Пантомимата е изкуство, което ще живее и след нас, казва актьорът Вельо Горанов, който днес щеше да навърши 80 години
Пантомимата е изкуство, което ще живее и след нас, споделя артистът Вельо Горанов, който през днешния ден щеше да навърши 80 години. Той е прочут като един от най-известните мимове в България.
„ Пантомимата ми даде доста. Но, несъмнено, не по-малко ми взе поради самодисциплината и концентрацията, които изисква. Натоварването е голямо, само че пък да имаш силата и да се изправяш самичък против себе си години наред за мен е предизвикателство, което си коства. Аз съм щастливият победител най-после “, споделя Горанов.
Той е роден на 22 януари 1946 година в Стара Загора. Като възпитаник не мечтае за театрална сцена, а е уверен, че ще стане инженер – такава е волята на татко му. Във втори курс на механотехникума в родния си град стартира да взе участие в театрална самоинициатива, без даже да подозира, че точно това ще се трансформира в неговата специалност. Учителите от трупата обаче съумяват да разсънят у него любовта към театъра, която дефинира целия му по-нататъшен път.
ПЪТЯТ КЪМ ПАНТОМИМАТА
През 1971 година приключва актьорско майсторство в класа на Боян Дановски, във Висшия институт за театрално изкуство „ Кръстьо Сарафов “ (ВИТИЗ, през днешния ден Национална академия за театрално и кино изкуство „ Кръстьо Сарафов “ – НАТФИЗ).
„ Завършил съм като говорещ артист, по този начин да се каже. Тогава в България нямаше съвсем никаква информация за пантомимата. Но моят професор Боян Дановски ме насочи, просто ме задължи да стартира да се занимавам с това изкуство, защото съм имал заложби. В края на ВИТИЗ към този момент бях направил няколко етюда “, споделя артистът. Докато е към момента студент, има опит да се сътвори пантомимен спектакъл със седалище в днешния „ Театър 199 “. За началник е избрана Юлия Огнянова, само че концепцията по този начин и не се осъществя, оставяйки Горанов с желанието да търси нови благоприятни условия за развиване на този рядко практикуван род в България.
Актьорският му дебют е в Драматично-кукления спектакъл „ Иван Радоев “ в Плевен през 1971 година в „ Процесът против един смешник “ от Хайнрих Бьол по драматизация на Александър Попов. Творческият му път е обвързван също по този начин с спектакъл „ София “ и Според „ Енциклопедия на българското кино “ други негови театрални функции включват „ Любов под брястовете “, „ Момче без зестра “ и „ Ще умрем през днешния ден, ще умрем на следващия ден “.
През 1972 година демонстрира предпочитание да гледа спектакли на Белградския фестивал на пантомимата, само че се оказва, че може да замине единствено в случай че взе участие. Представя се с моноспектакъла „ Един мим споделя “ и публицисти неправилно го дефинират като възпитаник на известния френски мим Марсел Марсо (1923-2007).
СЪЗДАВАНЕ НА СТУДИО „ ПАНТОМИМА “ И ТЕАТЪР „ ДВИЖЕНИЕ “
През 1976 година, като част от трупата на столичния спектакъл „ Сълза и смях “, дружно с Пейо Пантелеев и Милчо Милчев, Горанов основава първото в България студио „ Пантомима “ с детския театър „ Приказка за боеца “ от Игор Стравински. Студиото се трансформира в професионален спектакъл и се утвърждава като лаборатория за пантомимата в България. Там той дебютира и като режисьор със спектакъла „ Волпоне “ от Бен Джонсън.
Горанов е канен да преподава в Париж, да играе във Англия, Италия, Съединени американски щати, само че вместо това той мечтае за българска пантомимна школа и това тя да бъде най-хубавата. След сполучливото показване на Мексиканския фестивал през 1986 година събира куража да упорства за основаване на „ Театър за пантомима”. През 1988 година основава спектакъл „ Движение “, а авторските му спектакли „ Един мим споделя “, „ Дон Жуан “, „ Незавършен танц “, „ Болеро “, „ Швейк “ през днешния ден са част от международната класика в пантомимата.
Участва в над 40 игрални кино лентата, измежду които „ …И пристигна денят “ (1973), „ Авантаж “ (1977), „ Всеки ден, всяка нощ “ (1978), „ Колкото синапено зърно “ (1980), „ 24 часа дъжд “ (1982), както и в серийния филм „ Фильо и Макензен “ (1979).
