, първородният син на цар Петър I и царица Мария-Ирина

, първородният наследник на цар Петър I и кралица Мария-Ирина Лакапина, заема българския трон в един от най-трудните интервали в историята на Първата българска страна . Роден през 929 година, той израства в сянката на политическите упоритости на Византия и комплицираните взаимоотношения сред България и прилежащите ѝ страни.

Тези исторически обстоятелства се преглеждат в книгата „ Българските владетели от VII до XIV век. История на България “ , написана от историка. В нея писателят Румен Петков разкрива забавни събития от този интервал.

В книгата може да се запознаете по какъв начин, откакто е взет за пленник в Константинопол, Борис II се завръща на българския престол в миг, когато страната е раздирана от вътрешни разтърсвания и външни закани. Неговото малко и трагично ръководство е белязано от нашествията на Киевска Рус, изменничества и неизбежния провал на Първото българско царство, като битката му за опазване на българската самостоятелност остава несполучлива.

Публикуваме целия материал на доктор Петков без редакторска интервенция:

„ Бориис II е роден през 929 година, като първороден наследник от брака на цар Петър I и кралица Мария-Ирина Лакапина. Той става цар на българите в доста комплицирана конюнктура.
Неочакваното проваляне на българите във войната с Киевския княз Светослав I Игоревич прави мощно усещане в Константинопол. Никифор Фока е неприятно сюрпризиран от бързото развиване на войната сред Киевска Рус /дн. Украйна/ и България, за която се е предвиждало да бъде дълга и изтощителна.

След тази развръзка императорът подхваща ходове за подписване на съглашения и с двете страни. Още при първото настъпление на Светослав предлага на българския цар Петър съюз против русите. Споразумението е подписано и то планува престолонаследникът Борис да бъде взет за пленник в Константинопол като поръчител. След гибелта на Петър І византийците незабавно изпращат Борис да заеме бащиния си трон. Бързата реакция на Византия е провокирана и от придвижването на комитопулите /синовете на комит Никола – Мойсей, Давид, Арон и Самуил/, които оглавяват българите в западните области. Византийците избират да имат на българския трон ромейски ученик – ”дете на мира ”. Така Борис ІІ е коронясан в Константинопол за български цар и изпратен в България.

Още не встъпил в служба, по време на напредването до българската столица, византийският император Никифор II Фока става жертва на кървясъл скрит план, проведен от Йоан І Цимисхи и императрицата Теофано. Когато Борис идва, столицата Преслав е завладяна от киевския княз Светослав. Той приема българския държател и му предлага в подмяна на опазване на короната, съюз за взаимни дейности против Византия.

Борис ІІ е заставен да одобри и през лятото на същата 970 година 30 000 Киевска войска, подкрепена от българи, печенеги и хазари минава Хемус /Ст. планина/ и стартира да опустошава Източна Тракия. Напада Филипопол /Пловдив/, само че среща упорита опозиция и дава доста жертви. Когато градът пада в техни ръце, с цел да внуши боязън у съперниците си, Светослав подрежда двадесет хиляди поданици от града да бъдат набити на колове.

След завземането на Тракия, Киевските нашественици се трансформират в непосредствени съседи на империята. Очаква се и появяването им на византийска територия. Йоан I Цимиски се оказва в невъзможност. Голяма част от армията му е в Антиохия, която е завоювана от византийците предната година, само че сега е още веднъж обсадена от многочислена арабска войска, към която се включили и африканските араби.

Затова императорът взема решение да организира договаряния с Киевския княз, с концепцията да го склони да напусне България. Светослав, замаян от триумфите си над българите, гордо и самоуверено дава отговор на ромейските пратеници:

„ Че няма да напусне тая благословена страна, в случай че императорът не изплати доста галантна сума и не откупи ония градове и пленници, които той е завоювал с война, в случай че ромеите не желаят да заплатят, то дано по-скоро те да изоставен Европа, като непринадлежаща им и да се преселят в Азия ”.

След тия договаряния Йоан I Цимиски се убеждава, че по кротичък метод няма да е допустимо да в профил заплахата и че единствено война е може да отблъсне нападението на Киевчани от Цариград.

