Силата на перото: Йордан Йовков – майсторът на късия разказ
„ Перото е по-силно от сабята, единствено в случай че сабята е доста къса, а перото – доста остро. “ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои превземат земи с мощта на своите оръжия и физическа мощ, други основават и прекрояват светове единствено със силата на думите си. Понякога превъзходство взима насилието и даже най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче единствено чакат точния миг, с цел да възкръснат още веднъж, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всеки път. Някои създатели са разбрани още приживе от съвременниците си, до момента в който други, изпреварили времето си, след това биват преоткрити. Едни живеят разточителен живот, а други – тънат в мизерия, някои остро подлагат на критика политиката на страната си, до момента в който други добродушно следват нейния темп.
Настоящата поредност от публикации ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „ перо “.
На ъгъла на ул. Раковска против Военния клуб в София, където през днешния ден има една терасовидна градинка, в миналото се е издигала двуетажна постройка. Преди разрушаването й през 1977 година, там се е помещавала кафе-сладкарницата „ Цар-Освободител “. Преди 9 септември това не е било нормално кафене, а емблематично място, в което се е събирала интелигенцията на страната.
По царско време, бохемите в столицата е можело да бъдат засечени в заведения като Арменското кафене, кръчмите „ Копривщица “, „ Луката “, само че най-паметна си остава тази двуетажна постройка на ъгъла на ул. Раковска. На фона на уханното кафе и тежкия цигарен пушек, там са се срещали писатели, поети, художници, публицисти, издатели, другари и съперници. Наричали го „ Писателското кафене “ и буйният му живот е увековечен в шаржа от 1935 година на известния български карикатурист Александър Добринов. На него са изобразени 108 от най-известните създатели, посещавали тази сладкарница.
На една от масите се вижда един от непрекъснатите гости на „ Цар Освободител “, за който това кафене е втори писателски кабинет. В продължение на 10 години той идвал всеки ден в 11 часа и оставал за към час. На карикатурата той е заобиколен от свои сътрудници, само че в действителния живот нормално сядал самичък. Съвременниците му го разказват като запазен, дистанциран, “мълчаливец и затворен ”, който мъчно откривал характера и мислите си даже за най-близките си хора и то единствено в случай че „ съумеят да го предразположат “.
Имал е кротки очи и богатства усмивка. Някои откриватели го разказват като човек с огромно самочувствие, други като „ непретенциозен, нерешителен, сгънат, като че ли с цел да не бъде видян “. Този непретенциозен клиент на сладкарница „ Цар Освободител “, който държал незапалена цигара в устата си, самозалъгвайки се, че по този начин ще откаже цигарите, става занаятчия на късия роман и един от класиците на българската литература.
Йордан Йовков се ражда на 9 ноември 1880 година в село Жеравна. Основното си обучение получава точно там, като по-късно приключва гимназия в София. В гимназията негов преподавател по литература е поетът Иван Грозев, който вижда капацитета на своя възпитаник и е уверен, че го чака креативна кариера. През 1900 година дружно с родителите си Йовков се заселва в Добруджа, в с. Долен извор. Там бъдещият публицист прекарва две години, след което продължава образованието си в Школата за запасни офицери в Княжево.
Родната къща на Йордан Йовков Това е доста значим миг за бъдещето му като публицист, тъй като точно тогава, Йовков разгласява в бр. 9 на в. „ Съзнание “ първото си стихотворение – „ Под тежкия кръст “. През 1904 година бъдещият публицист се записва да следва право в Софийския университет. За страдание, персонална покруса поставя завършек на юридическото му обучение. Няколко месеца откакто се е записал за студент, той научава, че татко му е умрял. Без финансова поддръжка той няма по какъв начин да остане в София, а е належащо да помогне и за прехраната на фамилията си.
