ВКС с 2:1: Павловият иск не спира и не прекъсва давността за вземането
Павловият иск не прекъсва и не стопира отминалостта за вземането, одобри състав на Върховния касационен съд (ВКС) в решение за развиване на правото, оповестява ЛЕКС.
Още това първо решение по член 290 Граждански процесуален кодекс по въпроса, породил спорна процедура на съдилищата от първите две инстанции, сподели ясно, че и измежду висшите съдии има разделяне по него. Председателят на състава и докладчик по делото Жива Декова го е подписала с изключително мнение, защото не споделя тълкуването на сътрудниците си, формирали болшинство – Александър Цонев и Филип Владимиров.
Казусът, по който е тълкуването, е типичен случай, в който кредиторът предявява Павлов иск. Най-общо – той има изпълнителен лист за вземането си, само че не може да го събере, защото длъжникът няма секвестируемо имущество. Заради неналичието на имущество, към което да се насочи насилственото осъществяване, дълго не са осъществявани изпълнителни дейности, а производството пред частния правосъден реализатор е прекъснато заради настъпила перемпция.
Длъжникът завежда негативен установителен иск по член 124 Закон за задълженията и договорите и в хода на делото кредиторът предявява иск по член 135 Закон за задълженията и договорите, с който желае подаяние на длъжника към децата му (на неподвижен имот) да бъде оповестено за релативно недействително по отношение на него.
Първите две инстанции по делото – районният и окръжният съд в Плевен, почитат желае и отхвърлят възражението на длъжника, че в хода на процеса вземането е погасено по отминалост (близо две години след предявяването на желае по член 135 ЗЗД).
Делото стига до Върховен касационен съд и той го позволява до касация, с цел да отговори на въпрос, по който не са се произнасяли висши съдии: „ Предявяването на иск по чл.135 Закон за задълженията и договорите прекъсва ли отминалостта за вземането, с което ищецът се легитимира като заемодател в производството по този иск? “.
Върховните съдии Александър Цонев и Филип Владимиров дават своето сбито, само че изрично пояснение: „ Съгласно чл.115, ал.1, б.ж Закон за задълженията и договорите отминалостта се стопира, до момента в който трае правосъдният развой по отношение на вземането. Давността се прекъсва, когато предявеният иск по отношение на вземането бъде почетен (чл.116, б.б ЗЗД). Нормите за спиране и прекъсване са императивни и изключителни и не могат да се поясняват разширително и да се ползват по прилика. Предмет на желае по чл.135 Закон за задълженията и договорите е съществуването на потестативното право на кредитора, а не правото на взимане, по което не се образува мощ на пресъдено нещо, заради което съществуването на произвеждане по предявен иск по чл.135 Закон за задълженията и договорите нито прекъсва, нито стопира теченето на отминалостта за вземането “.
Тази позиция се застъпва в преобладаващата, въпреки и нищожна правосъдна процедура (Решение № 260031 от 22.03.2022 година на Оценка за съвместимост – Бургас по т. д. № 669/2019 г.; Решение № 141 от 8.08.2022 година на БАС по в. гр. д. № 204/2022 г.; Решение № 313 от 14.03.2022 година на Оценка за съвместимост – Варна по гр. д. № 2214/2021 г.; Решение № 260587 от 7.04.2023 година на Софийски градски съд по гр. д. № 2208/2021 г.).
Макар въпросът за това дали предявяването на Павловия иск стопира отминалостта за вземането да не е разработван и оценен в елементи от правната теория, може да се уточни, че визията, че давностният период продължава да тече е поддържано от проф. Ангел Калайджиев. Той сочи, че искът по член 135 Закон за задълженията и договорите е обезпечителен и че вземането не е нужно да се потвърждава основно и цялостно.
