Пазарите рядко обявяват“, че са приключили с ръста си. Обратите

Пазарите рядко „ афишират “, че са завършили с растежа си. Обратите не идват с надпис „ завършек на бичия цикъл “, а като серия от на пръв взор несвързани сигнали – напрежение във финансирането, по-труден достъп до капитал, смяна в държанието на централните банки, отмалялост в най-спекулативните сегменти. Именно по този начин звучи и тезата на Майкъл Хауел: не като следващата гръмка прогноза „ на следващия ден всичко се срутва “, а като диагноза за това къде се намираме в световния цикъл на ликвидността. И съгласно него този цикъл към този момент е минал своя връх, а идващите две–три години ще бъдат надалеч по-неблагоприятни за акциите, в сравнение с сме привикнали да виждаме след 2020 година

В основата на разбора му стои не страст, а структурна логичност: световната ликвидност – потокът от пари, който минава през финансовата система – се движи на „ талази “ с дълготрайност към пет години. Последната стартира с солидния паричен и фискален тласък през 2020 година, когато държавни управления и централни банки безусловно заляха света с на ниска цена капитал. В такава среда съвсем всичко пораства – акциите, рисковите облигации, криптото, оценките на частните компании. Но всяка вълна има и противоположна страна: големият дълг, насъбран върху тези ниски лихви. При световен дълг към 350 трилиона $, годишно жестоко 70 трилиона би трябвало да се рефинансират. И когато лихвите към този момент не са нула, всеки идващ цикъл на рефинансиране „ изяжда “ част от ликвидността и я трансформира от гориво за риск в разход за обслужване.

Хауел твърди, че сме доста късно в тази вълна: централните банки изтеглят ликвидност, балансите им не порастват, а в някои случаи се свиват, а признаци на напрежение към този момент се виждат в репо пазара – същият оня сегмент за краткосрочно финансиране, където през 2019 година стартира да „ скърца “ системата. Исторически, съгласно неговите проучвания, има към шест месеца лаг сред завоя в ликвидността и забележимата реакция на показателя S&P 500. С други думи: това, което се случва в този момент във финансовата „ водопреносна мрежа “, ще се усети в цените на акциите с известно забавяне, само че посоката към този момент е заложена надолу.

Логиката му за по-дълъг, дву–тригодишен мечи интервал не се опира единствено на това. Над всичко стои казусът с дълга на страните. При тази големина на задлъжнялост изборите не са доста: или се приема мъчителна фискална рестрикция и по-високи действителни лихви, или се връща „ мръсната дума “ количествени облекчения – отпечатване на пари, пазаруване на дълг, де факто обезценяване на валутата. Хауел има вяра, че политическият инстинкт ще избере второто, изключително в среда на избори и обществено напрежение. Не инцидентно той чака нови форми на тласък към „ действителната стопанска система “ – чекове за семействата, повече фискални стратегии за „ Мейн стрийт “, а освен за „ Уол стрийт “ – и завръщане на количествените облекчения към 2026 година

Точно тук идва и неговата мощна теза за златото и биткойн. Ако методът да се „ реши “ дългът е посредством безшумно обезценяване на парите, тогава същинската отбрана не е в обичайните акции, чиято стойност директно зависи от цикъла на ликвидността, а в активи, които стоят от другата страна на уравнението – действителни първични материали, благородни метали, лимитирани цифрови активи. Хауел стига до това да предвижда цена на златото от 10 000 $ за унция към средата на 30-те години – не тъй като „ златото внезапно ще стане магическо “, а тъй като валутите, по отношение на които го измерваме, последователно ще губят покупателна дарба в опита си да поемат тежестта на дълга. Биткойн, макар проваляне от към 30% от върха, също се преглежда като паралелна форма на отбрана при дълготрайна инфлационна ерозия, освен това в подтекст на възходящо институционално присъединяване.

