И смъртта не го разделя с Мара: В търсене на острова на блаж...
Пенчо Славейков носи България в себе си - в думите, в болката, в мисълта си. Европа го приема като другар по дух и просвета, фигура, която се помни и прави оценка. В Рим, Брунате, над езерото Комо, и Милано последните дни на поета ни не са сведени до биографична записка, а са вписани в живия културен пейзаж. Това пътешестване наблюдава пътя на Славейков към края, само че историята не е единствено литературна, а и морална - за достолепието и паметта. Историята демонстрира, че принадлежността към Европа се мери с просвета и памет, а освен с валута.
АВТОР: НЕВЕНА ЗДРАВКОВА
Комо ни посреща с вода и светлина. Езерото е на всички места - сред постройките, в отраженията на прозорците, в бавния темп на града. Хората вървят умерено, като че ли времето тук не съществува. Мисля си, че Комо е място за оставане - за живот, за лято, за наслада.
Поглед към езерото Комо от Брунате
Фуникулярът потегля постепенно от Комо и стартира да се изкачва към Брунате. Гледаме по какъв начин езерото остава долу - безпрепятствено и умерено, като че ли не го засягат човешките паники. Вътре хората приказват, снимат се, радват се на гледката. За тях това е атракция. За нас - история, към която вървим. Градчето е високо, като че ли самото място е основано за последно леговище - не за живот, а за прощаване.
Хотел „ Белависта “. Прозорецът долу вляво е на стая номер 4.
Първата паметна плоча на хотел „ Белависта “ е сложена на 24 май 1940 година от Асоциацията на българските студенти в Падуа. На нея са изписани последните стихове от незавършения завършек на „ Кървава ария “: Дано ми Бог даде тук аз да доживея последните си дни...
Брунате ни посреща с хладно слънце. Улиците са стръмни, къщите - притихнали. Чувства се повече въздухът, в сравнение с блъсканица. Тук даже ходенето е по-бавно, като че ли самото място упорства да не бързаш. Гледките към езерото са красиви, само че не ни задържат дълго. Идваме за друго.
Кътът в хотела, отдаден на Пенчо Славейков
Вървим по тясната уличка и търсим следите. Хотелът се споделя „ Белависта “. Името му е съвсем заричане (красива гладка - б. а.). Сградата стои умерено, без нищо показно. Само една плоча припомня, че тук, при започване на юни 1912 година, са били последните дни на Пенчо Славейков. В хотела на първия етаж се намира стаята - №4, където поетът ни умира.
Славейков не идва тук като екскурзиант. Идва болен.
Болестта го следва още от детството, само че в последните години тя към този момент дефинира живота му. Пристъпите идват ненадейно. Славейков живее с чувството, че тялото му е краткотрайно леговище. Лекарите поучават едно и също: покой, въздух, планина. Брунате предлага и трите.
Белчева вика фотограф да запечата последните минути с Пенчо
Но преди Италия е България - едно оскърбление, което тежи повече от заболяването. Между 1909 и 1911 година Пенчо Славейков е шеф на Народния спектакъл и на Народната библиотека. После властта се сменя и той става неуместен. Уволнен е и назначен за организатор на учебен музей - на четвъртия етаж, без асансьор. За човек с неговото увреждане това не е служба, а знак.
Още като дете Славейков заспива изнемощял върху леда на Марица. Следват интервенции, прогнози без вяра, живот с повредено придвижване и диалект. Но от този случай се ражда поетът. „ Падането на леда на Марица ме направи стихотворец “, ще каже той. Болката не го пречупва, а го оформя.
Когато излиза наяве, че в България за него към този момент няма място, Славейков отпътува. В Швейцария го чака Мара Белчева, а след това двамата поемат към Италия. Поетесата е с него на всички места - негова опора и съидейник. Тя не може да го избави от заболяването, само че го избавя от самотата. Той диктува, тя записва. В чужбина тя е неговата памет.
В началото на юни 1912 година двамата идват в Брунате.
