Паун Цонев:След ритуалното самоубийство на десницата-ще избухне ли гибелният гняв на Командира?
Паун Цонев
На 30 април 2026 година в 10 часа сутринта Румен Радев прекрачи като през триумфална арка парадния вход на Народното събрание, с цел да вземе цялата власт в страната.
В същия ден и час на същото място изгубилата мъчително следващите избори демократична десница в лицето на обединението ПП-ДБ ритуално се самоуби. Така да се каже, демократичната политическа фракция стигна до своя Петрохан.
Това в някаква степен изненада обществеността, тъй като единствено ден преди този момент видният пълководец Ивайло Мирчев разгласи с присъщия си самоувереност и неподплатено с нищо самочувствие, че всичките части на десницата (ПП-ДБ –ДСБ и Да, България) щели да се сплотяват в една партия!
Целокупната жълтопаветна общественост ахна и изпадна в телешки екстаз, преминаващ в съвсем набожен делириум. Следизборното отчаяние от претърпения електорален погром бе заместено от сладкия захлас на розовите фантазии по бъдещи изборни победи на непреходните демократични полезности.
24 часа по-късно обаче другият пълководец – Асен Василев, попари демократичното мечтание и сподели кой кара влака сега в това размирно и постоянно тресящо се от кавги, любови и раздели политическо пространство. С леденото изражение на безсърдечен екзекутор той заяви посредством медиите на въпросния Мирчев, че освен няма да се сплотяват в нова партия, ами тъкмо противоположното, в допълнение ще разчленят обединението, образувайки две обособени парламентарни групи в новия 52-ри парламент. Една на Политическа партия и друга на останалите люспи, които да се оправят оттук насетне, както могат.
Защо вероломният Асен им аргументи това? Дали тъй като, откакто изрита от парламентарната хранилка професионалния русофоб Манол Пейков, отнесе хиляди проведени псувни в мрежите? При всички случаи не бе въпрос на политика. Повече приличаше на битовизъм. Така или другояче половин час по-късно, при първото гласоподаване в новия парламент, политическата гибел на ПП-ДБ бе установена. Там-таам-татаам-таам-татам-татаам-татаам… Оркестърът изсвири погребалния марш. Патриархът и той бе там да изпее заупокойна молитва. Така следващата драма в размирната българска десница завърши. Както и доста други преди този момент от 1990 година до наши дни.
Затова не би било зле да напомним в резюме историята на разцепленията на българската десница. Като върнем лентата обратно на всички разединения и обединявания вдясно, ще забележим тънка алена линия – постоянно някой прецаква нещата и след това се явява като избавител да ги оправи.
През есента на 1991 година предстоят суперважни избори за 36-о нормално национално заседание, което ще дефинира накъде ще поеме България след краха на комунизма.
И тъкмо тогава, кой знае за какво, локомотивът на измененията Съюз на демократичните сили, който събира милионни манифестации на Орлов мост, се раздели на:
СДС-движение, приемник на обединението, основана на 7 декември 1989 година Лидер е Филип Димитров, последният ръководител на Националния координационен съвет на „ остарялата “ неразцепена организация;
СДС-център, в която влизат БСДП, част от „ Екогласност “ и две по-малки локални партии;
СДС-либерали, включваща „ Зелената партия “, ФКЗД и група, отделила се от Директива за птиците и Български земеделски народен съюз „ Никола Петков “.
В резултат на това явно политическо самоубийство в 36-ото Народно събрание влиза единствено СДС-движение. Останалите получават общо 523 609 гласа – това са 26 депутати, които дружно със 110-те на Съюз на демократичните сили на Филип Димитров щяха да станат 136 депутати! Разделението е съдбовно, тъй като разпилените гласове на невлезлите попречват Съюз на демократичните сили да има цялостно болшинство и държавното управление на Филип Димитров не съумя да изкара мандата си и да стартира наложителни промени, които другите някогашни социалистически източноевропейски страни към този момент са подхванали.
Кабинетът на Филип Димитров, който имаше прекомерно съмнителни качества за министър-председател, бе свален след мощен „ депесарски шут “ на Ахмед Доган, подкрепят и от „ синия “ президент Желев, както и благодарение на депутати от Съюз на демократичните сили, наречени „ сините мравки “.
Всичко това бе безценен подарък за натиканата в ъгъла Българска социалистическа партия, която се възползва от него и три години по-късно победи с цялостно болшинство на изборите през 1994 година
Бившата компартия обаче се издъни грубо в ръководството и в разгара на хиперинфлацията през 1997 година Костов триумфално пристигна на власт с ОДС и 137 депутати болшинство. Той ръководи каквото ръководи, и през 2001-ва генералите от кръга „ Монтерей “ му биха и на него шута и докараха царя от Мадрид.
