Първо те игнорират, после ти се присмиват, после се борят

Първо те пренебрегват, след това ти се присмиват, след това се борят с теб, най-после ти побеждаваш. Дони цитира Махатма Ганди (1869-1948). И в това няма нищо инцидентно – изключително за актьор, който през годините потвърждава, че животът е неуморно ходене в хиляди направления, благоприятни условия и ниши. Самият той е късмет да се прозре човешкото израстване и стигане до свободата – когато просто „ променяш живота си, като променяш сърцето си “, също думи на индийския нравствен лидер.

Дони е отвън космоса на всекидневието, такова каквото го виждаме всеки ден – блещукащ сред напрежението и упоението от ударите на времето. Когато си съумял да спреш, да се огледаш и да се възродиш в рискови условия, това сигурно е знак, че си отвън средностатистическото схващане за човек. Тогава разбираш цената си – по едно и също време с това, че не си най-важният на света. Междувременно мозъкът ти непрекъснато е надъхан даже да сънува проекти, душата ти е подготвена да се губи, а сърцето пази идеализмите от младостта – в подготвеност...



Облечени в музика. „ Големите БГ рок гласове “ е едно от тези животоспасяващи островчета, от които можеш да гребеш с цялостни ръце от минало, в която няма развалени плодове. На 31 март 2022 година в зала 1 на НДК евентуално това ще бъде последният концерт във разновидността „ Фондацията “ показва огромните БГ рок гласове “, по-късно предстоят нови планове, лятно турне и концерти в Германия в края на ноември. „ Миналата година направихме доста добра обиколка из цяла България и съзнателно пропуснахме София. Искахме да приключим по този метод, да сме с задоволително насъбран опит между тях, да е ясно кои песни се получават, кои отпадат, кои да прибавим “, споделя Дони.

Освен гласовете от „ Фондацията “, на сцената ще бъдат също Звезди от „ Ахат “, Славин Славчев, Наско от „ Б.Т.Р. “. Концертът ще бъде открит от финалистите от тима на Иван Лечев в „ Гласът на България “ – Иван, Рая и Борис. Ще звучат вокални дуети, трио, квартети, даже квинтети. „ Ще се получат вокални борби с пеене, доста гласове, което не се среща толкоз постоянно, изключително в рока “, безапелационен е Дони. „ Черната овца “, да вземем за пример, ще звучи в осъществяване на всички.



Дони – в едно леко, съвсем занимателно и 100 % „ човешко “ изявление. Живее ли по-спокойно през днешния ден? Защо не написа музика за други реализатори? Каква е ролята на неговата майка в осъзнаването му като актьор? Страда ли от тишината или просто я обича? Защо желае да се изгуби там, където няма да може да прави проекти? Днес би ли повел борба или идея, в чиито триумф не сте сигурен? Възможно ли е да обичаш животните, без да ги понасяш?...

Последната ни среща беше преди половин година. Какво се промени за това време? Живеете ли по-спокойно и по-добре през днешния ден?

- Не, че преди не съм живял умерено (Смее се – бел. а.). Просто си слагам последващи цели. Новият ми албум „ Емигрантски “ към този момент е в музикалните платформи. Предстои да излезе и на CD. Ще го показва и посредством едно видео – на първата ария „ Емигрантска “ – видеото е снимано на шест континента.

Чух песните от „ Емигрантски “. Те звучат като написани на един мирис. Имаше ли мъчно стигане до някоя от тези песни?

- Всички песни са писани на път, по време на нашите пътувания по света – с „ Фондацията “, „ Секс, опиати и рокенрол “ и с други планове. Дори не мога да се сетя за музика, която съм писал тук.

Впоследствие, седнах да пиша текстовете у нас, по време на пандемията. Зачудих се дали да няма обща посока. И си дадох сметка, че откакто съм написал албума на открито, и то по съответни музи от срещи с българи, и от гледането на България от разстояние, може би тематиките би трябвало да са свързани с това.



Тогава ми кристализира концепцията, че албумът ще се споделя по този метод и че ще споделя един житейски път. И се надявам пристрастеността да се усеща – в „ Нестинарка “, детската игра – в „ Бягащ миг “, другарството – в „ С вятъра напред “, с песните за четирите сезона, които хората си спомнят на всички места по света, с мъдростта след един живот в „ Има време “ и най-после – финалът „ Шипков шубрак “, може би, най-тъжната ария... Така, че в този смисъл, нещата наподобяват написани като на един мирис, просто тъй като са свързани, а не насипани една след друга песни...