Поетът към този момент носи умората на цялостен живот
Управителят на „ Белависта “ ги посреща, без да знае, че след дни ще стане очевидец на края на един популярен стихотворец. На 9 юни положението на Славейков внезапно се утежнява. Не може да приказва. Към осем вечерта умира.
Днес Брунате пази паметта на Славейков безшумно, без съмнение и без въпроси - с паметни плочи - на Пенчо и Мара Белчева върху фасадата на " Белависта ", библиотека, бюст-паметник.
Такива са и днешните поданици на градчето - на бистрото, което носи името на поета ни, във вилата, където има специфичен ъгъл с подредени движимости на Пенчо Славейков - книги, фотоси на поета и информация за последните му дни в Брунате, паметна книга, българското знаме. Разпознават езика ни, изричат обособени думи, усмихват се и пожелават „ сбогом “.
Слизаме назад към Комо. Градът ни посреща с звук и придвижване. Сякаш ни връща в живота. Влакът ни води към Милано, където е различен свят - огромен, бърз, безапелационен. Ако към този момент сте ходили в този град, цялостен с история и красива архитектура, несъмнено сте били зашеметени от Миланската катедрала, която господства пространството, накъдето и да погледнете. И тъкмо тук, на десетина минути пешком, в един парк ни чака нещо ненадейно. Нищо изключително - приседнала фигура, книга в ръката, бастун… Не монумент, а човек. Пенчо Славейков! Сякаш е спрял за малко, с цел да подреди мислите си. Стоим наоколо и гледаме. Хората минават, някои се снимат, други просто почиват. Малцина знаят кого виждат. И може би това е най-точното място за поета - измежду живота, без отдалеченост. Нищо не може да опише внушението за нас.
Пейката е сложена през 2019 година във връзка 140 години от установяването на дипломатическите връзки сред България и Италия. Символ на разговора сред двете страни. Наблизо е и хотел „ Манин “, където Славейков дописва свои произведения.
Милано ни демонстрира Славейков не в края, а в мисленето. В придвижването. В европейския подтекст, който България не всеки път му дава. Когато тя мълчи, Европа го чува. Пенчо Славейков е препоръчан за Нобелова премия за литература от шведския публицист Алфред Йенсен. Йенсен е впечатлен от творчеството на нашия стихотворец и неговата „ Кървава ария “. Предложението обаче не е прегледано, тъй като комитетът не присъжда премията на умряли хора, а и поемата не е приключена.
Когато си тръгваме, усещаме, че това пътешестване не е просто маршрут.
Комо - място за живот.
Брунате - място за край.
Милано - място за памет.
Италия не е избавила Пенчо Славейков. Но му е дала нещо извънредно значимо -достойнство в края му. Един алегоричен " остров на блажените ", където душата на великия стихотворец и мъдрец намира покой с думите: " Когато ме изгубите, единствено тогава ще ме намерите ".
Спи езерото…
Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки,
и в тихите му тъмни дебри
преплитат отразени сянки.
Треперят, шептят белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва…
Понякога му сал повърхнини
дълга от лист отронен сепва.
И гибелта не го разделя с Мара
АВТОР: ХЕНРИЕТА ГЕОРГИЕВА
Любовната история на Мара Белчева и Пенчо Славейков е сантиментална и тъжна. Сливане на две извисени души. Той е отличен стихотворец и книжовен критик, издигнал родната литература на европейско равнище, учредител на българския модернизъм.
Кръгът “Мисъл ”: четирима интелектуалци от най-висока класа - Славейков, Яворов, Петко Тодоров, доктор Кръстьо Кръстев
Получил устойчиво обучение в Германия, Пенчо е наследник на видния възрожденски публицист и публицист Петко Славейков. Вдъхновител и учредител на естетическия кръг „ Мисъл “.
