Пенчо Симов беше от онези не твърде често срещани днес

Пенчо Симов беше от тези не прекомерно постоянно срещани през днешния ден хора, които, направили едно или друго доста културно дело, не считат, че имат в това отношение някакви прерогативи и заслуги. А всички знаят, че точно той изигра значима роля в процеса на запознаването на нашия културен четец с редица огромни имена от европейската и изключително от великата френска литература. И освен това бе освен въодушевен, високо надарен преводач, само че и неотклонен, акуратен редактор на величествен брой издания. Всъщност, той е един от най- огромните преводачи в нашата литературна история до момента! Ето и една къса записка за него: роден е на 26 април 1929 година в София в семейство на дипломати. Завършва гимназия в столицата. Следва публицистика в Карловия университет в Прага (1948-1949), приключва право в СУ „ Климент Охридски ” (1954). Работи като редактор в сп. „ Космос ” и като заместник-главен редактор, основен редактор и завеждащ отдел „ Поезия ” в издателство „ Народна просвета ” (1968-1980). От 1981 година е редактор в сп. „ Панорама ”. Член на Съюза на преводачите. Посвещава преводаческата си активност най-вече на френската лирика. Превежда също чешки, словашки, съветски, британски, белгийски и полски поети, както и прозаичност от френски и съветски класици, драматургия и есеистика.

Запознах се с Пенчо Симов през зимата на 1977 година, когато завеждаше редакция „ Поезия и драматургия “ в огромното и доста авторитетно тогава издателство „ Народна просвета “. Той трябваше да приготви за щемпел сборника стихове от огромния румънски стихотворец Никита Станеску (1933-1983) „ Барелеф с влюбени “, който бях съставил и превел за влиятелната поредност „ Поетичен глобус “. Това бе първата ми огромна креативна задача и по тази причина доста се притеснявах. Познавах множеството от прелестните му и ненадминати и до момента преводи на Франсоа Вийон, Пиер дьо Ронсар, Клеман Маро, Алфред дьо Мюсе, Виктор Юго, Пиер Беранже и Пол Елюар. Очаквах да срещна един непоколебим и с огромно самочувствие редактор. Но още при първия диалог разбрах, по-скоро почувствах, че пред мен е човек с изключителна душевна топлина, че е сърдечен и доброжелателен дотам, че като че ли самичък търсеше кому и по какъв начин да помогне. Радвам се, че одобри добре работата ми и се получи едно положително издание, което рецензията оцени и с което бях признат за член на СПБ. И даже получих премията за дебют - „ Млад преводач ”.

Мисля, че ние, по-младите сътрудници на издателство „ Народна просвета ” (жалко, че след измененията беше унищожено!), а по-късно и на прелестното ни и към момента живо (!) списание „ Панорама “, където той работеше през последните пет години от живота си, получихме прекалено много от този човек. След гибелта му, провокирана прибързано от завистливи и зли сътрудници, мястото му в издателството и списанието остана празно – наследиха го някои хора, които се пробваха да го отрекат и зачеркнат. Бях шокиран от една доста груба и жестока публикация на Ал. Муратов в „ Литературен фронт “, в която той откакто го отхвърли напълно като преводач, твърдеше, че: „ Пенчо Симов би прописал и ноти, стига да има кой да му ги заплати! “. За човек, който беше толкоз непретенциозен и невеществен! При това оставил едно удивително творчество. Съвсем по български…

Имах удоволствието и щастието да поддържам връзка с Пенчо Симов при визитите си в София и при неговите гостувания като преводач- преподавател, изпращан от Съюза на преводачите в Русе, Търново, Варна, Стара Загора и други градове. В Русе проведох три пъти негови креативен вечери с преводи от модерни френски поети, а след гибелта му и във Френския институт в София – портретна вечер със остаряла и нова френска лирика и музика от Дебюси и Енеску, която извърши моята брачна половинка, Виолета Шаханова. Постоянно се учудвах на неговата неуморимост, на непреодолимия му блян да прониква все по-дълбоко в света на превежданите от него поети, да пресътворява техните стихове на български.

А той превеждаше единствено това, което не можеше да не преведе. За своя максима бе избрал мисълта на Октавио Пас: „ Светът става населен единствено с помощта на езика, а преводът е златна монета в духовния продан на човечеството “…

Пенчо Симов притежаваше с изключение на безспорния лиричен гений (пишеше чудесни стихове, които не пожела да разгласява, тъй като ги считаше за нещо доста персонално, интимно) и неизмеримо необятна, енциклопедична просвета – рядко срещана през днешния ден измежду мнозина от сътрудниците, изключително по-младите, множеството от които познават единствено езика и литературата, с които работят, без да знаят нищо друго. А той познаваше много главно пластичните изкуства, историята, музиката, театъра, операта, имаше взор и върху точните науки. Затова и неговите преводи – освен в поезията, само че и в прозата, драматургията и есеистиката, бяха безупречни. Отворете някои от томовете с Балзак, Юго, Андре Мороа и ще се убедите в това.