Историческият му мотив е елементарен, само че мощен: в интервали на свиваща се ликвидност и късен цикъл, точно суровините и минните компании постоянно са тези, които се държат релативно по-добре, до момента в който необятният акцииен пазар минава през мъчителна промяна. Причината е, че при систематичен напън върху валутите и парите, които ги съставляват, действителните запаси – сила, метали, рандеман – стават „ твърдото ядро “ на цената. Същевременно най-спекулативните сегменти, които са летели на крилете на евтиния капитал, понасят най-тежко следствията: там където всеки % покачване на лихвата удря непосредствено в оценката и достъпа до финансиране.

Интересно е, че Хауел не приписва последната вълна на спад в ликвидността на съответни събития като държавния „ шътдаун “. За него това са шумове върху по-дълбоката наклонност: системата се пробва да преразпредели лимитираната ликвидност сред голяма маса дълг и високите финансови потребности на страни и компании. Дилемата, пред която се изправя държавното управление, е да избира сред краткосрочно „ подбутване “ на борсата и по-видими прехвърляния към действителната стопанска система. В навечерието на избори инстинктът е явен – „ Мейн стрийт “ има политически приоритет. Това още повече натоварва балансите на страните и доближава момента, в който централните банки още веднъж ще бъдат принудени да влязат в ролята на покупател от последна инстанция на държавния дълг.

В този сюжет акциите не изчезват като клас актив, само че ролята им се трансформира. Вместо „ лесната “ линия от 2020 година насам – съвсем непрекъснат срещуположен вятър от ликвидност – те влизат в интервал, в който ре-rating-ът надолу може да съжителства даже с напредък на приходите. Пазарът стартира да заплаща по-малко за същия или даже по-висок печалбов поток, тъй като цената на капитала към този момент не е нула, а алтернативата – кратковременен държавен дълг или пари – носи действителна рентабилност. Според Хауел това не е моментът, в който да се гони следващата върха, а интервал, в който тактиката „ капиталът в риск непременно “ ще бъде наказвана.

Важно е да кажем, че този прочит не е единствената допустима картина на идващите три години. Има причини, че част от изтеглянето на ликвидност към този момент е влезнало в цените, че стопанската система може да „ избута “ през по-високите лихви с помощта на продуктивността и тематики като изкуствения разсъдък, и че пазарът може да премине в дълъг интервал на странично придвижване, а не в трагичен срив. Контрааргументът към злато и биткойн е, че те също имат цикли на мощни корекции и не са линийна застраховка. Реалният въпрос за вложителя е не „ прав ли е Хауел до $ и до месец “, а „ какво значи за моя риск обстоятелството, че интелигентни хора с бездънен исторически взор виждат началото на по-тежка фаза “.

Тезата за тръгнал надолу цикъл в ликвидността е потребна точно като рамка за преосмисляне, а не като сигнал за еднократно деяние. Полезна е, с цел да се види какъв брой сензитивен е даден портфейл към достъпа до на ниска цена капитал, към високи оценки, към определени фешън тематики. Колко от експозицията е в компании, които са чист артикул на ниските лихви, и какъв брой е в бизнеси с действителни активи, мощен паричен поток и по-малка взаимозависимост от настроенията във връзка с идващия цикъл на тласъци. Колко има в „ хартиени “ облаги и какъв брой в активи, които исторически резервират покупателна стойност, когато валутите се размиват.

В последна сметка, в случай че Хауел се окаже прав и ни чака дву–тригодишен по-тежък интервал за акциите, въпросът няма да е „ кой го е планувал “, а „ кой е влезнал в него с портфейл, подобаващ на толеранса му към риск “. Ако се окаже, че ликвидността се стабилизира и пазарът продължи да се движи нагоре, по-умереният профил просто ще е коствал малко пропусната рентабилност, само че ще е купил успокоение. И в двата случая дисциплината, а не трагичният опит за съвършен тайминг, ще е това, което отличава вложителя, минал през цикъла, от този, който го претърпява като следващата непредвидена „ стихия от ясно небе “.

Материалът е с изчерпателен темперамент и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.