Светослав, подсилен от печенежки и унгарски орди, към които се причисляват и доста български дружини частично непринудено, частично непредпазливо, потегля с 38-хилядна армия. Тази пасмина навлиза във византийска територия в региона южно от Адрианопол /дн. Одрин/, като опожарява и граби всичко, което и се изправи. Малобройните ромей командвани от магистъра Иван Куркуа нямат опцията да им окажат сериозен отпор. По тоя метод доближава до Аркадиопол /дн. Люлебургас/ и се разполагат на лагер под стените му.

Варда Склир, взема решение да устрои засада на настъпващите към столицата войски. През есента на 970 година обсажда лагера пред Аркадиопол и разрушава русите и техните съдружници. Армията на Светослав се пръска в безредно бягство, преследвана от византийците. Светослав и оживялата му войска се отдръпват на българска територия. След тази победа Йоан I Цимиски изобщо не се заблуждава, че е завършил с Киевското настъпление.

Поради това стартира да се готви за война. Отдава заповед за прехвърлянето на войските от Мала Азия през Хелеспонт /дн. Дарданели/ към границата с България. Започва набирането на персонален отряд от храбри и млади мъже, които назовава “безсмъртни ”, с концепцията да го съпровождат на всички места, а на своя зет от първата му починала жена, предприемчивия и смел магистър Барда Склир, и на патриция Петър, прочут със своите военни подвизи, удостоява с честа да обучат идващите по границата войски. Задачата им е да презимуват с тях, и паралелно с подготовката да разузнават дейностите на неприятеля, да изпращат в лагера им хора знаещи езикът им, преоблечени в скитски облекла, с цел да могат да схващат желанията му. За всичко категорично им припомня да му се рапортува навреме.

Зимата минава с нужната подготовка, към лагера се причисляват и доста българи. Това са разрушени и преследвани военни елементи от Тракия, както и такива, които желаят да отмъстят за безчовечен изтезаваните и избити близки от Светослав.

Своевременно върви и усилена подготовка на флота. Под управлението на друнгария Лъв, огненосните триери и старите кораби минават през подробен ремонт, както и стартира изработката на нови. Търговските кораби презапасяват Адрианопол с жито и фураж за товарните животни, както и нужното оръжие за войската. Целта е ромеите да не усещат дефицит от нищо през време на идната война. Докато върви подготовката, Йоан I Цимиски през ноември 971 година встъпва в брак с Теодора Порфирогенита, дъщерята на Константин Багренородни. Императорът с младата си брачна половинка прекарват зимата през 971—972 година в Константинопол, като всеки ден под императорския му контрол, намиращите се там войски, се образоват във военното изкуство. Към пролетта на 972 година подготовката завършва и Йоан I Цимиски потегля на поход към България по суша и море. Флотата според проекта отпътува към устието на Дунав, с цел да пресече пътя за отстъплението.

До края на март 972 година цялата ромейска армия е събрана на българската граница. Съгледвачите долагат, че проходите и неосновните тесни пътеки в българската земя които се назовават “клисури ”, сега са неохраняеми. Йоан I Цимиски взема решение и привиква щаба си като декларира:

“Съратници, аз допусках, че скитите, очаквайки от дълго време нашето идване с всички сили са затворили най-хубавите и най-тесните пътища, а също и непроходимите пътеки със стобори и загради, така че да не ни бъде допустимо елементарно да проникнем във вътрешността. Но защото приближаването на божествената Пасха ги е заблудила да препречат от по-рано пътищата и да задържат нашето прекосяване, тъй като те не допускат, че ние, като оставим това, което е обвързвано с великия празник, блестящите облекла и шествията, веселбите и игрите със зрелищата, ще се изложим на военните мъчнотии и ограничения, коства ми се, най-добре ще създадем, в случай че незабавно се възползваме от тоя случай и като се приготвим, колкото е допустимо по-скоро, да преминем тесния път, преди тавро-скитите да узнаят за нашето доближаване и с армия да потеглят към недостъпните места. Защото в случай че ние правим прекосяването през рисковите места и незабелязани се нахвърлим върху тях, мисля с божия помощ, при първия зов ще превземем българската столица Преслав и оттова, като потеглим, елементарно ще надделеем киевското безумство. ”

По старите офицерите, които си спомняли за провалите, които византийците в предишното са претърпявали от българите в планинските проходи, смятали тоя проект на императора за прекомерно недомислен и самоуверен и по тази причина не го одобрявали. Тогава Цимисхи ги събира повторно, с цел да им обясни какъв брой неприятни ще бъдат последствията, в случай че се изпусне подобен благоприятен миг и в случай че прекосяването стартира незабавно, то успеха ще бъде на тяхна страна.

