Най-романтичният град… или най-голямата измама?
Париж не е просто град - а същинска страст. Преживяване като никое друго, тъй като всяка улица е история, изкуство и памет на хиляди човешки ориси. Всяка улица се трансформира в роман - а всяко местенце - съвършен кадър за фотография.
Но всяка монета има две страни и Париж не е изключение.
От една страна виждаме красивите улички, приказните кафенета и дребните кичести заведения за хранене. Виждаме прелестния Лувър, величествената Айфелова кула и сантименталните крайбрежия на Сена, които основават илюзията за безвремие и естетика.
От друга страна обаче се сблъскваме с шума, с пренаселените квартали, със обществените контрасти и с напрежението на огромния град. Всъщност, " Париж в никакъв случай не е бил по-мръсен ", ни сподели една стара жена - живяла и отраснала във френската столица, която инцидентно седна до нас да ни заприказва. Тя добави, че последно време Париж е почнал да губи чара си - " сексапил, който никой различен град не е имал ", сподели тя, продължавайки, че дълги години е работила като екскурзовод и е обиколила десетки страни и стотици градове.
Именно в това несъгласие се крие същинската същина на Париж – по едно и също време хубав и необработен, въодушевяващ и уморяващ, град, който не се разкрива изцяло от пръв взор, а изисква време, самообладание и вътрешна подготвеност да приемеш както светлината, по този начин и сенките му.
Един наш почитател в написа следното под обявата ни със фотоси от Париж: " Мръднете малко в страни от тези места, дето водят туристите. Ще онемеете. Плъхове колкото видра, хора - спящи по кашони, в канали и мостове. Мръсотия, ужасно е. "
Това е повече от правилно - несъмнено, обаче никой не желае да запечата на фотоапарата си сходни мемоари от " най-романтичния град в света ". Нито пък светът желае да забележим тази парижка действителност.
Погледнете да вземем за пример – хитовия сериал „ Emily in Paris “, където френската столица се показва като най-романтичното място за обич, фантазии и персонални открития, лишено от нечистотия, беднотия и обществени пукнатини, град, в който всяка заран стартира с кроасан и аспект към Айфеловата кула, а всяка вечер приключва с шампанско и усмивки.
Този екранен Париж е красиво подредена заблуда, която дава отговор на упованията на света, само че рядко на цялостната истина.
Именно тази заблуда туристите чакат да видят, когато кацнат в Париж. Реалността обаче е друга - изключително, когато желаете да летите с евтините самолетни компании, които летят до летище " Париж Буве " - ситуирано в село на час и половина път с рейс от столицата. Може би още тогава представите ни за красивия град стартират да се разчупват.
След този път несъмнено ще се натъкнете на огромните плъхове, които обикалят из центъра - ще попаднете на обществено слабите, обикалящи от екскурзиант на екскурзиант в просене на пари - на противозаконните търговци, които се пробват да пробутат евтините си артикули или даже на вълнения - ние станахме неволни очевидци на пердах сред неточен пасажер и контрольори в един от нощните рейсове на Париж.
Ще се сблъскате с огромния брой туристи пред касите и входовете на забележителностите, които нямате самообладание да посетите. Ще бъдете сюрпризирани от неприятната храна на сякаш първокласния на външен тип и цени ресторант.
И внезапно... цялата ви визия за Париж умира. Да - радвате се на хубостта на града, само че към този момент не можете да я възприемате без вътрешно подозрение, тъй като зад всяка пощенска картичка стартирате да виждате пукнатините, зад всяка усмихната фасада – умората, зад всяка сантиментална сцена – човешката цена на този искра. Вие към момента вървите по същите улици, гледате същите мостове и същата кула, само че погледът ви е различен – по-трезв, по-критичен, по-зрял. Париж не изчезва, той просто престава да бъде мит и се трансформира в действителен град, с всичките си недостатъци, които не унищожават хубостта му, а я вършат по-истинска и по-трудна за обичане.
Това възприятие в действителност си има психически термин - Парижки синдром.
Въведен през 80-те години на предишния век от японския психиатър доктор Хироаки Ота, Парижкият синдром е остра форма на културен потрес, която поражда, когато идеализираната визия на пътешественика за Париж се сблъска с действителността. Ота за първи път следи модела измежду японски туристи, лекувани в болничния център „ Сент Ан “ в Париж, където посетителите идват в неволя, комплицирани, дезориентирани и уверени, че градът е някак си неприятелски или халюцинационен.