Така Йовков се връща в с. Долен извор и става преподавател, специалност, която ще практикува в разнообразни добруджански села през идващите осем години от живота си. Смята се, че тогава той черпи ентусиазъм за всекидневието на българското село и другите ориси в него. Именно тези свои наблюдения, години по-късно той ще съживи на белия лист. През годините на учителстване, той разгласява спорадично свои стихотворения както на страниците на в. „ Съзнание “ по този начин и в списанията „ Пробуда “, „ Художник “ и „ Ново време. През 1910 година излиза и първият му роман – „ Овчарова тъжба “, чието подзаглавие „ Старопланинска легенда “ след това ще се трансформира в един от най-известните му алманах с разкази.
Паметник на Йордан Йовков в родната му къща От интервала на преподавателската му активност датира и познанството му с поетесата Дора Габе. По това време тя е едвам на 18 години. Двамата се срещат посредством брат й и съгласно някои от съвременниците му, Йовков е изпитвал усеща към нея, които по този начин и не разкрива. Смята се, че точно тя става първообраз на героинята Нона от бъдещия разказ „ Чифликът край границата “ (1933).
На този идиличен свят е комплициран край през 1912 година, когато избухва Балканската война (1912-1913) и Йовков е мобилизиран. Той остава на бойното поле и по време на Междусъюзническата война (1913). В хода на военните дейности той се издига до сан – пълководец на 40 пехотен полк. Когато го раняват в боевете при Дойран, това води до повишението му в чин и до привършване на присъединяване му във войната. Конфликтът остава трайни следи, както върху душевното положение на бъдещия публицист, по този начин и върху здравето му, както ще се окаже години по-късно.
Безсмислието и злото, породени от военните дейности ще бъдат източник на ентусиазъм в голям брой негови разкази на военна тема. След войната Йовков не се завръща към учителската специалност, а стартира работа като редактор на списание „ Народна войска “. В неговия първи брой излиза очерка му за Балканската война – „ Утрото на паметния ден “. Печатното издание не просъществува дълго време и скоро бъдещият публицист е заставен да си търси нова работа. Назначен е за редактор на списание „ Преглед на Министерството на вътрешните работи и националното здраве “ и с цел да добави приходите си работи и като библиотекар.
В навечерието на Първата международна война (1914-1918) Йовков среща поетесата Елисавета Багряна. Двамата обичат да се разхождат, споделят общи литературни усети и си пишат писма, които обаче не са непокътнати. Смята се, че бъдещият публицист я е обичал в продължение на 4 години, само че връзката им не се развива. През 1915 година Йовков е мобилизиран наново и изпратен на гръцкия фронт – в Ксанти. Той към този момент има опит като редактор и този му гений не остава неусетен. През 1916 година той стартира да написа за списание „ Военни вести “, в чиято редакция остава до края на Голямата война. В последните години от спора, Йовков съумява да разгласява първите си два тома с разкази, озаглавени „ Разкази “ (1917-1918), в които събира своето творчество на военна тема.
По време на една от отпуските си от фронта, през 1917 година, Йовков среща бъдещата си брачна половинка – Деспина Колева. Пътищата им се пресичат за първи път в дома на литературния историк – Боян Пенев и поетесата Дора Габе, а по-късно се срещат наново в редакцията на сп. „ Военни вести “. По това време Йовков е на 37 години, а Деспина е с 16 години по-млада от него. Тя е умна, учила в Женевския университет, владее съвършено френски език. На галено той й споделя „ Дечка “. В непокътнатите писма посред им прозира любовта и пристрастеността на писателя към нея: „ Ти беше отново при мен, блага моя, и през редовете на писмото аз ясно виждах и погледа на хубавите ти очи, и благата усмивка, виждах ясно „ фигурката ти ”, както сама беше ми споделила един път да я видя и да я запомня… “
Характерът й е мирен и отстъпчив и в нейно лице писателят намира своята спътница в живота. В края на 1918 година двамата подписват брак, от който по-късно се ражда единственото им дете – щерка им Елка. Години по–късно Деспина споделя „ От момента, в който свързах живота си с Йовков, коства ми се, че започнах да пребивавам за него и посредством него. Свой персонален живот аз нямах, а и не усещах нуждата да имам. “
Краят на Първата международна война обаче лишава Южна Добруджа и когато румънските окупатори идват, Йовков бяга във Варна, където стартира още веднъж да се занимава с преподавателска активност. През 1920 година той единомислещо е определен за член на Съюза на писателите. През идващите 7 години от живота си Йовков е член на българската легация в Букурещ и в същото време сътрудничи на разнообразни издания. Животът му в Румъния е нещастен, само че точно през този интервал той написа едни от най-запомнящите се творби, събрани в сборниците „ Последна наслада “, „ Старопланински митове “, „ Вечери в Антимовския хан “ и „ Женско сърце “.