“И така, като се укрепите духом и имате пред тип, че вие сте на първо място ромеи, които сте побеждавали с оръжие по-рано всяко противопоставяне, последвайте незабавно и покажете на дело своята героизъм ”, приключил императорът.

Веднага след речта си, облечен в най-бляскавите си доспехи, възсяда своя възвишен и бърз кон, с дълго копие на рамо, пръв потегля на път отпред на авангарда съпроводен от по този начин наречените “безсмъртни ”. До края на март цялата ромейска армия се придвижва неусетно през неохраняемите проходи.

На 4 април 972 година щом се разсъмва Цимиски подвига лагера, построява войската в сгъстени колони и се насочва към Преслав. През цялото време тръбачите имат задача да свирят за пердах, а другите от военната музика да бият кимвалите и тъпаните. Вдига се заплашителен звук, планините ечали от тъпаните, оръжията дрънкали, конете цвилели, а бойците викали и се окуражавали един различен за сражението.

Преслав е трансфорат в Киевски гарнизон, само че Борис към момента официално управлявал България. Недоумение и боязън обзема русите, когато виждат непредвиденото появяване и изкусното придвижване на войската към тях. Въпреки всичко те незабавно се хващат за оръжието и като изправят дългите си щитове се подреждат в сбит строй на равното поле пред града. За момент ромеите стопират, с цел да дадат инструкции на тагмите и друнгосите /войскови единици – рота, батальон/, само че в този миг обратно на упованията, русите се нахвърлят със свиреп зов върху ромеите. Двете армии се сблъскват и настъпва небивала кланица която се проточва дълго време. Битката се оказва равностойна, на бойното поле остават малко хора, без да може да се каже, че някоя от страните е взела превес.

Императорът, очаквайки този миг, повежда своите “безсмъртни ” с порив да атакуван лявото крило. С ориентирани дълги копия и пришпорени коне се впуснали против останалите руси на бойното пиле. Виждайки опасността, които могат да се спасят с бягство се затварят зад градските стени. Битката не завършва, русите не престават да стрелят от градските стени и единствено настъпилата нощ ги принуждава да спрат защитата. На този ден в това стълкновение русите са изгубили 8500 души.

След като ситуацията утихва патриций Калокир скрито през нощта излиза от обсадения град и отива при Светослав в Дръстър, където се намирал с по-голямата част от войската, с цел да му заяви за резултата от непредвиденото нахлуване на византийците.

На другия ден, 5 април, буйният петък, идват стенобойните машини и останалата част от войската на ромеите. Още по мрачно от придвижване стартира блокадата на Преслав. Като се развиделява Цимисхи построява колоните в непрестанен сбит строй и с ария, се доближава към стените с мисълта да щурмува българската столица. Русите, командвани от Свенкела, който е втори по служба след Светослав, стартират да стрелят из сред бойниците и зъберите на крепостната стена, като хвърлят копия, стрели и камъни. Ромеите дават отговор с лъкове, каменометни машини, прашки и копия.

В един миг императорът подава команда с висок глас да слагат стълби на стената и да се щурмува града. Защитниците на крепостта се отдръпват в царския замък, обиколен със здрава стена, т.е. във вътрешната цитадела на Преслав, в който се пази съкровището на българите. Умишлено една от портите е оставена преднамерено отворена. Тараните на ромеите, разрушават външните врати, влизат в града и стартират ужасно кръвопролитие, а дамите и децата откарват в плен. В покорен попада и Борис ІІ, дружно с жена си и с двете си деца. Царят на българите към момента е с царски одежди и носи царските знаци.