Той може да провокира признаци като халюцинации, тревога, заблуди, дереализация и физически реакции като замаяност или учестен пулс.
Въпреки че всеки може да се разочарова от Париж, японските гости наподобяват най-уязвими заради внезапния културен контрастност и надълбоко вкоренените сантиментални упования. В японските медии Париж постоянно е изобразяван като безупречно царство на грациозност, помислете за Амели, рекламите на парфюми и безкрайните облици на стилни парижани, разхождащи се около Айфеловата кула. Когато посетителите най-сетне дойдат и се сблъскат с по-суровите действителности на града, покритите с графити стени, джебчиите, грубите сервитьори и претъпканите метростанции, прочувственият дисонанс може да бъде бездънен.
Някои случаи на „ Парижки синдром “ звучат като подиуми от сюрреалистична фантастика. През 2007 година Ройтерс заяви, че японското посолство е репатрирало четирима туристи, които вярвали, че хотелските им стаи са подслушвани. Друга посетителка се убедила, че е подложена на микровълнова офанзива. Един мъж упорствал, че е превъплъщението на Луи XIV, френския Крал Слънце.
Срещата с Париж ни учи не толкоз по какъв начин да пътуваме, колкото по какъв начин да гледаме. Най-сигурният метод да се избегне разочарованието е реалистичната подготовка и умеенето да управляваме личните си упования, като приемем, че блясъкът и минусите съществуват по едно и също време и не се изключват взаимно. Бавното пътешестване, грижата за тялото и душeвността, минималните старания за другарство и готовността да приемем несъвършенството трансформират културния потрес не в контузия, а в опит за схващане. Въпреки мрачните си страни, Париж остава един от най-красивите и културно богати градове на света, а множеството хора си потеглят не с разрушени илюзии, а с по-зряло чувство за действителността. „ Парижкият синдром “ ни припомня, че въображението ни има силата освен да украсява света, само че и да ни наранява, в случай че му позволим да размени действителността. Градът на светлината постоянно ще ослепява, само че с цел да го забележим ясно, би трябвало първо да се освободим от илюзията и да приемем, че същинската хубост рядко е съвършена.
Но всяка монета има две страни и Париж не е изключение.
От една страна виждаме красивите улички, приказните кафенета и дребните кичести заведения за хранене. Виждаме прелестния Лувър, величествената Айфелова кула и сантименталните крайбрежия на Сена, които основават илюзията за безвремие и естетика.
От друга страна обаче се сблъскваме с шума, с пренаселените квартали, със обществените контрасти и с напрежението на огромния град. Всъщност, " Париж в никакъв случай не е бил по-мръсен ", ни сподели една стара жена - живяла и отраснала във френската столица, която инцидентно седна до нас да ни заприказва. Тя добави, че последно време Париж е почнал да губи чара си - " сексапил, който никой различен град не е имал ", сподели тя, продължавайки, че дълги години е работила като екскурзовод и е обиколила десетки страни и стотици градове.
Именно в това несъгласие се крие същинската същина на Париж – по едно и също време хубав и необработен, въодушевяващ и уморяващ, град, който не се разкрива изцяло от пръв взор, а изисква време, самообладание и вътрешна подготвеност да приемеш както светлината, по този начин и сенките му.
Един наш почитател в написа следното под обявата ни със фотоси от Париж: " Мръднете малко в страни от тези места, дето водят туристите. Ще онемеете. Плъхове колкото видра, хора - спящи по кашони, в канали и мостове. Мръсотия, ужасно е. "
Това е повече от правилно - несъмнено, обаче никой не желае да запечата на фотоапарата си сходни мемоари от " най-романтичния град в света ". Нито пък светът желае да забележим тази парижка действителност.
Погледнете да вземем за пример – хитовия сериал „ Emily in Paris “, където френската столица се показва като най-романтичното място за обич, фантазии и персонални открития, лишено от нечистотия, беднотия и обществени пукнатини, град, в който всяка заран стартира с кроасан и аспект към Айфеловата кула, а всяка вечер приключва с шампанско и усмивки.
Този екранен Париж е красиво подредена заблуда, която дава отговор на упованията на света, само че рядко на цялостната истина.
