Папа Урбан Втори и кръстоносните походи
Папа Урбан II /Ото от Шатийон/
Духовник, абат на Клюни, свещеник на Остия, 11 години глава на Католическата черква (1042 – 1099)
Произход : Франция, богато благородническо семейство от Шатийон сюр Марн Образование: катедралното учебно заведение в Реймс, учи при Св. Бруно Кьолнски, духовник, богослов, създател на Ордена на картезианците Прочут с: речта пред църковния събор в Клермон, с която слага началото на поредицата Кръстоносни походи в Светите земи Признание: идеолог, основател и подстрекател на Първия кръстоносен поход
Една от най-важните речи в европейската история е произнесена през единадесети век - на 27 ноември 1095 , по време на църковен събор в Клермон.
С нея папа Урбан Втори приканва свещеният град Йерусалим да се освободи от мюсюлманите и поставя начало на кръстоносните походи, чиито морални и материални следствия са живи и през днешния ден, близо 1000 години по-късно.
От речта на папата са непокътнати пет разнообразни версии, само че прегледани редом, те дават добра визия и за методите, и за аргументите, заради които е подпалена кръстоносната искра.
„ Всеки, който отива там, ако почине, да знае, че занапред му се опрощават греховете ”, споделя той.
„ Нека да встъпят в пердах с неверниците, който ще им донесе обилие от титли, тези хора, които до момента водят война против своите едноверци – християни… Който тук е безпаричен, там ще стане богат ”.
Така посредством обещанието за благосъстояние и съзнанието за задача в работа на Бога, с походите се търси постигането на няколко цели - да се завоюват Светите земи за възхвала на Римската черква, да се изпусне парата от изпълнената напрегнато Западна Европа, да се обогатят хората и обществата.
Неизказаната цел е да се помогне на Византия против селджукските турци – стъпка, която вероятно да помогне за превъзмогване на схизмата от 1054 и ново обединяване на двете християнски църкви, несъмнено, под скиптъра на папата.
Папа Урбан Втори е роден във френския град Шампан към 1035 - 1040 година като Одо или Одон от Шатильон сюр Марн. Той е от остарял благороднически жанр, има положително обучение и става архидякон.
Назначен е от епископа на Реймс за административен асистент, през 1067 става бенедиктински духовник, а след три години е асистент абат на манастира в Клюни – най-важния отшелнически център за промени през ХІ век.
Тези постове му дават богат опит в църковната политика, срещат го и го сближават с авторитетни хора. През 1079 абатът на Клюни го праща в Рим на задача, която му отваря пътя към папския трон след 9 години.
Одо поддържа промените на Григорий VІІ, става кардинал и свещеник на Остия. През 1084 е папски легат в Германия, а преди гибелта си Григорий VІІ го сочи като един от най-достойните приемници на престола.
Избран е обаче Виктор VІІІ, който също е от кръга на кардиналите реформатори, а Одо го поддържа в късия му престой на поста. Следва тригодишно безредие, до момента в който реформаторите се борят с антипапата Климент ІІІ, само че през 1088 Одо е определен за папа под името Урбан Втори и остава на престола 11 години.
Урбан Втори би трябвало да закрепи властта си в Рим, да обезврежда антипапата Климент ІІІ и да продължи промените на Григорий VІІ, свързани с църковното единение и балансите със светската власт.
Много европейски владетели се късат от въздействието на Рим и желаят локалните епископи да са предани на тях, а не на папата. Това е опасност за църквата и една от задачите на събора в Клермон е да позволи този проблем. Той обаче остава в историята с обстоятелството, че слага началото на кръстоносните походи.
Класификацията е противоречива, само че се приема, че тези походи са 8 за близо 200 години – от 1096 до 1270.
Приема се, че кръстоносните походи са 8 за близо 200 години – от 1096 до 1270
Всъщност те стартират десетилетия по-рано, с нашествието в Испания и Италия на норманите, които се изправят против арабите. При папа Григорий VІІ от ден на ден поклонници, които се връщат от Светите земи, описват, че са подложени на гонения от селджукските турци.
На фона на мощна акция против мюсюлманите, в Западна Европа се натрупат напрежения, свързани със съществени социално-икономически проблеми. Първо, феодалната система е на върха - рентите няма накъде още да порастват и няма по какъв начин да се постановат нови повинности на селяните.
