Писателят Матей Стоянов: Винаги силно са ме привличали аутсайдерите, имат порив към свобода
Пенсионира се през 2001 година Чувството му за комизъм го е съхранило. Автор е на доста текстове за песни, на няколко поетични и белетристични книги и романи, измежду които “Млечна зрелост”, “Артистично лято”, “Ники Франсето и Алес гут”. Написал е 10 книги. А най-новата, “Незапочнат роман”, той показа при огромен интерес на 27 юни в Столична библиотека.
- След “Артистично лято” и книгата ти “Незапочнат роман” раздвижи духовете в София. Май си доста удовлетворен?
- Имам съображение да черпя, тъй като за първи път тази книга “Незапочнат роман” я видях най-сетне на рафта на една книжарница, покрай “Петте кюшета” в столицата - моят обичан град. Това доста ме зарадва, защото смятах, че има някакво неуважение към мен и моите творения. За героите на моите 6 новели в тази най-нова моя книга се знае, че не са измежду спечелилите, аз не пиша за доста съумелите, тях нали всички ги обичат. Моите герои все се борят с живота, само че не гледат доста “строго”. Моите герои са елементарни хора, които желаят да си опазят елементарния взор, своя си взор към живота. Не се борят много-много. Имат ентусиазъм към независимост, само че някак си не е толкоз мощен.
- Често те питат за какво се занимаваш с една отминала ера?
- Да, по този начин е. Първо, това е времето на моето израстване и второ, моята теза е, че някои феномени от този момент хвърлят сянка и върху днешния ден, и то не всеки път по приятния метод.
- В една от новелите си писал за Аспарух Лешников, магнетичният цар на шлагера, както го назовават, любимецът на дамите по това време...
- Ари си го наричахме ние, приятелите. Лешников е фигура, която дълго време е била в сянка. Имало е механично отношение към него - щом е работил в Германия, значи не е доста непокътнат. Аз персонално се срещнах с него по отношение на едно изявление. И оттова започнаха нашите контакти и срещи. Той ми описа за неща, които не се знаят, написах ги. Той заслужава внимание, и то огромно. Аз обаче персонално го познавам от интервала, в който Ари получи самопризнание и честваха публично неговата 80-годишнина.
С Александър Бръзицов
- Писал си и за други представители на софийската бохема, кои са по-интересните?
- По мои си съображения не издавам имената им, тъй като в облиците им съм добавил някои неща от себе си, има писателски волности. Виж, за поета и боклукчия Тунчо Тунчев новелата си е безусловно документална. Реален облик.
- Явно си в добра форма, продължаваш да пишеш, какво още следва?
- Има, има... Излязоха някои от разказите ми в книгата “Артистично лято”, те са единствено част от поредицата за софийската бохема. И тук си проличава моята уязвимост. Винаги са ме привличали новобранците. Успелият човек по един или различен метод се откъсва от действителния живот. Самата му позиция го откъсва от действителното и той би трябвало да поставя изпитание да остане в действителността, някои съумяват, други не. Неуспелите хора минават през повече положения, а това ме притегля. Има още какво да кажа по въпроса.
- А за какво прекъсна поредицата “Ники Франсето и Алес гут”...?
- За да продължа да пиша за тях, би трябвало да се дистанцирам от съвременността, а това чисто креативен ме плаши. Аз се притеснявам от прекомерната моя емоционалност към събитията в последните 20 години у нас. Много е мощно разочарованието ми от това, което се случва тук.
- И по-конкретно?
- Разочарован съм от неосъществените промени във всяко отношение, в това число и в съзнанието на българина.
- Чух, че към този момент си съвсем подготвен с книга за животните?
- Пак са разкази и са съвсем за щемпел в действителност. Трябва да пипна на места. Става дума за домашния любим, а не за домашното работно животно, каквито сме имали в предишното. Аз в действителност не съм ценител, само че ще издам, че обичаното ми животно е кучето, естествено. Просто ми доставя огромно наслаждение да следя тези животни. Не съм мощно набожен, само че посредством животните някак си откривам наличието на Господ. Хубаво е, че щерка ми Елица обича всички животни, за нея неприятни няма. А, има изключение обаче - не обича хлебарки.
- Сега, като се изключи че продължаваш да пишеш, купуваш си вестници, слушаш джаз, какво е значимо за теб? Колко книги общо си написал до момента?
- Дай да не броим. Имам една фамилна сага, само че тя се нуждае от още работа, разказ ще бъде. Но ето какво още желая. Да се веселя на живота. Чаша алено вино, ракийка със салата и другари, имам го това, върша го на драго сърце. Не е както преди, умерено-умерено е, и знам, че месеци ме разделят от юбилея. Искам да си напиша това, което съм решил, тъй като приближавам осемдесетата си годишнина. Това е главното. Но ще ти призная, че направих нещо, от което обаче ми е много тъжно. Аз съм колекционер на книги. Винаги съм събирал обаче и детски книжки, с изключение на редки издания. Реших цели торби прелестни детски издания да подаря на внучетата на мои другари. Раздялата с книгата обаче за мен е много тъжно занятие. Така е. Години, години съм ги събирал. Но пък е добър ход, тъй като отиват в положителни ръце.