Напоследък рядко се вършат цялостни албуми, записват се сингли, които след това се сплотяват в една обща платформа...

Много е красива обложката на албума...

- Да, неин създател е Златка Шеткова – наша другарка с Нети, с която пътуваме Аз даже се срещнах с нея в Делхи. После пътувахме дружно из Тибет, Непал, Ладак... Свързват ни доста неща, с изключение на другарството, имаме общи ползи и обичани тематики в изкуството. Тя е доста добър художник, само че в никакъв случай не беше рисувала наивистично, а аз желаех тъкмо това. Като един самоуверен човек, тя не работи по шаблон, скача и пробва. И аз съм доста удовлетворен от резултата.



Златка се занимава и с миксирането на новото видео към песента „ Емигрантска “.

Пишете театрална музика непрекъснато – за спектаклите в Армията, само че като че ли избягвате да пишете песни за други реализатори...

- Избягвам да го върша. Защото, в случай че върша нещо за различен, би трябвало да ми се има цялостно доверие. А постоянно се подхожда по един малко по-различен метод – с готовност да се промени или пренареди нещо, да се смени някоя дума, да има два припева, а не един. Ако от нещо най-вече разбирам в моята работа, това са пропорциите в музиката. И в никакъв случай не съм правил взаимни отстъпки в това отношение.

Когато някой доста настойчиво е упорствал да напиша ария за него, постоянно споделям: „ Няма по какъв начин да извадиш яйцата от кекса “. Аз предлагам артикул, който би трябвало да се одобри като бутиков, а не като конфекция, която може да срежеш и да добавиш копче към нея. По тази причина не ми се впуска в сходни завършения, дори напълно неотдавна още веднъж отхвърлих предложение да напиша текст.

С театралната музика обаче май би трябвало да се вършат много взаимни отстъпки...

- Аз съм доста удовлетворен от работата в театъра, тъй като там разбираш, че не си най-важният на света. И това е чудесна работа върху егото ми. В театъра най-важна е драматургията, по-късно е режисьорът, след това е сценографът и най-сетне – музиката, композитора. Аз би трябвало да се съобразя с всички тези съставни елементи.



Навремето получих един добър съвет от доста ослепителен експерт в театъра. Той ми сподели: „ Внимавай, и когато пишеш музика, пиши на равнището на актьорите. Не го пиши по-добре! Пиши съответно за залата и това, което ще се извършва “. Понеже този съвет беше персонален, няма да кажа от кого е. Мога да кажа, че е от може би най-великия режисьор в България, към този момент мъртвец.

Може ли да да се каже, че музиката е Ваша осъзната обич?

- Така е, при всички положения. А дали е осъзнато или не, то е обвързвано с мен, аз не мога да живея без това.

Аз съм това, което съм, с помощта на една постъпка на майка ми в детството. На пет години тя ми купува пиано. Ако не го беше направила, не съм сигурен дали щях да намеря пътя към музиката. Най-вероятно, щеше да пораства един трагичен човек... А по този начин съм благополучен. Имам нещо, с което се показвам и което съм аз. Така, че това е едно от най-важните събития в моя живот. Затова може да се каже, че е осъзната обич. Аз съзнавам, че всичко следващо е обвързвано с този момент, в който ми е купено пиано и съм почнал да се образовам.

А тишината къде остава в живота Ви на музикант и актьор?

- Музиката е тишина, на практика. Това е най-важното нещо в музиката. Няма по-важно от тишината. Затова значима е постройката на нотите към тишината, а не имплантирането на тишината към нотите. Затова се получава музика, а не звук.

Тишината/паузата в театъра също е доста значима. Едно е да изречеш един картечен откос от думи, който няма да бъде свестен. Друго е да направиш нужните цезури, да постигнеш нужния резултат и да се чуе това, което би трябвало.

Случвало ли се е да страдате от тази тишина и да Ви ранява по някакъв метод?

- Не мога да се оплача... Всеки, който се занимава с обществена активност, постоянно се сблъсква с един и същи феномен. Първо те пренебрегват, след това ти се присмиват, след това се борят с теб и най-после ти побеждаваш. Това е мисъл на Ганди, само че доста тъкмо показва всеки, който се занимава с нещо, а другите смятат, че би трябвало да го подлагат на критика или да си замълчат. Затова, в случай че приказваме за този вид тишина, не ме тормози, тъй като знам какво следва.



