Разследването на Мълър и руската намеса
Първите обвинявания в следствието на Робърт Мълър за намесата на Русия в президентските избори през 2016 година ясно демонстрираха, че " Русия-гейт " ще бъде сериозен фактор в американската вътрешна политика през идващите месеци. Независимо какъв брой надълбоко ще се зарови и какво ще открие в хода на следствието си Мълър обаче, наподобява малко евентуално той да даде отговор на редица значими въпроси, свързани с решението на Кремъл да се намеси в американската политика.
Дали става дума за обезверен опит в Белия дом да се вкара президент, който е другарски надъхан към Русия? Или задачата е била да се дискредитира американската политическа система в миг, в който Кремъл е изгубил всяка вяра за нормализиране на връзките с Вашингтон? Дали може да се приказва за огромен стратегически план или просто за " занимателна интервенция ", целяща повече да навреди, в сравнение с да повлияе?
Има и доста значими въпроси, свързани освен с към този момент случилото се, само че и с бъдещето. По какъв метод виляе опитът на Москва в връзките с Америка и Европа върху устрема на Русия да се меси в политиката на западните демокрации? Дали Кремъл прави оценка като триумф намесата си в американските избори и последвалия там безпорядък? И в случай че е по този начин, прави оценка ли като неуспех неуспеха си до обърне президентските избори във Франция?
Разследването на Мълър няма да отговори на тези въпроси. Официалната позиция на Кремъл – че Русия в никакъв случай не се е месила в американската политика, значи също, че надали някой от съветска страна е подготвен да приказва по този въпрос. Още повече, че тези, които в действителност знаят какво е направила Русия, са прекомерно малко и никой от тях не е изключително разговорлив.
Така че в случай че желаеме да разберем какво и за какво са създали руснаците, би трябвало да напуснем терена на шпионските игри и да се насочим към сферата на външната политика.
Можем да стартираме с едно просто наблюдаване – въпреки съветската интервенция да шокира Запада, в Русия тя не бе нито учудваща, нито скандална. При неотдавнашните ми диалози с съветски външнополитически специалисти те дадоха ясно да се разбере, че в случай че Москва желае да бъде международна мощ, равнопоставена на Вашингтон, тя би трябвало да е способна и да бъде подготвена да даде отпор на Съединени американски щати. Руските водачи са уверени, че Вашингтон се меси във вътрешната политика на Русия, че Съединени американски щати приготвят промяна на режима в Москва. Тъй че в случай че те одобряват това за даденост, Кремъл би трябвало да е подготвен за съответния отговор и интервенция, с цел да покаже на света, че има способността и волята да направи това. В края на краищата таман посредством реципрочни дейности една страна печели уважението на враговете и лоялността на съдружниците си.
В московските външнополитически кръгове през днешния ден доминира разбирането, че Русия може да възвърне статута си на велика мощ само посредством борба, а не посредством съдействие със Съединени американски щати. Преди две седмици в речта си пред интернационалния спорен клуб Валдай президентът Владимир Путин сподели, че най-голямата неточност на посткомунистическа Русия е била " да се довери на Запада ". През 90-те години Русия на Борис Елцин се опитваше да подражава на Запада, на неговите полезности и институции; през днешния ден Москва е фокусирана върху това да даде отговор на западните политики по отношение на Русия, отнасяйки се към Запада по този начин, както руснаците считат, че и Западът се отнася към Русия.
Обратно на стандартното мислене, желанието на Русия да придобие статут на велика мощ не е израз нито на носталгия, нито на психическа контузия. Това е геополитически императив. Само утвърждавайки способността си бъде велика мощ през ХХI век, Русия може да се надява да бъде същински, равносилен сътрудник със страни като Китай, които би трябвало да я одобряват съществено. Независимо дали това наподобява безапелационно за американците, от съветска позиция намесата в американските президентски избори бе зрелище, проведено най-много за неамериканската аудитория.
Макар Русия да знае, че е доста по-слаба от Съединени американски щати във военната, икономическата, софтуерната и съвсем всяка друга област, Кремъл продължава да има вяра, че през днешния ден силата и слабостта са комплицирани концепции и че не всеки път печели по-силният. Руснаците гледат на разногласията сред великите сили като на игра на камък-ножица-хартия. От основна значимост е каква мощ сте подготвен и желаете да ползвате – камъкът побеждава ножицата, само че е надвит от хартията; хартията, несъмнено, няма късмет против ножицата.
Това, което прави днешната обстановка изключително рискова, е фактът, че Русия дава отговор не на това, което Западът прави, а на това, което тя счита, че Западът прави. Руските усещания са образувани от травматичната загуба на мощ след края на Студената война. Руските дейности са водени от убеждението, че успеха се дефинира от способността за вдишване на опасности, а не от икономическия или даже софтуерен капацитет.