- Кои от твоите остарели приятелки са живи и здрави?
- Има още живи, само че дали са здрави, не е несъмнено. Само че някак си се разминаваме. Защото, колкото напредва възрастта, толкоз повече не ни остава време, заети сме. Автор съм на над 200 песни, работихме доста със Сашо Бръзицов, известно е. Сега на остарели години, което май е много смешно и неуместно, записах 10 песни по мои текст и музика, персонално ги изпях. Намериха се едни превъзходни музиканти от Поморие, с които направихме диск. Така че текст, осъществяване и мелодия, всичко е мое. Естествено, в просташки жанр, в жанр “Петте кюшета” - без искания.
- Спомням си за песента “Прошепнати мечти” по твой текст в осъществяване на Камелия Тодорова. Виждаш ли се с нея, тя е тук?
- Знам, че е в София, само че и тя си има отговорности. Тя продължава да си работи в региона на джаза. Напоследък не съм чул да пее българска ария, може би има. С Орлин Горанов пък се видяхме на премиерата на книгата му, в която на цяла страница е представено мое стихотворение. По което в действителност има ария, която изпълняваха дуетът Камелия и Орлин. Орлин извършва някъде десетина песни по мои текстове. Приятели сме.
- Като загатнах, че ще се забележим с теб, се подхвана диалог за кино лентата “Топло”. Не е пропуснат, малко е необичайно...
- Аз в действителност нямам нищо общо, като се изключи че мотивът да се направи този филм е фарсът с парното в моята кооперация, в която живеех тогава - на ул. “Неофит Рилски” 41. И в действителност способствах с потребна фактология. Това е. Между другото, този апартамент го продадох и към този момент не пребивавам там.
- Имаш ли носталгия по това време, живял си доста забавно?
- Не, нямам. Справям се. Роден съм в Бургас, само че от 4-годишен пребивавам в центъра на София. И въпреки всичко ще кажа, че Центърът откъм човешко наличие залиня.
- Но какво мислиш за ремонта на “Граф Игнатиев”, защото живееш на “Славейков” и си измежду “жертвите”, по този начин да се каже?
- Става въпрос за една наследена мърлявост. Много дълго време отглеждана мърлявост. Още по времето на соца качеството и критериите се снижиха. Появиха се майстори връзкари. Лошо осъществяване следя, което обаче е скъпо и претенциозно. И всичко ставащо тук си е белег на цялата ни система, на човешкия фактор. Няма майстори. Принизява се нещо, което преди време е било въпрос на чест, а не на пари.
Елена КОЦЕВА
/вестник "Над 55 "/
- След “Артистично лято” и книгата ти “Незапочнат роман” раздвижи духовете в София. Май си доста удовлетворен?
- Имам съображение да черпя, тъй като за първи път тази книга “Незапочнат роман” я видях най-сетне на рафта на една книжарница, покрай “Петте кюшета” в столицата - моят обичан град. Това доста ме зарадва, защото смятах, че има някакво неуважение към мен и моите творения. За героите на моите 6 новели в тази най-нова моя книга се знае, че не са измежду спечелилите, аз не пиша за доста съумелите, тях нали всички ги обичат. Моите герои все се борят с живота, само че не гледат доста “строго”. Моите герои са елементарни хора, които желаят да си опазят елементарния взор, своя си взор към живота. Не се борят много-много. Имат ентусиазъм към независимост, само че някак си не е толкоз мощен.
- Често те питат за какво се занимаваш с една отминала ера?
- Да, по този начин е. Първо, това е времето на моето израстване и второ, моята теза е, че някои феномени от този момент хвърлят сянка и върху днешния ден, и то не всеки път по приятния метод.
- В една от новелите си писал за Аспарух Лешников, магнетичният цар на шлагера, както го назовават, любимецът на дамите по това време...
- Ари си го наричахме ние, приятелите. Лешников е фигура, която дълго време е била в сянка. Имало е механично отношение към него - щом е работил в Германия, значи не е доста непокътнат. Аз персонално се срещнах с него по отношение на едно изявление. И оттова започнаха нашите контакти и срещи. Той ми описа за неща, които не се знаят, написах ги. Той заслужава внимание, и то огромно. Аз обаче персонално го познавам от интервала, в който Ари получи самопризнание и честваха публично неговата 80-годишнина.
С Александър Бръзицов
- Писал си и за други представители на софийската бохема, кои са по-интересните?
- По мои си съображения не издавам имената им, тъй като в облиците им съм добавил някои неща от себе си, има писателски волности. Виж, за поета и боклукчия Тунчо Тунчев новелата си е безусловно документална. Реален облик.
- Явно си в добра форма, продължаваш да пишеш, какво още следва?