Мара Белчева е надарена поетеса и преводачка. Обаятелна и изящна хубавица. Учи лингвистика във Виена и Женева, приказва свободно немски, френски и британски. Била е придворна дама в двореца на Фердинанд, само че се отдръпва, отвратена от клюките и празнодумието на аристократичните среди. Според мълвата царят я ухажвал настойчиво, само че тя го отблъсквала внимателно. Монархът поръчал гипсова отливка на ръката ѝ, която държал на нощното си шкафче, с цел да може да я гали и целува. Мара остава вдовица на 23, откакто е прострелян брачният партньор ѝ Христо Белчев, финансов министър в кабинета на Стефан Стамболов.
След първата им среща през май 1903 година Пенчо и Мара са неразделни девет години, до гибелта на поета. Те са двойка, в която обич и дух са неразривно свързани. Изящната Мара опитомява сприхавия чудак Пенчо. „ Всеки ден, прекаран с теб, е еднакъв на година любов “, написа Мара на обичания. „ Целувките ни са съюз на душите “, написа Пенчо. Поетът възпява обичаната си в няколко произведения. В „ На Острова на блажените “ тя се появява под името Силва Мара.
Любовта на поета и музата му не е била по никакъв начин лесна. Консервативното общество не утвърждава връзката им без брак. Враждебността на близките се подхранва и от превъзходството, което приключилият философия в Германия Пенчо показва към сънародниците си. Стремежът му да изведе българската просвета на гребена на европейските висоти нервира мнозина сънародници.
Този разлом довежда и до изгнанието на поета. Последната капка е унижението, на което Славейков е подложен от министъра на просвещението през 1911 година Стефан Бобчев освен уволнява поета от поста шеф на Народната библиотека, само че и мести кабинета му на четвъртия етаж - изтезание за движещия се мъчно с бастун Славейков.
Дълбоко наскърбен, поетът напуща България и дружно с Мара идват в Италия. Тя продава къщата си в София, с цел да покрият разноските си. Влюбените се откриват във вила „ Белависта “ в живописното градче Брунате на брега на езерото Комо. Там Славейков умира след инсулт на 10 юни 1912 година Последната дума, която промълвява, е: " Светлина ". Художникът Алдо Маца прави схема с въглен на покойника.
Славейков е заровен в началото в Брунате, само че през 1921 година Белчева придвижва останките му в България - в алеята на писателите в Централните софийски гробища.
Музата на Славейков надживява поета с цели 25 години. Ходи единствено в траурно черно, като вдовица. Смъртта събира влюбените - Мара е заровена до гроба на Славейков.
Свиват любовно гнездо в Белащица
МАРА БЕЛЧЕВА
Любовно гнездо за Пенчо и Мара е пловдивското село Белащица. Славейков се влюбва в хубостта на пейзажа още като младеж - тук фамилията му прекарва няколко лета. По-късно води тук и обичаната си. В Белащица, измежду вековните чинари, манастира " Св. Георги ", Кулата и останките от сараите на Рустем бей, поетът се усеща цялостен със сили и въодушевен.
Най-старият чинар в Белащица, под който Славейков е писал
Под сянката на най-стария чинар Славейков написа една от емблематичните си произведения - поемата „ Неразделни “. На листа под първата редакция написа: „ Белащица, 1895 година “.
„ Неразделни “ е оповестена за пръв път в списание „ Мисъл “ през 1895 година със заглавие „ Калина “, а на идната година е модифицирана и включена в сборника „ Епически песни “ с новото заглавие.
В селото в пазвите на Родопа Пенчо написа и елементи от героичната поема „ Кървава ария “, въодушевен от останките на обгърнатото с героична популярност разрушено село Захридево.
През 2007 година в двора на библиотеката в Брунате е открит бюстът на Пенчо Славейков, дело на проф. Валентин Старчев, финансиран от Министерството на културата на Република България
„ Белащица беше обичаното ни място с Пенчо “, написа Белчева. Поетът и музата му постоянно се разхождат дружно под обгърнатите с бръшлян чинари и върби и по пътя към манастира. Старите поданици на селото описват, че Славейков стоял до обяд под чинара, а следобяд - до остарялата върба, където имало кьошк от дървени пейки. Нощем газената лампа в стаята им светела - поетът пишел до късно.
