Паола Маравиля: Най-хубавото нещо всъщност е да не е лесно
Паола Маравиля е от тези млади актьори, които не разчитат на фамилното име, а на личното си търсене на истина в изкуството. Днес тя е част от трупата на Драматичен спектакъл – Пловдив, само че пътят ѝ минава през школи, в които се записва скрито, неосъществени фантазии за Италия и философските дълбини на Достоевски. В изявление пред TrafficNews тя споделя за моментите, в които сцената стопира да бъде „ сантиментална визия “ и се трансформира в идея.
Прочетете още
– Паола, по какъв начин изглеждаше актьорската специалност през Вашите очи, когато бяхте дете? Имаше ли го този блян да тръгнете по стъпките на майка си?
– Възхищавах се на специалността от доста дребна, само че не бих споделила, че фактът, че имам родител артист (актрисата Лилия Маравиля - бел.ред.), ме е предизвикал. Напротив, дори доста се дразнех, когато майка ми закъсняваше. Понеже бях мощно привързана към нея, нон-стоп ѝ звънях по телефона да я запитвам къде е, въпреки да знаех, че е на зрелище. Бях стигнала до такава степен, че „ крадях “ домашния телефон вечер към 7–8 часа, единствено с цел да ми вдигне и да ми каже какво прави. Стигна се до такава степен, че бях подписала „ контракт “ с татко ми, че повече няма да ѝ звъня по време на работа .
– В подобен случай, каква беше Вашата детска фантазия, в случай че не сцената?
– Исках да стана ветеринар , тъй като доста обичам животните. Изкуството влезе в живота ми по-късно, първо посредством пеенето в театрална групировка „ Бон-бон “. Но в един миг стана мъчно с воденето и вземането от подготовки. Тогава сама открих детската школа „ Хлапета “ на нашата улица и се записах скрито от всички . Имаше кастинг и не бях сигурна дали ще ме вземат, само че това, че беше мой персонален триумф, прикрит от фамилията, ми носеше голямо задоволство.
– Кога родителите Ви схванаха, че това не е просто детско занимание, а Ваш път?
– Те ме поддържаха за школата, само че в никакъв случай не го взимаха насериозно. Истинският потрес пристигна, когато разгласих, че ще аплайвам в НАТФИЗ. Аз имах напълно други проекти – боготворя Италия и желаех да изучавам и пребивавам там , усещам някакво интуитивно привличане към тази страна. Но закъснях с едни кандидатствания там и по този начин се озовах пред вратите на Академията. Майка ми тогава сподели: „ Абсурд! “. Тя постоянно ме е възпитавала с мисълта, че това е тежка специалност, изискваща ужасно доста самообладание, темперамент и посветеност .
– Пътят Ви в НАТФИЗ обаче стартира с един крах. Как Ви промени това?
– Първата година ме скъсаха и през днешния ден съм извънредно признателна за това . Тогава се подготвях с майка ми, усещах се уверена, само че късането ме приземи. Даде ми да схвана, че би трябвало да мина през стадий на страдалчество, с цел да стана по-смела и да осъзная, че имам какво да изгубвам. Втората година бях тотално друг човек – разбрах, че когато излизаш на сцената, би трябвало да имаш идея и нещо значимо, което да кажеш .
– Попаднахте в класа на проф. Маргарита Младенова. Тя е известна със своя бездънен метод. Кой беше най-важният урок, който ви преподаде?
– Тя е за нас нравствен лидер. Първото изречение, което ни сподели, беше: „ Може би не всички от вас ще станат артисти, само че ще се погрижа всички да станете персони “ . Още в първи курс ни хвърли в дълбокото с Достоевски. Тогава научих нещо фундаментално: че героят е по-умен от теб и той може да те обогати, а не ти просто да се „ правиш “ на него. В момента играя Аглая Ивановна в „ Лицето на близък “ в ТР „ Сфумато “ и към момента се стремя да доближи до философията на този персонаж.
– Какво мислите за определението, че актьорската специалност е „ поминък “?
– Бягам от тази дума, тъй като я свързвам с рутината, а артистът не би трябвало да губи способността си да се удивлява. Това е непосилен труд , който в някои статистики съпоставят с този на миньорите. Но за мен това не е работа от 9 до 5. Аз се вълнувам за всяка подготовка. Най-големият комплимент е, когато публиката каже какъв брой „ просто “ наподобява всичко на сцената. Простото е най-сложно – с цел да стигнеш до него, минаваш през голям развой и безсънни нощи.
– Колко значима е публиката за Вас? Може ли тя да бъде излъгана?
– Сцената е лупа – тя гледа право в душата на артиста и всичко се усеща. Аз в никакъв случай не недооценявам публиката, тя не може да бъде излъгана елементарно. Нашата задача не е да ги мамим, а да ни повярват, да се припознаят и може би даже да се трансформират малко след представлението.
– Какво бихте посъветвали младежите, които през днешния ден мечтаят за сцената?
– Да имат вяра в това, което вършат, и да не се отхвърлят, колкото и клиширано да звучи. Трябва да са подготвени да не помнят личните си терзания и его, тъй като идеята на сцената е по-голяма от персоналния боязън. И най-важното: да знаят, че няма да бъде елементарно, само че в действителност най-хубавото нещо е тъкмо това – да не е елементарно .