Застъпниците на тази теза привеждат и чисто на практика причини – в случай че искът по член 135 Закон за задълженията и договорите прекъсва отминалостта, е допустимо всяка договорка на длъжника да бъде атакувана с Павлов иск и по този начин до безспир. Те акцентират още, че интензивният заемодател с изпълнителен лист може постоянно да прекъсва отминалостта – резултат, който няма по какъв начин да се реализира с едно обезпечително средство, каквото е Павловият иск. И вършат прилика с молбата за поръчителство на предстоящ иск и с молбата за издаване на изпълнителен лист, които също не я прекъсват.
В поддръжка на визията, че отминалостта продължава да тече при предявяване на иск по член 135 Закон за задълженията и договорите, може да бъде представено определение на Върховен касационен съд от 2018 година (пълния му текст виж тук), отдадено на сходния иск по член 56 от Закона за наследството. В него висшите съдии показват, че постановеното по този иск решение не образува мощ на пресъдено нещо по отношение на съществуването или несъществуването на вземането и размера му и предявяването на желае по член 56 ЗН няма за последица прекъсване или спиране на погасителния давностен период по отношение на вземането на кредитора.
Макар да няма процедура по член 290 Граждански процесуален кодекс, Върховен касационен съд случайно е потвърждавал визията, застъпено от долустоящите инстанции, че Павловият иск не прекъсва отминалостта (виж да вземем за пример определение от 2012 година, с което не е позволено до касация решение от 21.12.11г. по в.гр.д. № 4988/2011г. Софийски градски съд, докладчик Стела Кацарова).
Ако отминалостта не стопира, искът по член 135 Закон за задълженията и договорите се обезсмисля и се предизвиква корист с права. По съответното дело, по което е постановено решението на Върховен касационен съд, аргументацията на покровителите на позицията, че искът по чл.135 Закон за задълженията и договорите стопира отминалостта за вземането, е по-изобилна. Те акцентират, че в случай че тя продължава да тече и след предявяването на Павловия иск, на процедура ще го обезсмисли и ще подтиква длъжника да шиканира процеса, с цел да изтече отминалостта.
Окръжният съд в Плевен сочи, че с предявяването на иск по член 135 Закон за задълженията и договорите кредиторът упражнява потестативни права, изразяващи се в правната опция да удовлетвори вземането си от имуществата, предмет на атакуваните увреждащи дейности и по този начин подхваща дейни дейности за угаждане на вземането си.
„ Да се одобри друго, значи да се обезсмисли конститутивното деяние на правосъдното решение по тези искове, които въпреки и положителни за ищеца, биха били безполезни, защото кредиторът не би могъл да удовлетвори вземането си, макар че към този момент има имущество, към което да насочи осъществяването – във връзка с него покупко-продажбите се смятат за неизвършени, само че, в случай че се одобри, че вземането е погасено по отминалост, той не може да се употребява от правното деяние на решенията, макар че в продължение на години, вместо да бездейства, е направил всичко допустимо, с цел да удовлетвори правата си по неоправдателното решение. На процедура, вместо безучастие на кредитора, се открива тъкмо противоположното – цялостно практикуване на всички процесуални благоприятни условия за угаждане на вземането.
При това състояние кредиторът не следва да търпи глоба за безучастие, каквато се явява институтът на погасителната отминалост, в този случай следва да се одобри, че водените каузи по член 135 Закон за задълженията и договорите и член 56 от ЗН са спрели и прекъснали отминалостта “, акцентира въззивният съд.
Той излага и различен мотив – в чл.116,б. “б “ Закон за задълженията и договорите законодателят е използвал единствено термина „ иск “ и наредбата не може да се пояснява стеснително, т.е. че се отнася единствено до иск за определяне на вземането, а не за всеки иск, посредством който ищецът може да отбрани ползите си на заемодател.
Окръжният съд припомня, че цялото имущество на длъжника служи за общо поръчителство на неговите кредитори, само че опцията те да получат дължимото им може да бъде накърнена с дейности или бездействия на длъжника. Затова точно са регламентирани исковете по член 134 Закон за задълженията и договорите (упражняване имуществените права на длъжника), по член 135 Закон за задълженията и договорите (за оповестяване за недействителни по отношение на него дейности на длъжника, с които го уврежда) и по член 56 ЗН (за заличаване на отхвърли на длъжника от наследство).