Нахълталите в града ромеи влизат в домовете и грабят каквото им хареса, а тези, които им се опълчват, са избивани. Като не остава неопетнен дом се нахвърлят върху вътрешната цитадела, където е останалата боева част от Киевската армия. Русите елементарно се оправят с влизащите през тясната врата ромей. За малко време гибелта си намират 150 души. Императорът заповядва да възпламенят двореца. Свенкел с останалите руси, които се оказват повече от седем хиляди, излиза навън и построява войската си в сгъстени колони, подготвени да се пазят от нападателите. Срещу тях императорът опълчва магистъра Варда Склир с храбрия му отряд, който като ги заобикаля, стартира сражението. Русите се борят до последно и единствено една дребна част отпред със Свенкел съумява да се избавил с бягство и да отиде при Светослав в Доростол. След тежка двудневна борба с Киевско-българската армия императорът завладява българската столица малко преди Великден.

В това стълкновение, съгласно византийския историк Лъв Дякон, умират и прекалено много българи. Имало не малко такива, които помагали на русите, за да се опълчват на ромеите, тъй като ги намират за основен провинен по отношение на нашествието им в България. След борбата на 5 април 972 година, императорът освобождава всички пленени българи, като им декларира:

„ Кой накъдето желае да върви, че той е пристигнал не да пороби българите, а да ги освободи и с цел да отмъсти на русите, които са предизвикали на българите толкоз несгоди и към, които единствено ще се отнася като към врагове. ”

Пред тълпата императорът се отнася човеколюбиво и към Борис ІІ и с чест го назовава “цар български ”. На бойците дава отмора, с цел да отпразнуват Великден в българската столица. На този ден Преслав получава името Йоанопол /на своето име го нарича/ и като заделя задоволителен гарнизон афишира, че след празниците с цялата си останала армия поема за Дръстър. По пътя си отстранява киевската власт в Плиска и доста други по-малки градове и села.

Известието за загубата на Преслав и за избиването на тамошната армия мощно огорчава и даже изплашва Светослав. Но най се озадачава, когато схваща по какъв начин е постъпил императорът с българските плевници. Светослав схваща, че в случай че локалните поданици преминат на страната на византийците и се въоръжат срещу него, ще го сполети жестока орис. Затова разгневен от известието, взема решение да събере цялата си армия и българите в региона зад стените на Дръстър, с цел да се даде уверено стълкновение.

Първоначално събира най-знатните и богати дръстърски жители, само че като не получава схващане, заповядва на над 300 души да им отсекат главите, а доста други са оковани във вериги и ги хвърлят в тюрма. Всички българи, които отхвърлят да водят война за него, са избити поради обвиняване в благосклонности към византийците.

На 23 април, тогава Гергьовден, Иван Цимисхий построява бойците си в военен ред и ги повежда към крепостта. Противно на упованията русите излизат от крепостта, като сгъстяват своите щитове и копия, застават като стена пред неприятеля, очаквайки сражението. Завързала се страшна и упорита борба, която продължава до вечерта. Тактиката била същата както при завладяването на Преслав. Цимисхий извежда цялата си кавалерия и под звука на тръбачите съпроводен със мощните крясъци на бойците се спуска стремглаво върху останалите на бойното поле.

Киевчани не устоят на мощния напън, отстъпват с огромни загуби и се затварят зад стените на града. При Дръстър императорът си устройва на едно издигнато място, което се намира близо до крепостта, укрепен лагер, който е заобиколен с висок окоп. В това време византийската флота навлиза в Дунав и отрязва пътя за оттегляне на Светослав, до момента в който появяването на флотата било посрещнато с наслада от ромеите, за Киевчани било страшна вест.

За огнеметните уреди се носели страшни митове от разказите на бащите им и по какъв начин тъкмо такива кораби без предимство изтребили ладиите на бащата на Светослав, княз Игор І Стари. Русите небрежно събират своите ладии и ги закотвят компактно под самите стени на Дръстър, без да мислят да подхващат каквито и да е дейности пред патрулиращите ромейските кораби. И по този начин с идването на византийската флота Светослав е обкръжен по суша и вода. Обсада на Дръстър, продължава цели три месеца.
През този интервал русите вършат няколко безуспешни опити да пробият обсадата, ромеите също не реализират триумф в дейностите си.