Ако приказваме за креативната тишина, тя е нещо, към което се стремя. Обикновено, обичам да съм самичък. Дълги дни рядко обелвам дума. В къщи знаят това. Но то не значи, че по 24 часа дневно не споделям нищо. Просто има такива моменти. Както в „ В двама мъже и половина “. Чарли си четеше едно списание, а дребният го пита какво прави, отговорът беше „ Работя “, а на въпроса по кое време почиваш, той отговори „ Ние, възрастните, в никакъв случай не почиваме “. Тоест, аз по-скоро акумулирам сила, постоянно без да върша нищо особено. А когато изсвирвам, избирам да върша още нещо – примерно, приказвам си с някой различен. Но тишината ми е нужна...

Ако приемем, че музиката е пътешестване, а Вие самият сте странник, къде бихте желал да се изгубите?

- Доста хубаво е да се изгуби човек. Ако приказваме непосредствено, най-щастлив се усещах, когато един път си изгубих багажа в Делхи. Една седмица бях безусловно без багаж. Купувах си по една риза и вечер я хвърлих, по-късно, на другия ден, купувах нова риза и по този начин всеки ден. Тогава се усещах доста благополучен, тъй като не правех проекти.

Затова желая да се изгубя някъде, където ще имам опцията да не върша проекти. Може би, единствено по този начин бих си умрял идеално. От друга страна, мозъкът ми е надъхан по този начин, че даже сънувам проекти...

А някой обещавал ли Ви е изгубения парадайс?

- (Замисля се – бел. а.) Да. Най-вероятно, без някаква подлост, един път, на улицата, ме спря едно момиче. Опита се да ме предложения в една фракция... Но всичко е въпрос на самоселекция и не самовъзпитание. Много мъчно се депозирам на някакви илюзии...

Казвате илюзии. Съхранихте ли идеализма от младостта?

- Щом работя това, отговорът най-вероятно е да (Усмихва се – бел..а.). Не, че се окайвам, таман в противен случай. Навремето, когато правихме първата група „ Швепс “, в седмо учебно заведение, един от членовете предложи да се разпаднем, тъй като трябвало да учим и да следваме, а след това и да работим нещо.



Тогава му споделих, че в никакъв случай няма да работя с костюм в офис по какъвто и да е метод, от понеделник до петък, а в събота и неделя да отивам на екскурзия с децата. Исках друга скица. Още тогава бях уверен, че няма да вляза в тази матрица. Така, че в този смисъл, най-вероятно съм мечтател.

Днес бихте ли повел борба или идея, в чиито триумф не сте сигурен?

- Да, несъмнено, че бих подал такава борба. Когато има нужда, ще го направя. Много пъти съм го правил и доста пъти не съм имал триумф, само че съм водил борбите.

Има ли нещо, което стои на дневен ред в този момент?

- Осъзнаването, че най-важното нещо е индивидът.

Толкова ли е комплицирано това осъзнаване?

- Да, очевидно... Идеологиите са нещо плашещо. Плаши ме всеки човек или по-точно казано – навалица, застанала зад някаква идеология. Тълпата няма глава, тя има ръце, които могат да дърпат надолу. Тя може да спре напредък, да унижи субект. Това ме плаши и върху това си коства да се работи.

Много Ваши сътрудници назовават публиката навалица...

- Разбира се, че аз не одобрявам по този начин публиката. От ранни години избирам да назовавам всеки познавач. Защото това са хора, които ме ценят. Ние имаме някаква обща линия, общ усет. Аз предлагам моя усет, те го харесват и пълнят залите. И резултатите са повече от ясни, когато вършим един и същи концерт на едно и също място по два, три или четири пъти.

И най-после, видях фотография, само че която прегръщате коала. Какво е чувството?

- Може би е необичайно, само че аз имам алергия към животни, по тази причина и не съм имал домакински любим у дома. По-късно майка ми гледаше куче, само че аз живеех на друго място.

Но когато видя животно, то незабавно идва при мен и стартира да се умилква. Бяхме в Норвегия с Нети, пристигна една лама и се завря в мен, и не искаше да ме пусне, ближеше ме. По същия метод беше и с кенгурата в Австралия, и с камилите в Дубай. А коалата е супер. Снимката, която сте видял, е от един парк в Аделаида. Тази коала яде евкалипт и е много успана. Усещането е доста хубаво.



Аз доста обичам животни, просто не съм имал опция доста да контактувам с тях и евентуално те го усещат. Затова незабавно идват да контактуват с мен.