„ Продължителността на тези производства може да надвиши периода на погасителната отминалост от 5 години, което в забележителна степен обезсмисля тяхното предявяване и стимулира длъжника като ответник съзнателно да удължава висящността на процеса “, написа окръжният съд в Плевен и акцентира, че явно това не е била волята на законодателя и най-логичният извод е, че при предявяване на иск по чл.135 Закон за задълженията и договорите отминалостта стопира да тече или се прекъсва.
Нещо повече, в случай че се схване противоположното мнение – че Павловият иск нито стопира, нито прекъсва отминалостта, ще се реализира резултат, който е юридически и житейски парадокс и „ посредством който се толерира и облагодетелства неизправният и безсъвестен дебитор и се дискриминира кредиторът “.
В решението на втората инстанция се отхвърля визията, че искът по член 135 Закон за задълженията и договорите не е развой по отношение на вземането, тъй като точно съществуването на взимане обуславя процесуалната легитимация на страните в него – на кредитора като просител и на длъжника като ответник. „ В обективното гражданско право няма други искове, с изключение на посочените нагоре (чл.134 Закон за задълженията и договорите, чл.135 Закон за задълженията и договорите и чл.56 ЗН), които толкоз директно да са свързани с изпълнителния развой и предявяването им да е обусловено от неподходящо за кредитора развиване на осъществяването “, написа съдът в Плевен и сочи, че въздействието им върху погасителната отминалост следва да бъде предмет на теоретични разработки и правосъдна процедура.
Особеното мнение: Излиза, че пасивната отбрана на кредитора против иск по член 124 Закон за задълженията и договорите е по-благоприятна от предявяване на Павлов иск
В особеното си мнение висшият арбитър Жива Декова припомня, че погасителната отминалост е правна последица от бездействието на кредитора и тя не настава, в случай че той не е имал опция да подхваща дейни дейности.
„ Когато длъжникът се е разпоредил със своето секвестируемо имущество посредством увреждащи кредитора дейности, последният е в справедлива неспособност да желае предприемане на изпълнителни дейности за угаждане на вземането, преди да ги разгласи за релативно недействителни посредством практикуване на правото на иск по член 135 Закон за задълженията и договорите. Едва след влизане в действие на уважаващото го решение той е в положение да насочи осъществяването върху движимостта, предмет на увреждащата договорка, въпреки и същата да е минала в патримониума на третото лице “, показва тя.
Съдия Декова акцентира, че точно предявяването на Павловия иск съставлява вероятното интензивно държание на кредитора за угаждане на вземането му.
„ Да приемем, че до момента в който процесът по Павловия иск е провесен, отминалостта за вземането продължава да тече, значи да сложим кредитора, екипиран с изпълнителен лист, чийто дебитор няма секвестируемо имущество, в справедлива неспособност наложително да извърши върху движимостта, предмет на увреждащата го прехвърлителна договорка, заради дълготрайност на исково произвеждане, върху която той няма опция да въздейства “, написа тя в особеното си мнение.
В него тя припомня и друго – практиката на Върховен касационен съд е, че когато длъжникът предяви негативен установителен иск, отминалостта стопира да тече, в случай че искът бъде отритнат. Като няма значение дали кредиторът е подхванал дейна отбрана и твърди или потвърждава обстоятелства от голяма важност за вземането.
Така излиза, че кредиторът предявил иск по член 135 Закон за задълженията и договорите е в по-неблагоприятно състояние от този, който просто се пази като ответник по негативния установителен иск на длъжника.
Т.е. в случай че в съответния случай кредиторът не беше изискал по отношение на него да бъде оповестено за релативно недействително дарението, което длъжникът е направил на децата си, а пасивно беше отричал изказванията на длъжника, щеше да получи удобно правосъдно решение.