В Дръстър настъпва ужасяващ апетит, Светослав взема решение да предложи мир при следните условия – да предадат Дръстър на ромеите, да върнат военнопленниците, да изоставен България и да заминат за отечеството си; ромеите пък да им разрешат свободно да си отплуват, без да ги атакуван по пътя с огненосните кораби, да им набират храна и да смятат за свои другари техните търговци в Константинопол, както било преди войната. Цимисхий с удоволствие приема предлагането на Светослав, тъй като и той е изтощен от тежката блокада и обезверена защита и също желал по-скоро да завърши войната.

След сключването на контракта Светослав и остатъците от войската му напущат Дръстър с лодките си и потеглят за отечеството си. Пътят им се оказва непреодолим и тежък. От една страна неприятното време, от друга потребността от храна задържа тяхното придвижване. Освен това те би трябвало да преминат през земята на печенегите, които са враждебно настроени срещу Светослав поради зверствата и провалянето им през 968 година

От тези условия Светослав е заставен да прекара зимата 972-973 година, при устието на Днепър. През пролетта той се взема решение с оръжие да си пробие път. Византийците също са сключили авансово съглашение с печенегите да атакуван прибиращите се руси. Тогава печенегите причакват отстъпващите в комфортно за тях място, излизат от засада и ги избиват. В началото на 972 година край днепърските прагове е погубен Светослав дружно с доста други, единствено няколко души от войската му съумяват да се върнат в Киев дружно с воевода Свеналд. Ханът на печенегите отрязва главата на Светослав, с цел да си направи от черепа му чаша.

След като всичко завършва, Цимисхий се прогласява за победител във войната и се отхвърля от всевъзможни договорености с българския цар. Той заповядва да отремонтират крепостта Дръстър, като я преименува с имено Теодорупол в чест на Теодор Стратилат, като негов пръв асистент във войната, и като оставил в него и в другите придунавски замъци и градове задоволителни гарнизони, потегля за Константинопол.

На връщане по пътя си Иван Цимисхи стопира в Преслав, с цел да арестува Борис ІІ дружно със фамилията и брат му Роман. Иззема цялото имущество на царския трезор, дружно пурпурните туники, стеммите и короните на българските владетели, съхранявани в него. Освен че протяга ръка на съкровището на българските царе, иззема и иконата на Божията майка св. „ Богородица–Преславска “, която за времето се е считала за градозащитница на Преслав. Със специфичен декрет афишира окупираните от Светослав български области за византийски владения и продължава пътя си. От ранг е лишен българският патриарх Дамян.

В Константинопол на площада, наименуван Плакота, в наличието на жителите подрежда на Борис да смъкна знаците на българската царската власт, а точно – шапка от пурпур, обшита със злато и осеяна с маргарит, пурпурно облекло и червени ботуши, след което му дава купата магистър, давана на висшите сановници във Византийската империя. На брат му Роман е отредена ориста наложително да остане без завещание по медицински път /скопен/. С заличаването на политическата самостоятелност в тези области, Цимисхий унищожава и църковната.

На осмата година от пленяването си /в края на 978 г./ Борис II и Роман бягат от Цариград, само че на границата Борис е погубен по простъпка от българската гранична стража.
Улучен е със стрела при излизането от една горичка от ням български боец, който не реагира на виковете на българския цар. Той го припознава за ромей, тъй като е облечен във византийски облекла. Така завършва късото ръководство на този български държател.

Българите се сражаваме и от двете страни, само че спечелили от нас няма. Освен превзетите от Византия източни български територии, Цимисхи прибавя към своите владения Северна България, Тракия и някои югозападни елементи от българската страна, намиращи се до Беломорието. Западните и югозападните български територии остават свободни под ръководството на синовете на комит Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил. “

Очаквайте идната неделя още исторически обстоятелства, свързани с българската история, показани от доктор Румен Петков.

Българската история с Румен Петков: Цар Петър I – 40-годишен мир, водещ до заличаване на българското царство