За разлика от значително свои съвременници-интелектуалци, Йовков не обича доста да пътува отвън рамките на България и светът извън не го притегля. Именно поради това той взема решение да се завърне в родината. От този миг нататък, до края на живота си, Йовков в никакъв случай не се завръща в Добруджа, нито в родната Жеравна. Смята се, че причина за това е, че е желал да запази загатна от предишното си, с цел да може да го претвори в своите творби.
В края на 20-те години той се открива дружно със фамилията си в София и се отдава на писателска активност. Сменят разнообразни квартири, само че постоянно гледат да са в региона на улица „ Иван Асен II “, тъй като писателят обичал да се разхожда в Борисовата градина. Макар да не позволява доста хора към себе си, измежду приятелския му кръг личат имената на откривателя Спиридон Казанджиев, журналиста Данаил Крапчев и писателя Димитър Шишманов.
По мемоари на съвременници, когато били дружно в една стая в редакцията на в. „ Зора “, Йовков и Крапчев главно мълчали и се радвали на тишината на своята компания. Интересни са взаимоотношенията сред Йовков и писателя Добри Немиров. Двамата не са нито другари, нито врагове, а по-скоро понякога си разменят реплики. В сладкарница „ Цар Освободител “ те обичали да си приказват на турски език, подлагали на критика взаимно текстовете си, само че на моменти защитавали творчеството един на различен пред трети лица.
Открит спор Йовков има с писателя Елин Пелин. И двамата пишат разкази, и двамата мълчешком се борят за купата „ занаятчия “ на описа. Нападките и рецензията обаче сякаш се отразяват повече на по-чувствителния по природа Йовков.
В продължение на 10 години писателят работи неуморно и влага цялото си време и усърдие в творчеството си. През 30-те години излизат творби като „ Ако можеха да приказват “ и романа „ Чифликът край границата “. Йовков обаче е все по-изтощен с всеки минал ден и здравето му непрекъснато се утежнява. В последна сметка той е диагностициран с тежката диагнози рак на стомаха и на жлъчката.
Домът на Йовков в София През есента на 1937 година в опит да усъвършенства здравословното си положение той отпътува за Хисаря, само че скоро по-късно е признат по неотложност в Католическата болница в Пловдив. Въпреки опитите на лекарите да стабилизират положението му и да го спасят, Йовков умира на 15 октомври 1937 година Цялото общество е потресено от тъжната новина, че един от най-любимите модерни писатели е напуснал този свят прибързано на 56 годишна-възраст. Погребението му събира голям брой от хора, а тленните му остатъци са положени в Софийските централни гробища.
Йордан Йовков е един от най-обичаните български писатели още приживе. Неговите книги са преведени на повече от 25 езика и се счита, че той е един от най-превежданите български създатели в чужбина. Още от интервала към Втората международна война той е един от най-разпространените писатели от Източна Европа и е измежду обичаните създатели на Третия райх. Негов монумент се издига в родната му Жеравна, бюстът му може да се види в обичаната му Борисова градина, а единствено една скромна табелка на ул. „ Янтра 13 “, бележи мястото, където писателят прекарва последните години от живота си.