- Има, има... Излязоха някои от разказите ми в книгата “Артистично лято”, те са единствено част от поредицата за софийската бохема. И тук си проличава моята уязвимост. Винаги са ме привличали новобранците. Успелият човек по един или различен метод се откъсва от действителния живот. Самата му позиция го откъсва от действителното и той би трябвало да поставя изпитание да остане в действителността, някои съумяват, други не. Неуспелите хора минават през повече положения, а това ме притегля. Има още какво да кажа по въпроса.
- А за какво прекъсна поредицата “Ники Франсето и Алес гут”...?
- За да продължа да пиша за тях, би трябвало да се дистанцирам от съвременността, а това чисто креативен ме плаши. Аз се притеснявам от прекомерната моя емоционалност към събитията в последните 20 години у нас. Много е мощно разочарованието ми от това, което се случва тук.
- И по-конкретно?
- Разочарован съм от неосъществените промени във всяко отношение, в това число и в съзнанието на българина.
- Чух, че към този момент си съвсем подготвен с книга за животните?
- Пак са разкази и са съвсем за щемпел в действителност. Трябва да пипна на места. Става дума за домашния любим, а не за домашното работно животно, каквито сме имали в предишното. Аз в действителност не съм ценител, само че ще издам, че обичаното ми животно е кучето, естествено. Просто ми доставя огромно наслаждение да следя тези животни. Не съм мощно набожен, само че посредством животните някак си откривам наличието на Господ. Хубаво е, че щерка ми Елица обича всички животни, за нея неприятни няма. А, има изключение обаче - не обича хлебарки.
- Сега, като се изключи че продължаваш да пишеш, купуваш си вестници, слушаш джаз, какво е значимо за теб? Колко книги общо си написал до момента?
- Дай да не броим. Имам една фамилна сага, само че тя се нуждае от още работа, разказ ще бъде. Но ето какво още желая. Да се веселя на живота. Чаша алено вино, ракийка със салата и другари, имам го това, върша го на драго сърце. Не е както преди, умерено-умерено е, и знам, че месеци ме разделят от юбилея. Искам да си напиша това, което съм решил, тъй като приближавам осемдесетата си годишнина. Това е главното. Но ще ти призная, че направих нещо, от което обаче ми е много тъжно. Аз съм колекционер на книги. Винаги съм събирал обаче и детски книжки, с изключение на редки издания. Реших цели торби прелестни детски издания да подаря на внучетата на мои другари. Раздялата с книгата обаче за мен е много тъжно занятие. Така е. Години, години съм ги събирал. Но пък е добър ход, тъй като отиват в положителни ръце.
- Кои от твоите остарели приятелки са живи и здрави?
- Има още живи, само че дали са здрави, не е несъмнено. Само че някак си се разминаваме. Защото, колкото напредва възрастта, толкоз повече не ни остава време, заети сме. Автор съм на над 200 песни, работихме доста със Сашо Бръзицов, известно е. Сега на остарели години, което май е много смешно и неуместно, записах 10 песни по мои текст и музика, персонално ги изпях. Намериха се едни превъзходни музиканти от Поморие, с които направихме диск. Така че текст, осъществяване и мелодия, всичко е мое. Естествено, в просташки жанр, в жанр “Петте кюшета” - без искания.
- Спомням си за песента “Прошепнати мечти” по твой текст в осъществяване на Камелия Тодорова. Виждаш ли се с нея, тя е тук?
- Знам, че е в София, само че и тя си има отговорности. Тя продължава да си работи в региона на джаза. Напоследък не съм чул да пее българска ария, може би има. С Орлин Горанов пък се видяхме на премиерата на книгата му, в която на цяла страница е представено мое стихотворение. По което в действителност има ария, която изпълняваха дуетът Камелия и Орлин. Орлин извършва някъде десетина песни по мои текстове. Приятели сме.
- Като загатнах, че ще се забележим с теб, се подхвана диалог за кино лентата “Топло”. Не е пропуснат, малко е необичайно...
- Аз в действителност нямам нищо общо, като се изключи че мотивът да се направи този филм е фарсът с парното в моята кооперация, в която живеех тогава - на ул. “Неофит Рилски” 41. И в действителност способствах с потребна фактология. Това е. Между другото, този апартамент го продадох и към този момент не пребивавам там.
- Имаш ли носталгия по това време, живял си доста забавно?
- Не, нямам. Справям се. Роден съм в Бургас, само че от 4-годишен пребивавам в центъра на София. И въпреки всичко ще кажа, че Центърът откъм човешко наличие залиня.
- Но какво мислиш за ремонта на “Граф Игнатиев”, защото живееш на “Славейков” и си измежду “жертвите”, по този начин да се каже?
- Става въпрос за една наследена мърлявост. Много дълго време отглеждана мърлявост. Още по времето на соца качеството и критериите се снижиха. Появиха се майстори връзкари. Лошо осъществяване следя, което обаче е скъпо и претенциозно. И всичко ставащо тук си е белег на цялата ни система, на човешкия фактор. Няма майстори. Принизява се нещо, което преди време е било въпрос на чест, а не на пари.
Елена КОЦЕВА
/вестник "Над 55 "/
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