Сега обаче с дефинитивно решение на Върховен касационен съд отхвърля вземането му.
Още това първо решение по член 290 Граждански процесуален кодекс по въпроса, породил спорна процедура на съдилищата от първите две инстанции, сподели ясно, че и измежду висшите съдии има разделяне по него. Председателят на състава и докладчик по делото Жива Декова го е подписала с изключително мнение, защото не споделя тълкуването на сътрудниците си, формирали болшинство – Александър Цонев и Филип Владимиров.
Казусът, по който е тълкуването, е типичен случай, в който кредиторът предявява Павлов иск. Най-общо – той има изпълнителен лист за вземането си, само че не може да го събере, защото длъжникът няма секвестируемо имущество. Заради неналичието на имущество, към което да се насочи насилственото осъществяване, дълго не са осъществявани изпълнителни дейности, а производството пред частния правосъден реализатор е прекъснато заради настъпила перемпция.
Длъжникът завежда негативен установителен иск по член 124 Закон за задълженията и договорите и в хода на делото кредиторът предявява иск по член 135 Закон за задълженията и договорите, с който желае подаяние на длъжника към децата му (на неподвижен имот) да бъде оповестено за релативно недействително по отношение на него.
Първите две инстанции по делото – районният и окръжният съд в Плевен, почитат желае и отхвърлят възражението на длъжника, че в хода на процеса вземането е погасено по отминалост (близо две години след предявяването на желае по член 135 ЗЗД).
Делото стига до Върховен касационен съд и той го позволява до касация, с цел да отговори на въпрос, по който не са се произнасяли висши съдии: „ Предявяването на иск по чл.135 Закон за задълженията и договорите прекъсва ли отминалостта за вземането, с което ищецът се легитимира като заемодател в производството по този иск? “.
Върховните съдии Александър Цонев и Филип Владимиров дават своето сбито, само че изрично пояснение: „ Съгласно чл.115, ал.1, б.ж Закон за задълженията и договорите отминалостта се стопира, до момента в който трае правосъдният развой по отношение на вземането. Давността се прекъсва, когато предявеният иск по отношение на вземането бъде почетен (чл.116, б.б ЗЗД). Нормите за спиране и прекъсване са императивни и изключителни и не могат да се поясняват разширително и да се ползват по прилика. Предмет на желае по чл.135 Закон за задълженията и договорите е съществуването на потестативното право на кредитора, а не правото на взимане, по което не се образува мощ на пресъдено нещо, заради което съществуването на произвеждане по предявен иск по чл.135 Закон за задълженията и договорите нито прекъсва, нито стопира теченето на отминалостта за вземането “.
Тази позиция се застъпва в преобладаващата, въпреки и нищожна правосъдна процедура (Решение № 260031 от 22.03.2022 година на Оценка за съвместимост – Бургас по т. д. № 669/2019 г.; Решение № 141 от 8.08.2022 година на БАС по в. гр. д. № 204/2022 г.; Решение № 313 от 14.03.2022 година на Оценка за съвместимост – Варна по гр. д. № 2214/2021 г.; Решение № 260587 от 7.04.2023 година на Софийски градски съд по гр. д. № 2208/2021 г.).
Макар въпросът за това дали предявяването на Павловия иск стопира отминалостта за вземането да не е разработван и оценен в елементи от правната теория, може да се уточни, че визията, че давностният период продължава да тече е поддържано от проф. Ангел Калайджиев. Той сочи, че искът по член 135 Закон за задълженията и договорите е обезпечителен и че вземането не е нужно да се потвърждава основно и цялостно.
Застъпниците на тази теза привеждат и чисто на практика причини – в случай че искът по член 135 Закон за задълженията и договорите прекъсва отминалостта, е допустимо всяка договорка на длъжника да бъде атакувана с Павлов иск и по този начин до безспир. Те акцентират още, че интензивният заемодател с изпълнителен лист може постоянно да прекъсва отминалостта – резултат, който няма по какъв начин да се реализира с едно обезпечително средство, каквото е Павловият иск. И вършат прилика с молбата за поръчителство на предстоящ иск и с молбата за издаване на изпълнителен лист, които също не я прекъсват.