Това толкоз надълбоко засегна Командира, че той се обиди на цялата нация и същата година сензационно напусна Съюз на демократичните сили и сътвори ДСБ, с цел да бъде чиста от негативите на ръководството партия. Идеята бе искрено егоистична – пасивите да останат в Съюз на демократичните сили, а активите да ги вземе той. Това беше най-голямата политическа неточност на десницата и персонално на Иван Костов за целия преход.
Ако не беше разрушил безчовечен Съюз на демократичните сили и беше останал културно няколко години в съпротива, несъмнено щеше да ръководи с малко спиране и до момента.
През 2001 година Българска социалистическа партия се беше сринала дефинитивно, Национална движение „Симеон Втори" единствено след 6 месеца от 48% падна на 10%, откакто хората видяха, че съществена грижа на царя са царските парцели.
Много евентуално още през 2003 година да имаше условия за предварителни избори, които Съюз на демократичните сили и ОДС щяха да завоюват с лекост. След което нямаше да има нито Тройна коалиция, нито Станишев, нито Бойко Борисов, нито в този момент Румен Радев. И България евентуално щеше да тръгне по напълно друг път. Какъв, може единствено да гадаем.
Костов имаше безспорни управнически умения, само че по темперамент не беше демократ, а автократ и болшевик. И по обучение също. Той е преподавал по вътрешно разбиране „ Политикономия на социализма “ във Висшия стопански институт „ Карл Маркс “ и в Техническия университет „ Владимир Илич Ленин “ а аз да вземем за пример не ходех на такива лекции, тъй като не ми се слушаха нелепости.
Един демократ би трябвало да приема, че има време за всичко – време за ръководство и власт и време за примирение и съпротива. Между другото през 1999 година си направих труда да напиша книгата „ Научен костовизъм “, предупреждавайки какво следва. И се оказах прав.
Между другото от Българска социалистическа партия доста се фукат, че са единствената някогашна компартия от източния социалистически блок, която оцеля и даже ръководи няколко пъти. Благодарение, естествено, на хроничните разцепления вдясно, които непрестанно ѝ помагаха. В другите някогашни соцдържави нямаше чак такива балъци. Затова някогашните компартии там от дълго време ги не помниха.
След историческото политическо закононарушение на Командира ДСБ не съумя да надскочи известността на Съюз на демократичните сили и Костов още веднъж потърси път към Съюз на демократичните сили. Така се сътвори Синята коалиция. Тя също скоропостижно се разпадна.
След доста родилни страдания отново се сплотиха и този път родиха Реформаторския блок. Влязоха в държавно управление с ГЕРБ, което Христо Иванов след две години напусна.
От взаимност тогавашният водач на ДСБ и ръководител на ПГ Радан Кънев също напусна обединението. Направи го от името на всички от трибуната на Народното събрание, без да предизвести депутатите от парламентарната група на Република България. Неговата тактичност беше: излизаме, радикализираме се и влизаме с много по-голяма парламентарна група на идващите избори.
Правителството падна. Радан повярва на Христо Иванов, че ще се явят дружно на предварителните избори. Съюз на демократичните сили остана в Република България дружно с ДБГ. В последния миг Христо Иванов сътвори своя коалиция за изборите, която изключи ДСБ и Радан Кънев. Така партиите от Република България се явиха в три обособени обединения и по добре познатата историческа прилика нито една не влезе в Народното събрание.
Общо имаха близо 300 000 гласа, задоволителни за положително посланичество в Народно събрание, в случай че бяха дружно. Тогава за пръв път от началото на прехода десницата нямаше посланичество в Народното събрание.
След следващия неуспех „ Да, България “ и ДСБ отново взеха решение да се съберат за евроизборите през 2019 година Съюз на демократичните сили пожела да се причисли, само че ДСБ, „ Да, България “ и „ Зелените “ отхвърлиха. ДСБ и „ Да, България “ избраха „ зелените “ пред „ сините “.
Така Съюз на демократичните сили влезе в коалиция с ГЕРБ, запазвайки представителството на „ сините “ гласове в националния и европейския парламент.
Тези дни по Българска национална телевизия Ивайло Мирчев направи откритието, че Андрей Гюров е най-успешният министър председател на прехода, от което евентуално ген. Атанасов се е хванал за сърцето. Та по какъв начин по този начин Мирчев не помни Иван Костов, който живее с мисълта, че държавно управление на ОДС извърши най-важните промени, нужни за европейската интеграция на България?
С това признание Мирчев май настъпи мотиката. Тази пренебрежителност дали няма да провокира ново разединение вдясно?