Паола Маравиля продължава своя път с онази „ актьорска хигиена “, на която са я научили в Академията, вярвайки, че всеки персонаж отключва нов свят в нея. Тя е доказателство, че когато изкуството не се приема като поминък, а като задача, то не ти лишава, а те обогатява „ по всеки един параграф “.
Прочетете още
– Паола, по какъв начин изглеждаше актьорската специалност през Вашите очи, когато бяхте дете? Имаше ли го този блян да тръгнете по стъпките на майка си?
– Възхищавах се на специалността от доста дребна, само че не бих споделила, че фактът, че имам родител артист (актрисата Лилия Маравиля - бел.ред.), ме е предизвикал. Напротив, дори доста се дразнех, когато майка ми закъсняваше. Понеже бях мощно привързана към нея, нон-стоп ѝ звънях по телефона да я запитвам къде е, въпреки да знаех, че е на зрелище. Бях стигнала до такава степен, че „ крадях “ домашния телефон вечер към 7–8 часа, единствено с цел да ми вдигне и да ми каже какво прави. Стигна се до такава степен, че бях подписала „ контракт “ с татко ми, че повече няма да ѝ звъня по време на работа .
– В подобен случай, каква беше Вашата детска фантазия, в случай че не сцената?
– Исках да стана ветеринар , тъй като доста обичам животните. Изкуството влезе в живота ми по-късно, първо посредством пеенето в театрална групировка „ Бон-бон “. Но в един миг стана мъчно с воденето и вземането от подготовки. Тогава сама открих детската школа „ Хлапета “ на нашата улица и се записах скрито от всички . Имаше кастинг и не бях сигурна дали ще ме вземат, само че това, че беше мой персонален триумф, прикрит от фамилията, ми носеше голямо задоволство.
– Кога родителите Ви схванаха, че това не е просто детско занимание, а Ваш път?
– Те ме поддържаха за школата, само че в никакъв случай не го взимаха насериозно. Истинският потрес пристигна, когато разгласих, че ще аплайвам в НАТФИЗ. Аз имах напълно други проекти – боготворя Италия и желаех да изучавам и пребивавам там , усещам някакво интуитивно привличане към тази страна. Но закъснях с едни кандидатствания там и по този начин се озовах пред вратите на Академията. Майка ми тогава сподели: „ Абсурд! “. Тя постоянно ме е възпитавала с мисълта, че това е тежка специалност, изискваща ужасно доста самообладание, темперамент и посветеност .
– Пътят Ви в НАТФИЗ обаче стартира с един крах. Как Ви промени това?
– Първата година ме скъсаха и през днешния ден съм извънредно признателна за това . Тогава се подготвях с майка ми, усещах се уверена, само че късането ме приземи. Даде ми да схвана, че би трябвало да мина през стадий на страдалчество, с цел да стана по-смела и да осъзная, че имам какво да изгубвам. Втората година бях тотално друг човек – разбрах, че когато излизаш на сцената, би трябвало да имаш идея и нещо значимо, което да кажеш .
– Попаднахте в класа на проф. Маргарита Младенова. Тя е известна със своя бездънен метод. Кой беше най-важният урок, който ви преподаде?
– Тя е за нас нравствен лидер. Първото изречение, което ни сподели, беше: „ Може би не всички от вас ще станат артисти, само че ще се погрижа всички да станете персони “ . Още в първи курс ни хвърли в дълбокото с Достоевски. Тогава научих нещо фундаментално: че героят е по-умен от теб и той може да те обогати, а не ти просто да се „ правиш “ на него. В момента играя Аглая Ивановна в „ Лицето на близък “ в ТР „ Сфумато “ и към момента се стремя да доближи до философията на този персонаж.
– Какво мислите за определението, че актьорската специалност е „ поминък “?
– Бягам от тази дума, тъй като я свързвам с рутината, а артистът не би трябвало да губи способността си да се удивлява. Това е непосилен труд , който в някои статистики съпоставят с този на миньорите. Но за мен това не е работа от 9 до 5. Аз се вълнувам за всяка подготовка. Най-големият комплимент е, когато публиката каже какъв брой „ просто “ наподобява всичко на сцената. Простото е най-сложно – с цел да стигнеш до него, минаваш през голям развой и безсънни нощи.
– Колко значима е публиката за Вас? Може ли тя да бъде излъгана?
– Сцената е лупа – тя гледа право в душата на артиста и всичко се усеща. Аз в никакъв случай не недооценявам публиката, тя не може да бъде излъгана елементарно. Нашата задача не е да ги мамим, а да ни повярват, да се припознаят и може би даже да се трансформират малко след представлението.
– Какво бихте посъветвали младежите, които през днешния ден мечтаят за сцената?
– Да имат вяра в това, което вършат, и да не се отхвърлят, колкото и клиширано да звучи. Трябва да са подготвени да не помнят личните си терзания и его, тъй като идеята на сцената е по-голяма от персоналния боязън. И най-важното: да знаят, че няма да бъде елементарно, само че в действителност най-хубавото нещо е тъкмо това – да не е елементарно .
Паола Маравиля продължава своя път с онази „ актьорска хигиена “, на която са я научили в Академията, вярвайки, че всеки персонаж отключва нов свят в нея. Тя е доказателство, че когато изкуството не се приема като поминък, а като задача, то не ти лишава, а те обогатява „ по всеки един параграф “.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