Макар и въодушевен от действителния живот, романът не е изцяло автобиографичен. Например, не бащата, а самата Луиза взе участие в Американската революция. Но като цяло персонажите и някои събития са плод на действителността.

Книгата е оповестена за първи път през 1868 година в тираж от 2000 броя, които се разпродават единствено за две седмици. Това е голям триумф по това време. След този пробив, издателството й предлага контракт, който бележи втория стадий от нейната писателска кариера, а точно – тетралогията отдадена на сестрите Марч. След „ Малки дами “, поетапно излизат „ Добри съпруги “ (1869), „ Малки мъже “ (1871) и „ Синовете на Джоу “ (1886).

За разлика от първия разказ, последващите са все по-малко биографични. Например, въпреки да не е съгласна с това, че дамите би трябвало наложително да се омъжват, в последна сметка даже Джоу се снабдява със брачен партньор на страниците на романите, с цел да се отговори на упованията на читателите. Луиза работи далновидно и когато подписва контракт с издателството тя резервира правата си над романите и по този начин тя печели освен популярност, само че и благосъстоянието, за което толкоз мечтае като дете.

В персонален проект обаче животът й не е като на Джоу. Луиза по този начин и не се омъжва, нито има деца. В някои моменти тя даже написа в дневника си, че повече я притеглят красивите и интелигентни дами, в сравнение с мъжете. Но също като Джоу тя има своя Лари. По време на свое пътешестване из Европа, дружно с най-малката й сестра – Абигейл, двете срещат любовта. Аби се среща с Ърнест Нирикер, с който заживява в Париж, а след това се дами за него, а Луиза се среща с поляка Лади. Тя гневно пази правото си да е независима и да не разчита на брачен партньор, по тази причина се счита, че преди да напусне Европа тя отхвърля предлагането за брак, отправено й от Лади.

По трагично стичане на събитията обаче животът я подарява с дете. През 1879 година най-малката сестра на Луиза – Абигейл ражда момиченце, което кръщава на нея – Луиза Мей, на която всички в фамилията споделят „ Лулу “. Няколко седмици по-късно обаче Аби умира, евентуално от затруднения в резултат на раждането, брачният партньор й Ърнест е надълбоко сломен и не приема да се грижи за детето, тогава дребната, няколко месечна Лулу отива в ръцете на вуйна си Луиза.

Последното десетилетие от живота си, Луиза посвещава на битката на дамите за равни права. През 1877 година тя става един от създателите на „ Женския учебен и промишлен съюз “ в Бостън. Три години по-късно дружно с още 19 дами тя отива на общинско заседание в Конкорд и публично пуска своя глас. Така тя става една от първите дами в града, която се записва да гласоподава. Тя даже написа до своя издател и другар Томас Нийл, че развиването на придвижването на суфражетките й припомня на това на аболиционистите и че се гордее, че е взела присъединяване и в двете.

За страдание с всяка минала година здравето й се утежнява от ден на ден. Макар до неотдавна да се счита, че това се дължи на натравянето й с живак през 60-те години на XIX в. от ден на ден се застъпва тезата, че е допустимо тя да е развила автоимунно заболяване – лупус. Каквато и да е истината, организмът й отслабва от ден на ден и на 6 март 1888 година тя умира в резултат на инфаркт единствено два дни след татко си. Тленните й остатъци са положени в гробището Слийпи Холоу, в Конкорд, покрай тези на известните писатели и нейни другари – Емерсън, Хоторн и Торо. Техният рид е прочут като „ Хребетът на писателите “. След гибелта й грижите за нейната Лулу се поемат от родния татко на детето, който я взима при себе си в Европа.

Макар през днешния ден Луиза Мей Олкът да е основно позната като детска писателка, създател на световноизвестния разказ „ Малки дами “, преведен на голям брой езици и издаван в милиони тиражи, за съвременниците си тя е и жена, която е изпъквала в обществото и се е включвала интензивно по належащи обществени въпроси.

Също като своята Джоу тя е целеустремена, любяща, занимателна и умна, не се опасява да изкаже мнението си, нито се бои да се бори за нещата, в които има вяра. Нейните девойки трансформират усещанията на обществото и остават забавни и до през днешния ден, когато съвсем във всяка сбирка с типичен творби може да се открие и дребното томче за четирите сестри и техния невероятен живот.