Патриарх Вартоломей сбърка с решението си за Украйна. Вместо да

Патриарх Вартоломей сбърка с решението си за Украйна. Вместо да сдобрява, той основава нови спорове сред православните църкви. Наличието на почетен патриарх през днешния ден е цялостна отживялост, разяснява Миодраг Сорич.

Вселенският патриарх Вартоломей даде автокефалия, т.е. самостоятелност на православните християни в Украйна. Той го извърши без да пита, без да вземе под внимание препоръките на други митрополити, с което наруши каноничното право. Нещо повече: Вартоломей анулира решения, свързани със статута на украинското православие, които самият той беше приел преди няколко години.

Реакциите на всичко това не закъсняха: редица патриаршии отхвърлиха да следват линията на Вартоломей. Дори членове на Синода на Гръцката православна черква го подлагат на критика, а православни митрополити от Полша и Чехия намерено застават против Вселенския патриарх. Недоволство се усеща и измежду игумените и монасите на Църковната република в Атон, населявана от близо 2000 православни духовници.

Аплодисментите идват от друго място: от американския външен министър Майк Помпео, от някогашния американски вицепрезидент Джо Байдън и един някогашен шеф на Централно разузнавателно управление на САЩ. Вашингтон поддържа разцеплението на църквите в Източна Европа и се пробва да понижи въздействието на Москва върху Украйна, въпреки в тази ситуация да става дума единствено за църковно въздействие. От американска позиция тази цел е законна. Повечето американци по този начин или другояче не демонстрират необикновен интерес към съображения от църковно-правен темперамент. Няма за какво хората през днешния ден да съблюдават решения на църковно-народни събори, признати през 4. век, споделят си те. Америка се осъзнава като татковина на свободата - и най-много на религиозните свободи. Това е страна, която в течение на епохи е приютявала хора, гонени от други места точно поради другата им религия. Съединени американски щати са и страна, в която непрекъснато се основават нови религиозни общности: на сциентолози, мормони, Свидетели на Йехова, както и доста други евангелистки църкви. От Съединени американски щати те се пробват благодарение на големи финансови суми да мисионерстват в целия свят – в това число и в Източна Европа.

Натиск от президента

Патриарх Вартоломей като нищо можеше, а и трябваше да изчака с решението си за Украйна. Решения с сходно историческо значение наложително се взимат с консенсус от всички наранени – по този начин е планувано в църковното право. Но патриархът в Истанбул позволи да бъде подложен под напън от украинския президент Порошенко, който в този момент се бори с всички сили да бъде избран отново в края на март. Неговата известност се срина коренно, тъй като стопанската система на страната е в рецесия, задгранични вложения няма, корупцията е повсеместна, а мир в източната част на страната по този начин и не се обрисува. Създаването на една самостоятелна украинска черква безспорно би донесла прочут приток на гласове за Порошенко.

Но редица украинци си остават скептично настроени. Преобладаващата част от православните украински епархии не престават да признават върховенството на Московската патриаршия – т.е на законната по канона черква. Единственото, което сплотява членовете на новосъздадената украинска черква, е враждебността им към Русия – а това е прекомерно слаба заварка, с цел да е в действителност трайна. В последна сметка Вартоломей не даде на украинците цялостна самостоятелност, тъй като той самият е техен патриарх. Други православни църкви заобикалят сходни църковно-правни уредби.

Миодраг Сорич

Вина за сегашната ескалация на църковния спор носи обаче и московският патриарх Кирил, който прекомерно постоянно се появява на обществени места паралелно с съветския президент Путин. Затова доста украинци го считат за маша в ръцете на Кремъл. Това може и да не е напълно правилно, само че всеобщото усещане е точно такова. При това Московската патриаршия доста интензивно подтиква към мир и двете страни в ужасяващата война в Източна Украйна, пробвайки се да гради мостове на съгласие сред тях.

Абсурд и отживялост

Откритостта към актуалните политически и публични провокации, към проблемите на модернизма, не е измежду мощните страни на националните православни църкви.

Гръцката черква да вземем за пример и до ден-днешен приказва за „ Патриаршията в Константинопол ", въпреки метрополията, която в миналото е била столица на Източната Римска империя, от много епохи насам към този момент да се назовава Истанбул. Влиянието на вселенския патриарх въобще не може да се съпоставя с това на неговите прародители от Константинопол. Защото тогава той към момента е глава на православните църкви по света? Само тъй като по този начин е било в ранното Средновековие? Или тъй като гърците си мечтаят да си „ възвърнат " този град? Това е изцяло неуместно. Наличието на сходен почетен патриарх е цялостна отживялост! А вместо да сдобрява, той основава нови спорове – през днешния ден в Украйна, в Естония или в България, а на следващия ден може би и в други елементи на света.

Колкото и противен, и даже драматичен да е църковният спор, той предлага и някои шансове: националните църкви биха могли да вземат решения, с които да внесат по-голяма народна власт и пълноправие – би могло да вземем за пример всяка година друга патриаршия да поема управлението на националните православни църкви. Демокрацията и равноправието дават шир за неприкритост и приемливост. А и никой няма да може трайно да се слага над правото и контрактуваните правила.