Пейката в Милано, направена от скулптора Адриан Новаков
Днес селото тачи паметта на поета - учебното заведение носи името на Пенчо Славейков, а бюстът му, дело на скулптора Кирил Тодоров, е подложен на видно място.
АВТОР: НЕВЕНА ЗДРАВКОВА
Комо ни посреща с вода и светлина. Езерото е на всички места - сред постройките, в отраженията на прозорците, в бавния темп на града. Хората вървят умерено, като че ли времето тук не съществува. Мисля си, че Комо е място за оставане - за живот, за лято, за наслада.
Поглед към езерото Комо от Брунате
Фуникулярът потегля постепенно от Комо и стартира да се изкачва към Брунате. Гледаме по какъв начин езерото остава долу - безпрепятствено и умерено, като че ли не го засягат човешките паники. Вътре хората приказват, снимат се, радват се на гледката. За тях това е атракция. За нас - история, към която вървим. Градчето е високо, като че ли самото място е основано за последно леговище - не за живот, а за прощаване.
Хотел „ Белависта “. Прозорецът долу вляво е на стая номер 4.
Първата паметна плоча на хотел „ Белависта “ е сложена на 24 май 1940 година от Асоциацията на българските студенти в Падуа. На нея са изписани последните стихове от незавършения завършек на „ Кървава ария “: Дано ми Бог даде тук аз да доживея последните си дни...
Брунате ни посреща с хладно слънце. Улиците са стръмни, къщите - притихнали. Чувства се повече въздухът, в сравнение с блъсканица. Тук даже ходенето е по-бавно, като че ли самото място упорства да не бързаш. Гледките към езерото са красиви, само че не ни задържат дълго. Идваме за друго.
Кътът в хотела, отдаден на Пенчо Славейков
Вървим по тясната уличка и търсим следите. Хотелът се споделя „ Белависта “. Името му е съвсем заричане (красива гладка - б. а.). Сградата стои умерено, без нищо показно. Само една плоча припомня, че тук, при започване на юни 1912 година, са били последните дни на Пенчо Славейков. В хотела на първия етаж се намира стаята - №4, където поетът ни умира.
Славейков не идва тук като екскурзиант. Идва болен.
Болестта го следва още от детството, само че в последните години тя към този момент дефинира живота му. Пристъпите идват ненадейно. Славейков живее с чувството, че тялото му е краткотрайно леговище. Лекарите поучават едно и също: покой, въздух, планина. Брунате предлага и трите.
Белчева вика фотограф да запечата последните минути с Пенчо
Но преди Италия е България - едно оскърбление, което тежи повече от заболяването. Между 1909 и 1911 година Пенчо Славейков е шеф на Народния спектакъл и на Народната библиотека. После властта се сменя и той става неуместен. Уволнен е и назначен за организатор на учебен музей - на четвъртия етаж, без асансьор. За човек с неговото увреждане това не е служба, а знак.
Още като дете Славейков заспива изнемощял върху леда на Марица. Следват интервенции, прогнози без вяра, живот с повредено придвижване и диалект. Но от този случай се ражда поетът. „ Падането на леда на Марица ме направи стихотворец “, ще каже той. Болката не го пречупва, а го оформя.
Когато излиза наяве, че в България за него към този момент няма място, Славейков отпътува. В Швейцария го чака Мара Белчева, а след това двамата поемат към Италия. Поетесата е с него на всички места - негова опора и съидейник. Тя не може да го избави от заболяването, само че го избавя от самотата. Той диктува, тя записва. В чужбина тя е неговата памет.
В началото на юни 1912 година двамата идват в Брунате.
Поетът към този момент носи умората на цялостен живот
Управителят на „ Белависта “ ги посреща, без да знае, че след дни ще стане очевидец на края на един популярен стихотворец. На 9 юни положението на Славейков внезапно се утежнява. Не може да приказва. Към осем вечерта умира.