В поддръжка на визията, че отминалостта продължава да тече при предявяване на иск по член 135 Закон за задълженията и договорите, може да бъде представено определение на Върховен касационен съд от 2018 година (пълния му текст виж тук), отдадено на сходния иск по член 56 от Закона за наследството. В него висшите съдии показват, че постановеното по този иск решение не образува мощ на пресъдено нещо по отношение на съществуването или несъществуването на вземането и размера му и предявяването на желае по член 56 ЗН няма за последица прекъсване или спиране на погасителния давностен период по отношение на вземането на кредитора.
Макар да няма процедура по член 290 Граждански процесуален кодекс, Върховен касационен съд случайно е потвърждавал визията, застъпено от долустоящите инстанции, че Павловият иск не прекъсва отминалостта (виж да вземем за пример определение от 2012 година, с което не е позволено до касация решение от 21.12.11г. по в.гр.д. № 4988/2011г. Софийски градски съд, докладчик Стела Кацарова).
Ако отминалостта не стопира, искът по член 135 Закон за задълженията и договорите се обезсмисля и се предизвиква корист с права. По съответното дело, по което е постановено решението на Върховен касационен съд, аргументацията на покровителите на позицията, че искът по чл.135 Закон за задълженията и договорите стопира отминалостта за вземането, е по-изобилна. Те акцентират, че в случай че тя продължава да тече и след предявяването на Павловия иск, на процедура ще го обезсмисли и ще подтиква длъжника да шиканира процеса, с цел да изтече отминалостта.
Окръжният съд в Плевен сочи, че с предявяването на иск по член 135 Закон за задълженията и договорите кредиторът упражнява потестативни права, изразяващи се в правната опция да удовлетвори вземането си от имуществата, предмет на атакуваните увреждащи дейности и по този начин подхваща дейни дейности за угаждане на вземането си.
„ Да се одобри друго, значи да се обезсмисли конститутивното деяние на правосъдното решение по тези искове, които въпреки и положителни за ищеца, биха били безполезни, защото кредиторът не би могъл да удовлетвори вземането си, макар че към този момент има имущество, към което да насочи осъществяването – във връзка с него покупко-продажбите се смятат за неизвършени, само че, в случай че се одобри, че вземането е погасено по отминалост, той не може да се употребява от правното деяние на решенията, макар че в продължение на години, вместо да бездейства, е направил всичко допустимо, с цел да удовлетвори правата си по неоправдателното решение. На процедура, вместо безучастие на кредитора, се открива тъкмо противоположното – цялостно практикуване на всички процесуални благоприятни условия за угаждане на вземането.
При това състояние кредиторът не следва да търпи глоба за безучастие, каквато се явява институтът на погасителната отминалост, в този случай следва да се одобри, че водените каузи по член 135 Закон за задълженията и договорите и член 56 от ЗН са спрели и прекъснали отминалостта “, акцентира въззивният съд.
Той излага и различен мотив – в чл.116,б. “б “ Закон за задълженията и договорите законодателят е използвал единствено термина „ иск “ и наредбата не може да се пояснява стеснително, т.е. че се отнася единствено до иск за определяне на вземането, а не за всеки иск, посредством който ищецът може да отбрани ползите си на заемодател.
Окръжният съд припомня, че цялото имущество на длъжника служи за общо поръчителство на неговите кредитори, само че опцията те да получат дължимото им може да бъде накърнена с дейности или бездействия на длъжника. Затова точно са регламентирани исковете по член 134 Закон за задълженията и договорите (упражняване имуществените права на длъжника), по член 135 Закон за задълженията и договорите (за оповестяване за недействителни по отношение на него дейности на длъжника, с които го уврежда) и по член 56 ЗН (за заличаване на отхвърли на длъжника от наследство).