Той постоянно говореше за труд, тъй като работата беше неговият живот. И беше необикновено непретенциозен, даже срамежлив. Дълго време се пробвах да получа от него някаква автобиография и да отговори на въпросите, които му зададох документално за едно изявление. Всеки път отбягваше или се измъкваше с думите: „ Моята личност на никого не може да бъде забавна “. А можеше да реализира доста неща и отвън превода (беше приключил Карловия университет в Прага, произхождаше от семейство на дипломати отпреди 1944 г.). Но в никакъв случай не търсеше нещо за себе си – искаше единствено да работи, с едничката благородна цел да бъде потребен на българския четец. На този четец Пенчо Симов даде хиляди брилянтно преведени стихове от няколко поетични школи: преди всичко – френската, след това чешката и словашката (нали бе учил в Прага), съветската, полската, британската и белгийската. Освен това той преведе виртуозно редица типичен драми и комедии в стихове от Жан Расин, Пиер Корней (прекрасен, непостижим е преводът му на „ Сид “!), Молиер, Пушкин, прозаичност от френски и съветски класици. Но венец на многолетния му себеотрицателен труд бе томът „ Френска лирика “ от библиотека „ Световна класика “ (1978). Той включва 110 разнообразни по стилистика и светоусещане поети – от средновековните Гийом дьо Поатие и Жофре Рюдел (ХI век) до нашите съвременници Жак Превер, Анри Мишо и Жан Кокто. И това, без подозрение, е сериозен влог в българската просвета. Всъщност Пенчо Симов бе измежду създателите, които поставиха основите на актуалната българска преводаческа школа след войната. И до момента неговите прелестни, ненадминати преводи – изключително тези на френските поети – се преиздават и четат на драго сърце.

ТРИМА ФРЕНСКИ ПОЕТИ В ПРЕВОД НА ПЕНЧО СИМОВ

ЖОАШЕН ДЮ БЕЛЕ

ВЪВ РОХКАВАТА ЛБРАЗДА…

Във рохкава вадичка когато хвърлят семе,
поникват стъбълца и сок по тях снове,
а след това всички те надигат класове,
наливайки зърна като мечтано задължение.

Работният селяк в десница сърп ще вземе,
когато с цвят златист класът го призове;
ще легнат вързоп след вързоп във стройни редове,
когато най-подир за беритба пристигна време.

В империя растял и зреел Рим по този начин
и паднал покосен от варварска ръка -
остават единствено куп отломки, които

ограбва всеки през днешния ден, така както друмник остарял
върви, събирайки зрънцата зряло жито,
изронени след нехайния жътвар

ШАРЛ ОГЮСТЕН ДЬО СЕНТ- БЬОВ

СОНЕТ ЗА СОНЕТА

Критико, за сонета с подигравка не съди!
Достигна Шекспир в него най-истинската мярка,
с въздишките си в лютня трансформира го Петрарка,
подкрепа бе на Тасо в безбройните беди.

Изгнаникът Камоенс ориста победи,
възпявайки посредством него и любовта си жарка.
С цвета му миртов Данте прибави боя ярка
към лавъра, обкичил челото му преди.

Като се върна Спенсър от острова на феи,
заключи във сонета и усеща, и хрумвания.
Прогледна като че ли Милтън посредством скръбния му сексапил.

Бих върнал аз сонета във френските градини.
С така флорентинско цвете пръв дю Беле подари ни,
обичаше го, зная, и остарелият Ронсар.

РЬОНЕ ШАР

НА А. А.

Ти си моята обич от толкоз години,
мой световъртеж пред толкоз очакване,
което нищичко не би могло да състари -
дори това, което беше крачка към гибелта ни,
дори това, което ни е непознато,
и моето комплициране и засенчване даже.

Спусната като капака на прозорец,
една сгъстена, изключителна опция
за нас е небосвод с верига планини,
за нас е стягащо величие.

Казвам ти опция, моя мъченице.
Заедно сме - така че всеки може да получи
дяла от тайнственост у другия,
без да е изказал неговата тайна;
мъката, пристигнала от другаде,
най-подир намира своята разлъка
във плътта на нашето съединяване,
най-подир намира своя безоблачен път
в самото средище на небесата ни,
които тя раздира и възвръща.
Казвам ти опция, както я чувствам.
Ти издигна висотите,
които моето очакване ще би трябвало да премине,
когато утрешният ден изчезне.