*Англоезична версия на публикацията е оповестена в " Ню Йорк таймс ". Публикуваме българския превод от " Портал Култура "
Дали става дума за обезверен опит в Белия дом да се вкара президент, който е другарски надъхан към Русия? Или задачата е била да се дискредитира американската политическа система в миг, в който Кремъл е изгубил всяка вяра за нормализиране на връзките с Вашингтон? Дали може да се приказва за огромен стратегически план или просто за " занимателна интервенция ", целяща повече да навреди, в сравнение с да повлияе?
Има и доста значими въпроси, свързани освен с към този момент случилото се, само че и с бъдещето. По какъв метод виляе опитът на Москва в връзките с Америка и Европа върху устрема на Русия да се меси в политиката на западните демокрации? Дали Кремъл прави оценка като триумф намесата си в американските избори и последвалия там безпорядък? И в случай че е по този начин, прави оценка ли като неуспех неуспеха си до обърне президентските избори във Франция?
Разследването на Мълър няма да отговори на тези въпроси. Официалната позиция на Кремъл – че Русия в никакъв случай не се е месила в американската политика, значи също, че надали някой от съветска страна е подготвен да приказва по този въпрос. Още повече, че тези, които в действителност знаят какво е направила Русия, са прекомерно малко и никой от тях не е изключително разговорлив.
Така че в случай че желаеме да разберем какво и за какво са създали руснаците, би трябвало да напуснем терена на шпионските игри и да се насочим към сферата на външната политика.
Можем да стартираме с едно просто наблюдаване – въпреки съветската интервенция да шокира Запада, в Русия тя не бе нито учудваща, нито скандална. При неотдавнашните ми диалози с съветски външнополитически специалисти те дадоха ясно да се разбере, че в случай че Москва желае да бъде международна мощ, равнопоставена на Вашингтон, тя би трябвало да е способна и да бъде подготвена да даде отпор на Съединени американски щати. Руските водачи са уверени, че Вашингтон се меси във вътрешната политика на Русия, че Съединени американски щати приготвят промяна на режима в Москва. Тъй че в случай че те одобряват това за даденост, Кремъл би трябвало да е подготвен за съответния отговор и интервенция, с цел да покаже на света, че има способността и волята да направи това. В края на краищата таман посредством реципрочни дейности една страна печели уважението на враговете и лоялността на съдружниците си.
В московските външнополитически кръгове през днешния ден доминира разбирането, че Русия може да възвърне статута си на велика мощ само посредством борба, а не посредством съдействие със Съединени американски щати. Преди две седмици в речта си пред интернационалния спорен клуб Валдай президентът Владимир Путин сподели, че най-голямата неточност на посткомунистическа Русия е била " да се довери на Запада ". През 90-те години Русия на Борис Елцин се опитваше да подражава на Запада, на неговите полезности и институции; през днешния ден Москва е фокусирана върху това да даде отговор на западните политики по отношение на Русия, отнасяйки се към Запада по този начин, както руснаците считат, че и Западът се отнася към Русия.
Обратно на стандартното мислене, желанието на Русия да придобие статут на велика мощ не е израз нито на носталгия, нито на психическа контузия. Това е геополитически императив. Само утвърждавайки способността си бъде велика мощ през ХХI век, Русия може да се надява да бъде същински, равносилен сътрудник със страни като Китай, които би трябвало да я одобряват съществено. Независимо дали това наподобява безапелационно за американците, от съветска позиция намесата в американските президентски избори бе зрелище, проведено най-много за неамериканската аудитория.
Макар Русия да знае, че е доста по-слаба от Съединени американски щати във военната, икономическата, софтуерната и съвсем всяка друга област, Кремъл продължава да има вяра, че през днешния ден силата и слабостта са комплицирани концепции и че не всеки път печели по-силният. Руснаците гледат на разногласията сред великите сили като на игра на камък-ножица-хартия. От основна значимост е каква мощ сте подготвен и желаете да ползвате – камъкът побеждава ножицата, само че е надвит от хартията; хартията, несъмнено, няма късмет против ножицата.
Това, което прави днешната обстановка изключително рискова, е фактът, че Русия дава отговор не на това, което Западът прави, а на това, което тя счита, че Западът прави. Руските усещания са образувани от травматичната загуба на мощ след края на Студената война. Руските дейности са водени от убеждението, че успеха се дефинира от способността за вдишване на опасности, а не от икономическия или даже софтуерен капацитет.
*Англоезична версия на публикацията е оповестена в " Ню Йорк таймс ". Публикуваме българския превод от " Портал Култура "
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