Защото Иван Костов не е Манол Пейков. Битката за Манол не съумя да ги раздели, само че Костов е друга бира. Дали няма да избухне гибелният яд на Командира…
В. Ретро
На 30 април 2026 година в 10 часа сутринта Румен Радев прекрачи като през триумфална арка парадния вход на Народното събрание, с цел да вземе цялата власт в страната.
В същия ден и час на същото място изгубилата мъчително следващите избори демократична десница в лицето на обединението ПП-ДБ ритуално се самоуби. Така да се каже, демократичната политическа фракция стигна до своя Петрохан.
Това в някаква степен изненада обществеността, тъй като единствено ден преди този момент видният пълководец Ивайло Мирчев разгласи с присъщия си самоувереност и неподплатено с нищо самочувствие, че всичките части на десницата (ПП-ДБ –ДСБ и Да, България) щели да се сплотяват в една партия!
Целокупната жълтопаветна общественост ахна и изпадна в телешки екстаз, преминаващ в съвсем набожен делириум. Следизборното отчаяние от претърпения електорален погром бе заместено от сладкия захлас на розовите фантазии по бъдещи изборни победи на непреходните демократични полезности.
24 часа по-късно обаче другият пълководец – Асен Василев, попари демократичното мечтание и сподели кой кара влака сега в това размирно и постоянно тресящо се от кавги, любови и раздели политическо пространство. С леденото изражение на безсърдечен екзекутор той заяви посредством медиите на въпросния Мирчев, че освен няма да се сплотяват в нова партия, ами тъкмо противоположното, в допълнение ще разчленят обединението, образувайки две обособени парламентарни групи в новия 52-ри парламент. Една на Политическа партия и друга на останалите люспи, които да се оправят оттук насетне, както могат.
Защо вероломният Асен им аргументи това? Дали тъй като, откакто изрита от парламентарната хранилка професионалния русофоб Манол Пейков, отнесе хиляди проведени псувни в мрежите? При всички случаи не бе въпрос на политика. Повече приличаше на битовизъм. Така или другояче половин час по-късно, при първото гласоподаване в новия парламент, политическата гибел на ПП-ДБ бе установена. Там-таам-татаам-таам-татам-татаам-татаам… Оркестърът изсвири погребалния марш. Патриархът и той бе там да изпее заупокойна молитва. Така следващата драма в размирната българска десница завърши. Както и доста други преди този момент от 1990 година до наши дни.
Затова не би било зле да напомним в резюме историята на разцепленията на българската десница. Като върнем лентата обратно на всички разединения и обединявания вдясно, ще забележим тънка алена линия – постоянно някой прецаква нещата и след това се явява като избавител да ги оправи.
През есента на 1991 година предстоят суперважни избори за 36-о нормално национално заседание, което ще дефинира накъде ще поеме България след краха на комунизма.
И тъкмо тогава, кой знае за какво, локомотивът на измененията Съюз на демократичните сили, който събира милионни манифестации на Орлов мост, се раздели на:
СДС-движение, приемник на обединението, основана на 7 декември 1989 година Лидер е Филип Димитров, последният ръководител на Националния координационен съвет на „ остарялата “ неразцепена организация;
СДС-център, в която влизат БСДП, част от „ Екогласност “ и две по-малки локални партии;
СДС-либерали, включваща „ Зелената партия “, ФКЗД и група, отделила се от Директива за птиците и Български земеделски народен съюз „ Никола Петков “.
В резултат на това явно политическо самоубийство в 36-ото Народно събрание влиза единствено СДС-движение. Останалите получават общо 523 609 гласа – това са 26 депутати, които дружно със 110-те на Съюз на демократичните сили на Филип Димитров щяха да станат 136 депутати! Разделението е съдбовно, тъй като разпилените гласове на невлезлите попречват Съюз на демократичните сили да има цялостно болшинство и държавното управление на Филип Димитров не съумя да изкара мандата си и да стартира наложителни промени, които другите някогашни социалистически източноевропейски страни към този момент са подхванали.
Кабинетът на Филип Димитров, който имаше прекомерно съмнителни качества за министър-председател, бе свален след мощен „ депесарски шут “ на Ахмед Доган, подкрепят и от „ синия “ президент Желев, както и благодарение на депутати от Съюз на демократичните сили, наречени „ сините мравки “.
Всичко това бе безценен подарък за натиканата в ъгъла Българска социалистическа партия, която се възползва от него и три години по-късно победи с цялостно болшинство на изборите през 1994 година
Бившата компартия обаче се издъни грубо в ръководството и в разгара на хиперинфлацията през 1997 година Костов триумфално пристигна на власт с ОДС и 137 депутати болшинство. Той ръководи каквото ръководи, и през 2001-ва генералите от кръга „ Монтерей “ му биха и на него шута и докараха царя от Мадрид.