Второ, на континента няма към този момент свободни земи и постоянно става преразпределяне със мощ. Трето, в действие е следната система - правоприемник на земевладелеца е първият наследник, а останалите да се оправят както могат. И те се оправят - стават „ скитащи рицари “, т.е., разбойници.
Четвърто – селяните са изтощени от тежките феодални зависимости и поредност сухи, неплодородни години. Всичко това е плодородната почва, върху която папа Урбан Втори в Клермон хвърля семена, подготвени на часа да поникнат.
Речта е в действителност вдъхновяваща, слушателите незабавно стартират да се готвят за поход на Изток, те убеждават родственици и съседи, а същото вършат и всички църковни чиновници. Искрата се раздухва, избухва и първият пламък.
Още напролет на 1096 потегля „ Походът на голтаците ”
Той не е изключително първокласен и това е разбираемо - словото на Урбан Втори ражда придвижване, само че не основава организация за него. Още напролет на 1096 потегля „ Походът на голтаците ”, воден от Петър Пустинника и Валтер Голтака, в него се включват най-бедните и обезверени люде.
Недобре екипирани и въоръжени, без военна подготовка и водени повече от концепцията за обир, те са избити по пътя от унгарци, българи и византийци. Които въпреки всичко стигат Константинопол, са бързо трансферирани от императора в Мала Азия и там ги довършват селджуките.
Истинският Първи кръстоносен поход стартира същата година, само че добре проведен от френски, немски и италиански благородници. Те са въоръжени и снабдени, схващат от военно дело, имат обща цел и, най-малко ненапълно, съблюдават дисциплинираност.
В Константинопол рицарите са подкрепени от византийския император и се оправят с първите селджукски турци. Походът към Йерусалим продължава даже след завладяването на Едеса, когато пораждат несъгласия.
За триумфа роля има и фактът, че мюсюлманските владетели са раздробени и всеки се опасява повече от съседа си, в сравнение с от новопоявилите се кръстоносци. Така на 15 юли 1099 европейските рицари превземат Йерусалим и още до момента в който безусловно газят в кръв до глезените, основават новото християнско кралство, отпред с Готфрид Булонски.
Две седмици преди вестта за това да стигне до Рим, папа Урбан Втори умира и по този начин в никакъв случай не схваща, че най-голямото дело на живота му е в действителност осъществено.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Духовник, абат на Клюни, свещеник на Остия, 11 години глава на Католическата черква (1042 – 1099)
Произход : Франция, богато благородническо семейство от Шатийон сюр Марн Образование: катедралното учебно заведение в Реймс, учи при Св. Бруно Кьолнски, духовник, богослов, създател на Ордена на картезианците Прочут с: речта пред църковния събор в Клермон, с която слага началото на поредицата Кръстоносни походи в Светите земи Признание: идеолог, основател и подстрекател на Първия кръстоносен поход
Една от най-важните речи в европейската история е произнесена през единадесети век - на 27 ноември 1095 , по време на църковен събор в Клермон.
С нея папа Урбан Втори приканва свещеният град Йерусалим да се освободи от мюсюлманите и поставя начало на кръстоносните походи, чиито морални и материални следствия са живи и през днешния ден, близо 1000 години по-късно.
От речта на папата са непокътнати пет разнообразни версии, само че прегледани редом, те дават добра визия и за методите, и за аргументите, заради които е подпалена кръстоносната искра.
„ Всеки, който отива там, ако почине, да знае, че занапред му се опрощават греховете ”, споделя той.
„ Нека да встъпят в пердах с неверниците, който ще им донесе обилие от титли, тези хора, които до момента водят война против своите едноверци – християни… Който тук е безпаричен, там ще стане богат ”.
Така посредством обещанието за благосъстояние и съзнанието за задача в работа на Бога, с походите се търси постигането на няколко цели - да се завоюват Светите земи за възхвала на Римската черква, да се изпусне парата от изпълнената напрегнато Западна Европа, да се обогатят хората и обществата.
Неизказаната цел е да се помогне на Византия против селджукските турци – стъпка, която вероятно да помогне за превъзмогване на схизмата от 1054 и ново обединяване на двете християнски църкви, несъмнено, под скиптъра на папата.
Папа Урбан Втори е роден във френския град Шампан към 1035 - 1040 година като Одо или Одон от Шатильон сюр Марн. Той е от остарял благороднически жанр, има положително обучение и става архидякон.