„ Продължителността на тези производства може да надвиши периода на погасителната отминалост от 5 години, което в забележителна степен обезсмисля тяхното предявяване и стимулира длъжника като ответник съзнателно да удължава висящността на процеса “, написа окръжният съд в Плевен и акцентира, че явно това не е била волята на законодателя и най-логичният извод е, че при предявяване на иск по чл.135 Закон за задълженията и договорите отминалостта стопира да тече или се прекъсва.
Нещо повече, в случай че се схване противоположното мнение – че Павловият иск нито стопира, нито прекъсва отминалостта, ще се реализира резултат, който е юридически и житейски парадокс и „ посредством който се толерира и облагодетелства неизправният и безсъвестен дебитор и се дискриминира кредиторът “.
В решението на втората инстанция се отхвърля визията, че искът по член 135 Закон за задълженията и договорите не е развой по отношение на вземането, тъй като точно съществуването на взимане обуславя процесуалната легитимация на страните в него – на кредитора като просител и на длъжника като ответник. „ В обективното гражданско право няма други искове, с изключение на посочените нагоре (чл.134 Закон за задълженията и договорите, чл.135 Закон за задълженията и договорите и чл.56 ЗН), които толкоз директно да са свързани с изпълнителния развой и предявяването им да е обусловено от неподходящо за кредитора развиване на осъществяването “, написа съдът в Плевен и сочи, че въздействието им върху погасителната отминалост следва да бъде предмет на теоретични разработки и правосъдна процедура.
Особеното мнение: Излиза, че пасивната отбрана на кредитора против иск по член 124 Закон за задълженията и договорите е по-благоприятна от предявяване на Павлов иск
В особеното си мнение висшият арбитър Жива Декова припомня, че погасителната отминалост е правна последица от бездействието на кредитора и тя не настава, в случай че той не е имал опция да подхваща дейни дейности.
„ Когато длъжникът се е разпоредил със своето секвестируемо имущество посредством увреждащи кредитора дейности, последният е в справедлива неспособност да желае предприемане на изпълнителни дейности за угаждане на вземането, преди да ги разгласи за релативно недействителни посредством практикуване на правото на иск по член 135 Закон за задълженията и договорите. Едва след влизане в действие на уважаващото го решение той е в положение да насочи осъществяването върху движимостта, предмет на увреждащата договорка, въпреки и същата да е минала в патримониума на третото лице “, показва тя.
Съдия Декова акцентира, че точно предявяването на Павловия иск съставлява вероятното интензивно държание на кредитора за угаждане на вземането му.
„ Да приемем, че до момента в който процесът по Павловия иск е провесен, отминалостта за вземането продължава да тече, значи да сложим кредитора, екипиран с изпълнителен лист, чийто дебитор няма секвестируемо имущество, в справедлива неспособност наложително да извърши върху движимостта, предмет на увреждащата го прехвърлителна договорка, заради дълготрайност на исково произвеждане, върху която той няма опция да въздейства “, написа тя в особеното си мнение.
В него тя припомня и друго – практиката на Върховен касационен съд е, че когато длъжникът предяви негативен установителен иск, отминалостта стопира да тече, в случай че искът бъде отритнат. Като няма значение дали кредиторът е подхванал дейна отбрана и твърди или потвърждава обстоятелства от голяма важност за вземането.
Така излиза, че кредиторът предявил иск по член 135 Закон за задълженията и договорите е в по-неблагоприятно състояние от този, който просто се пази като ответник по негативния установителен иск на длъжника.
Т.е. в случай че в съответния случай кредиторът не беше изискал по отношение на него да бъде оповестено за релативно недействително дарението, което длъжникът е направил на децата си, а пасивно беше отричал изказванията на длъжника, щеше да получи удобно правосъдно решение.
Сега обаче с дефинитивно решение на Върховен касационен съд отхвърля вземането му.
Източник: eurocom.bg
КОМЕНТАРИ