Това толкоз надълбоко засегна Командира, че той се обиди на цялата нация и същата година сензационно напусна Съюз на демократичните сили и сътвори ДСБ, с цел да бъде чиста от негативите на ръководството партия. Идеята бе искрено егоистична – пасивите да останат в Съюз на демократичните сили, а активите да ги вземе той. Това беше най-голямата политическа неточност на десницата и персонално на Иван Костов за целия преход.
Ако не беше разрушил безчовечен Съюз на демократичните сили и беше останал културно няколко години в съпротива, несъмнено щеше да ръководи с малко спиране и до момента.
През 2001 година Българска социалистическа партия се беше сринала дефинитивно, Национална движение „Симеон Втори" единствено след 6 месеца от 48% падна на 10%, откакто хората видяха, че съществена грижа на царя са царските парцели.
Много евентуално още през 2003 година да имаше условия за предварителни избори, които Съюз на демократичните сили и ОДС щяха да завоюват с лекост. След което нямаше да има нито Тройна коалиция, нито Станишев, нито Бойко Борисов, нито в този момент Румен Радев. И България евентуално щеше да тръгне по напълно друг път. Какъв, може единствено да гадаем.
Костов имаше безспорни управнически умения, само че по темперамент не беше демократ, а автократ и болшевик. И по обучение също. Той е преподавал по вътрешно разбиране „ Политикономия на социализма “ във Висшия стопански институт „ Карл Маркс “ и в Техническия университет „ Владимир Илич Ленин “ а аз да вземем за пример не ходех на такива лекции, тъй като не ми се слушаха нелепости.
Един демократ би трябвало да приема, че има време за всичко – време за ръководство и власт и време за примирение и съпротива. Между другото през 1999 година си направих труда да напиша книгата „ Научен костовизъм “, предупреждавайки какво следва. И се оказах прав.
Между другото от Българска социалистическа партия доста се фукат, че са единствената някогашна компартия от източния социалистически блок, която оцеля и даже ръководи няколко пъти. Благодарение, естествено, на хроничните разцепления вдясно, които непрестанно ѝ помагаха. В другите някогашни соцдържави нямаше чак такива балъци. Затова някогашните компартии там от дълго време ги не помниха.
След историческото политическо закононарушение на Командира ДСБ не съумя да надскочи известността на Съюз на демократичните сили и Костов още веднъж потърси път към Съюз на демократичните сили. Така се сътвори Синята коалиция. Тя също скоропостижно се разпадна.
След доста родилни страдания отново се сплотиха и този път родиха Реформаторския блок. Влязоха в държавно управление с ГЕРБ, което Христо Иванов след две години напусна.
От взаимност тогавашният водач на ДСБ и ръководител на ПГ Радан Кънев също напусна обединението. Направи го от името на всички от трибуната на Народното събрание, без да предизвести депутатите от парламентарната група на Република България. Неговата тактичност беше: излизаме, радикализираме се и влизаме с много по-голяма парламентарна група на идващите избори.
Правителството падна. Радан повярва на Христо Иванов, че ще се явят дружно на предварителните избори. Съюз на демократичните сили остана в Република България дружно с ДБГ. В последния миг Христо Иванов сътвори своя коалиция за изборите, която изключи ДСБ и Радан Кънев. Така партиите от Република България се явиха в три обособени обединения и по добре познатата историческа прилика нито една не влезе в Народното събрание.
Общо имаха близо 300 000 гласа, задоволителни за положително посланичество в Народно събрание, в случай че бяха дружно. Тогава за пръв път от началото на прехода десницата нямаше посланичество в Народното събрание.
След следващия неуспех „ Да, България “ и ДСБ отново взеха решение да се съберат за евроизборите през 2019 година Съюз на демократичните сили пожела да се причисли, само че ДСБ, „ Да, България “ и „ Зелените “ отхвърлиха. ДСБ и „ Да, България “ избраха „ зелените “ пред „ сините “.
Така Съюз на демократичните сили влезе в коалиция с ГЕРБ, запазвайки представителството на „ сините “ гласове в националния и европейския парламент.
Тези дни по Българска национална телевизия Ивайло Мирчев направи откритието, че Андрей Гюров е най-успешният министър председател на прехода, от което евентуално ген. Атанасов се е хванал за сърцето. Та по какъв начин по този начин Мирчев не помни Иван Костов, който живее с мисълта, че държавно управление на ОДС извърши най-важните промени, нужни за европейската интеграция на България?
С това признание Мирчев май настъпи мотиката. Тази пренебрежителност дали няма да провокира ново разединение вдясно?
Защото Иван Костов не е Манол Пейков. Битката за Манол не съумя да ги раздели, само че Костов е друга бира. Дали няма да избухне гибелният яд на Командира…
В. Ретро
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