Именно тази заблуда туристите чакат да видят, когато кацнат в Париж. Реалността обаче е друга - изключително, когато желаете да летите с евтините самолетни компании, които летят до летище " Париж Буве " - ситуирано в село на час и половина път с рейс от столицата. Може би още тогава представите ни за красивия град стартират да се разчупват.
След този път несъмнено ще се натъкнете на огромните плъхове, които обикалят из центъра - ще попаднете на обществено слабите, обикалящи от екскурзиант на екскурзиант в просене на пари - на противозаконните търговци, които се пробват да пробутат евтините си артикули или даже на вълнения - ние станахме неволни очевидци на пердах сред неточен пасажер и контрольори в един от нощните рейсове на Париж.
Ще се сблъскате с огромния брой туристи пред касите и входовете на забележителностите, които нямате самообладание да посетите. Ще бъдете сюрпризирани от неприятната храна на сякаш първокласния на външен тип и цени ресторант.
И внезапно... цялата ви визия за Париж умира. Да - радвате се на хубостта на града, само че към този момент не можете да я възприемате без вътрешно подозрение, тъй като зад всяка пощенска картичка стартирате да виждате пукнатините, зад всяка усмихната фасада – умората, зад всяка сантиментална сцена – човешката цена на този искра. Вие към момента вървите по същите улици, гледате същите мостове и същата кула, само че погледът ви е различен – по-трезв, по-критичен, по-зрял. Париж не изчезва, той просто престава да бъде мит и се трансформира в действителен град, с всичките си недостатъци, които не унищожават хубостта му, а я вършат по-истинска и по-трудна за обичане.
Това възприятие в действителност си има психически термин - Парижки синдром.
Въведен през 80-те години на предишния век от японския психиатър доктор Хироаки Ота, Парижкият синдром е остра форма на културен потрес, която поражда, когато идеализираната визия на пътешественика за Париж се сблъска с действителността. Ота за първи път следи модела измежду японски туристи, лекувани в болничния център „ Сент Ан “ в Париж, където посетителите идват в неволя, комплицирани, дезориентирани и уверени, че градът е някак си неприятелски или халюцинационен.
Той може да провокира признаци като халюцинации, тревога, заблуди, дереализация и физически реакции като замаяност или учестен пулс.
Въпреки че всеки може да се разочарова от Париж, японските гости наподобяват най-уязвими заради внезапния културен контрастност и надълбоко вкоренените сантиментални упования. В японските медии Париж постоянно е изобразяван като безупречно царство на грациозност, помислете за Амели, рекламите на парфюми и безкрайните облици на стилни парижани, разхождащи се около Айфеловата кула. Когато посетителите най-сетне дойдат и се сблъскат с по-суровите действителности на града, покритите с графити стени, джебчиите, грубите сервитьори и претъпканите метростанции, прочувственият дисонанс може да бъде бездънен.
Някои случаи на „ Парижки синдром “ звучат като подиуми от сюрреалистична фантастика. През 2007 година Ройтерс заяви, че японското посолство е репатрирало четирима туристи, които вярвали, че хотелските им стаи са подслушвани. Друга посетителка се убедила, че е подложена на микровълнова офанзива. Един мъж упорствал, че е превъплъщението на Луи XIV, френския Крал Слънце.
Срещата с Париж ни учи не толкоз по какъв начин да пътуваме, колкото по какъв начин да гледаме. Най-сигурният метод да се избегне разочарованието е реалистичната подготовка и умеенето да управляваме личните си упования, като приемем, че блясъкът и минусите съществуват по едно и също време и не се изключват взаимно. Бавното пътешестване, грижата за тялото и душeвността, минималните старания за другарство и готовността да приемем несъвършенството трансформират културния потрес не в контузия, а в опит за схващане. Въпреки мрачните си страни, Париж остава един от най-красивите и културно богати градове на света, а множеството хора си потеглят не с разрушени илюзии, а с по-зряло чувство за действителността. „ Парижкият синдром “ ни припомня, че въображението ни има силата освен да украсява света, само че и да ни наранява, в случай че му позволим да размени действителността. Градът на светлината постоянно ще ослепява, само че с цел да го забележим ясно, би трябвало първо да се освободим от илюзията и да приемем, че същинската хубост рядко е съвършена.
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