Назначен е от епископа на Реймс за административен асистент, през 1067 става бенедиктински духовник, а след три години е асистент абат на манастира в Клюни – най-важния отшелнически център за промени през ХІ век.
Тези постове му дават богат опит в църковната политика, срещат го и го сближават с авторитетни хора. През 1079 абатът на Клюни го праща в Рим на задача, която му отваря пътя към папския трон след 9 години.
Одо поддържа промените на Григорий VІІ, става кардинал и свещеник на Остия. През 1084 е папски легат в Германия, а преди гибелта си Григорий VІІ го сочи като един от най-достойните приемници на престола.
Избран е обаче Виктор VІІІ, който също е от кръга на кардиналите реформатори, а Одо го поддържа в късия му престой на поста. Следва тригодишно безредие, до момента в който реформаторите се борят с антипапата Климент ІІІ, само че през 1088 Одо е определен за папа под името Урбан Втори и остава на престола 11 години.
Урбан Втори би трябвало да закрепи властта си в Рим, да обезврежда антипапата Климент ІІІ и да продължи промените на Григорий VІІ, свързани с църковното единение и балансите със светската власт.
Много европейски владетели се късат от въздействието на Рим и желаят локалните епископи да са предани на тях, а не на папата. Това е опасност за църквата и една от задачите на събора в Клермон е да позволи този проблем. Той обаче остава в историята с обстоятелството, че слага началото на кръстоносните походи.
Класификацията е противоречива, само че се приема, че тези походи са 8 за близо 200 години – от 1096 до 1270.
Приема се, че кръстоносните походи са 8 за близо 200 години – от 1096 до 1270
Всъщност те стартират десетилетия по-рано, с нашествието в Испания и Италия на норманите, които се изправят против арабите. При папа Григорий VІІ от ден на ден поклонници, които се връщат от Светите земи, описват, че са подложени на гонения от селджукските турци.
На фона на мощна акция против мюсюлманите, в Западна Европа се натрупат напрежения, свързани със съществени социално-икономически проблеми. Първо, феодалната система е на върха - рентите няма накъде още да порастват и няма по какъв начин да се постановат нови повинности на селяните.
Второ, на континента няма към този момент свободни земи и постоянно става преразпределяне със мощ. Трето, в действие е следната система - правоприемник на земевладелеца е първият наследник, а останалите да се оправят както могат. И те се оправят - стават „ скитащи рицари “, т.е., разбойници.
Четвърто – селяните са изтощени от тежките феодални зависимости и поредност сухи, неплодородни години. Всичко това е плодородната почва, върху която папа Урбан Втори в Клермон хвърля семена, подготвени на часа да поникнат.
Речта е в действителност вдъхновяваща, слушателите незабавно стартират да се готвят за поход на Изток, те убеждават родственици и съседи, а същото вършат и всички църковни чиновници. Искрата се раздухва, избухва и първият пламък.
Още напролет на 1096 потегля „ Походът на голтаците ”
Той не е изключително първокласен и това е разбираемо - словото на Урбан Втори ражда придвижване, само че не основава организация за него. Още напролет на 1096 потегля „ Походът на голтаците ”, воден от Петър Пустинника и Валтер Голтака, в него се включват най-бедните и обезверени люде.
Недобре екипирани и въоръжени, без военна подготовка и водени повече от концепцията за обир, те са избити по пътя от унгарци, българи и византийци. Които въпреки всичко стигат Константинопол, са бързо трансферирани от императора в Мала Азия и там ги довършват селджуките.
Истинският Първи кръстоносен поход стартира същата година, само че добре проведен от френски, немски и италиански благородници. Те са въоръжени и снабдени, схващат от военно дело, имат обща цел и, най-малко ненапълно, съблюдават дисциплинираност.
В Константинопол рицарите са подкрепени от византийския император и се оправят с първите селджукски турци. Походът към Йерусалим продължава даже след завладяването на Едеса, когато пораждат несъгласия.
За триумфа роля има и фактът, че мюсюлманските владетели са раздробени и всеки се опасява повече от съседа си, в сравнение с от новопоявилите се кръстоносци. Така на 15 юли 1099 европейските рицари превземат Йерусалим и още до момента в който безусловно газят в кръв до глезените, основават новото християнско кралство, отпред с Готфрид Булонски.
Две седмици преди вестта за това да стигне до Рим, папа Урбан Втори умира и по този начин в никакъв случай не схваща, че най-голямото дело на живота му е в действителност осъществено.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