Днес Брунате пази паметта на Славейков безшумно, без съмнение и без въпроси - с паметни плочи - на Пенчо и Мара Белчева върху фасадата на " Белависта ", библиотека, бюст-паметник.
Такива са и днешните поданици на градчето - на бистрото, което носи името на поета ни, във вилата, където има специфичен ъгъл с подредени движимости на Пенчо Славейков - книги, фотоси на поета и информация за последните му дни в Брунате, паметна книга, българското знаме. Разпознават езика ни, изричат обособени думи, усмихват се и пожелават „ сбогом “.
Слизаме назад към Комо. Градът ни посреща с звук и придвижване. Сякаш ни връща в живота. Влакът ни води към Милано, където е различен свят - огромен, бърз, безапелационен. Ако към този момент сте ходили в този град, цялостен с история и красива архитектура, несъмнено сте били зашеметени от Миланската катедрала, която господства пространството, накъдето и да погледнете. И тъкмо тук, на десетина минути пешком, в един парк ни чака нещо ненадейно. Нищо изключително - приседнала фигура, книга в ръката, бастун… Не монумент, а човек. Пенчо Славейков! Сякаш е спрял за малко, с цел да подреди мислите си. Стоим наоколо и гледаме. Хората минават, някои се снимат, други просто почиват. Малцина знаят кого виждат. И може би това е най-точното място за поета - измежду живота, без отдалеченост. Нищо не може да опише внушението за нас.
Пейката е сложена през 2019 година във връзка 140 години от установяването на дипломатическите връзки сред България и Италия. Символ на разговора сред двете страни. Наблизо е и хотел „ Манин “, където Славейков дописва свои произведения.
Милано ни демонстрира Славейков не в края, а в мисленето. В придвижването. В европейския подтекст, който България не всеки път му дава. Когато тя мълчи, Европа го чува. Пенчо Славейков е препоръчан за Нобелова премия за литература от шведския публицист Алфред Йенсен. Йенсен е впечатлен от творчеството на нашия стихотворец и неговата „ Кървава ария “. Предложението обаче не е прегледано, тъй като комитетът не присъжда премията на умряли хора, а и поемата не е приключена.
Когато си тръгваме, усещаме, че това пътешестване не е просто маршрут.
Комо - място за живот.
Брунате - място за край.
Милано - място за памет.
Италия не е избавила Пенчо Славейков. Но му е дала нещо извънредно значимо -достойнство в края му. Един алегоричен " остров на блажените ", където душата на великия стихотворец и мъдрец намира покой с думите: " Когато ме изгубите, единствено тогава ще ме намерите ".
Спи езерото…
Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки,
и в тихите му тъмни дебри
преплитат отразени сянки.
Треперят, шептят белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва…
Понякога му сал повърхнини
дълга от лист отронен сепва.
И гибелта не го разделя с Мара
АВТОР: ХЕНРИЕТА ГЕОРГИЕВА
Любовната история на Мара Белчева и Пенчо Славейков е сантиментална и тъжна. Сливане на две извисени души. Той е отличен стихотворец и книжовен критик, издигнал родната литература на европейско равнище, учредител на българския модернизъм.
Кръгът “Мисъл ”: четирима интелектуалци от най-висока класа - Славейков, Яворов, Петко Тодоров, доктор Кръстьо Кръстев
Получил устойчиво обучение в Германия, Пенчо е наследник на видния възрожденски публицист и публицист Петко Славейков. Вдъхновител и учредител на естетическия кръг „ Мисъл “.
Мара Белчева е надарена поетеса и преводачка. Обаятелна и изящна хубавица. Учи лингвистика във Виена и Женева, приказва свободно немски, френски и британски. Била е придворна дама в двореца на Фердинанд, само че се отдръпва, отвратена от клюките и празнодумието на аристократичните среди. Според мълвата царят я ухажвал настойчиво, само че тя го отблъсквала внимателно. Монархът поръчал гипсова отливка на ръката ѝ, която държал на нощното си шкафче, с цел да може да я гали и целува. Мара остава вдовица на 23, откакто е прострелян брачният партньор ѝ Христо Белчев, финансов министър в кабинета на Стефан Стамболов.
