Първи ден в детската градина – хаос и адаптация
Първи ден в детската градина – безпорядък и акомодация
Моята другарка ми описа за всичко, което й тежеше на душата.
“Аз не съм единствената майка на света, която желае най-хубавото за детето си ”. Звучи като факсимиле.
Знам, че всички желаеме умни, добре възпитани, красиви, културни деца, които реализират триумф още от първия ден, деца с гении, кърмени само с майчино мляко и хранени извънредно с органична храна. Струва ми се, че желанието остава единствено в сърцата ни и още повече в нашите мисли.
Всеки ден се стараем да осигурим най-хубавото за тях, само че по някакъв метод не съумяваме. Когато давате всичко от себе си, вие също се изправяте пред някои пропуски в системата и други непостижими публични правила.
Само в България наподобява, когато заведеш детето на ясла или на детска градина, учителките успокояват родителите, че е обикновено децата да плачат. Да, съгласна съм естествена реакция е да плачат, само че повярвайте не е обикновено, учителките да правят административни действия, да уреждат някои други неща, до момента в който са ангажирани и им се заплаща да се грижат за децата ни.
Първи ден, безпорядък, звук, акомодация … Родителите със смесени страсти обикалят пред детската градина и чакайки си мислят: “Това, което сега крещи е моето, не моето не плаче по този начин ”.
Учителката не се срещна с нито един родител, нито попита на каква възраст е детето.
Учителката сподели на всеки родител поотделно, че тази седмица децата би трябвало да останат единствено по половин ден, с цел да се приспособяват, вместо да събере всички родители и да им каже по-важните неща.
Вътре при по-малките дечица нито музика, нито играчки, нито някакви висулки, в които децата постоянно гледат и се радват, кревати без меки огради, удрят си главичките в дървената ограда.
Не, не съм завладяваща майка. Не ме плаши нито дребна драскотина, нито малко наблягане, нито изцапани бузки, нито откопчано копче на бодито, плаши ме прочувственият стрес, който ще преживее детето тъй като било обикновено то да плаче без никой да направи нещо за по-лесната му акомодация. Шок, нова среда, нови хора, които не приказват с него и за половин час. А аз бях подготвена да бъда общителна с учителката.
Сега съм на мнение, че единствено в България е обикновено децата да плачат сами в леглата си, да се хранят на мощ, да бъдат наказвани, в случай че не са умни, да седят по през целия ден в затворено помещение, майките да нямат право да попитат освен това за развиването на детето си, да нямат право да се срещнат с преподавател или психолог, да бъдат подвластни, сякаш някой се грижи за детето им гратис, на благосклонност.
Само в България всяка година се сменят учителите, от време на време и по няколко пъти в годината, единствено в България щом детето настине му се изписват антибиотици, единствено в България родителите се осведомят от интернет конгреси и групи в обществените мрежи за кърменето и здравословното хранене, единствено тук, в случай че се обърнеш към институциите те гледат изкривено, като че ли им се намесваш в работата.
Има и изключения хора, които ми идва да ги прегърна и на всички места ги лаская, а би трябвало това да е обикновено.
Защо тогава са ни институции?