След първата им среща през май 1903 година Пенчо и Мара са неразделни девет години, до гибелта на поета. Те са двойка, в която обич и дух са неразривно свързани. Изящната Мара опитомява сприхавия чудак Пенчо. „ Всеки ден, прекаран с теб, е еднакъв на година любов “, написа Мара на обичания. „ Целувките ни са съюз на душите “, написа Пенчо. Поетът възпява обичаната си в няколко произведения. В „ На Острова на блажените “ тя се появява под името Силва Мара.
Любовта на поета и музата му не е била по никакъв начин лесна. Консервативното общество не утвърждава връзката им без брак. Враждебността на близките се подхранва и от превъзходството, което приключилият философия в Германия Пенчо показва към сънародниците си. Стремежът му да изведе българската просвета на гребена на европейските висоти нервира мнозина сънародници.
Този разлом довежда и до изгнанието на поета. Последната капка е унижението, на което Славейков е подложен от министъра на просвещението през 1911 година Стефан Бобчев освен уволнява поета от поста шеф на Народната библиотека, само че и мести кабинета му на четвъртия етаж - изтезание за движещия се мъчно с бастун Славейков.
Дълбоко наскърбен, поетът напуща България и дружно с Мара идват в Италия. Тя продава къщата си в София, с цел да покрият разноските си. Влюбените се откриват във вила „ Белависта “ в живописното градче Брунате на брега на езерото Комо. Там Славейков умира след инсулт на 10 юни 1912 година Последната дума, която промълвява, е: " Светлина ". Художникът Алдо Маца прави схема с въглен на покойника.
Славейков е заровен в началото в Брунате, само че през 1921 година Белчева придвижва останките му в България - в алеята на писателите в Централните софийски гробища.
Музата на Славейков надживява поета с цели 25 години. Ходи единствено в траурно черно, като вдовица. Смъртта събира влюбените - Мара е заровена до гроба на Славейков.
Свиват любовно гнездо в Белащица
МАРА БЕЛЧЕВА
Любовно гнездо за Пенчо и Мара е пловдивското село Белащица. Славейков се влюбва в хубостта на пейзажа още като младеж - тук фамилията му прекарва няколко лета. По-късно води тук и обичаната си. В Белащица, измежду вековните чинари, манастира " Св. Георги ", Кулата и останките от сараите на Рустем бей, поетът се усеща цялостен със сили и въодушевен.
Най-старият чинар в Белащица, под който Славейков е писал
Под сянката на най-стария чинар Славейков написа една от емблематичните си произведения - поемата „ Неразделни “. На листа под първата редакция написа: „ Белащица, 1895 година “.
„ Неразделни “ е оповестена за пръв път в списание „ Мисъл “ през 1895 година със заглавие „ Калина “, а на идната година е модифицирана и включена в сборника „ Епически песни “ с новото заглавие.
В селото в пазвите на Родопа Пенчо написа и елементи от героичната поема „ Кървава ария “, въодушевен от останките на обгърнатото с героична популярност разрушено село Захридево.
През 2007 година в двора на библиотеката в Брунате е открит бюстът на Пенчо Славейков, дело на проф. Валентин Старчев, финансиран от Министерството на културата на Република България
„ Белащица беше обичаното ни място с Пенчо “, написа Белчева. Поетът и музата му постоянно се разхождат дружно под обгърнатите с бръшлян чинари и върби и по пътя към манастира. Старите поданици на селото описват, че Славейков стоял до обяд под чинара, а следобяд - до остарялата върба, където имало кьошк от дървени пейки. Нощем газената лампа в стаята им светела - поетът пишел до късно.
Пейката в Милано, направена от скулптора Адриан Новаков
Днес селото тачи паметта на поета - учебното заведение носи името на Пенчо Славейков, а бюстът му, дело на скулптора Кирил Тодоров, е подложен на видно място.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