РАЗДЯЛА СЪС СЦЕНАТА
Театър „ Движение “ прекратява активността си през първата половина на 90-те години на 20-и век, заради липса на устойчиво помещение и институционална поддръжка. Репетициите и постановките постоянно се организират в спонтанни условия, а лимитираното финансиране и несигурните административни рамки в интервала на преход затрудняват устойчивото действие на самостоятелна театрална институция. Различни свидетелства показват, че окончателното закриване настава към 1994 година, като по-късно постройката, в която театърът е имал своя дом, е застроена с хотел „ Хилтън “.
През 1997 година, по време на метаморфоза на спектакъл „ Сълза и смях “, художествено-творческият състав, в това число Вельо Горанов, е уволнен. Сцената губи досегашния си статут и се трансформира в открита сцена, откакто Народният спектакъл „ Иван Вазов “ се отдръпва и предходните имена и съоръжение се оказват предмет на разногласия. Промяната е обвързвана с административни решения и промени в културната система през интервала на държавното управление на Иван Костов (1997-2001), които преобразуват трупата и действието на сцената. Впоследствие Горанов стартира взаимна работа с читалище „ Славянска сказка “ върху концепцията за открита сцена, предопределена да даде опция за изява на свободни трупи и актьори в София.
Творческите и житейски провокации около затварянето на спектакъл „ Движение “ и последвалото уволняване на Вельо Горанов от „ Сълза и смях “ го карат краткотрайно да слезе от сцената. Споделя, че минава компликациите, прочитайки в дневника си, че „ силата на индивида не се мери със извоюваните борби, а от инкасираните загуби, след които е съумял да се изправи”. На другия ден се завръща в спортната зала и стартира да възвръща и физиката и душeвността си. Хората, които са гледали Вельо Горанов след завръщането в театъра, се удивляват на неговото чудесно тренирано и гъвкаво артистично тяло. Артистът тренира непрекъснато с прикрепени тежести на ръцете и краката, с цел да възвърне силата на мускулите си. Поддържа тегло тъкмо 68 кг и съблюдава това „ бойно тегло “ с съвсем фанатична дисциплинираност. Заниманията с йога, които е почнал още на 12-годишна възраст, също остават неизменима част от всекидневието му.
Завидните познания и умения на Вельо Горанов в пантомимата той предава на идващите генерации като учител в НАТФИЗ. Студентите му го дефинират като рядко комбиниране сред възпитател и експерт. „ Пантомимата ме е научила на самообладание. Това не значи да не работиш. Напротив. Но резултатите при нас идват постепенно и последователно. Не могат да се прескачат стъпала. Първото ходило беше да се основат артисти, система за образование и спектакли. Второто – да се завоюва аудитория. Пантомимата е била национално изкуство, само че в този момент се е трансформирала в изкуство на избраниците. Съществува мнение: „ Това е пантомима, комплицирано, не го разбираме! Трябва да накараме феновете да повярват, че в безмълвния свят на сцената могат да се поберат проблемите на нашето време “, споделя актьорът.
Вельо Горанов умира на 25 декември 2020 година
ПРИЗНАНИЕ
Вельо Горанов е притежател на голям брой влиятелни национални и интернационалните награди. През 1980 година на фестивала за пантомима и мимодрама в Лондон е разгласен за мим номер 1 на света.
Удостоен е с почетен плакет „ Аскеер “ във връзка 70-годишния си празник – за креативна чест и принос в развиването на българското театрално изкуство и просвета, връчен на 22 януари 2016 година от ръководителя на фондация „ Аскеер “ – Милен Миланов.
/ДД
/ЕЛ/ДС/отдел „ Справочна “/
ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ: Енциклопедия българско кино, с.66; сп. „ Отечество “, бр.5, 8.3.1988 г.; Българска телеграфна агенция,ВИНФ,11.11.1996; в. „ Дума “, бр. 277, 22.11.1996 ; в. „ Дума “, бр. 189, 22.8.1998; в. „ Дума “, 23.2.2015; https://archives.bnr.bg/archives/post/12824/velo-goranov-pantomimata-e-izkustvo-koeto-shte-zhivee-i-sled-nas; https://www.168chasa.bg/article/19808917; https://duma.bg/shtastliv-sam-che-sam-otnovo-na-stsenata-n95668; https://www.bulgariasega.com/usa/15637.html/истинският-живот-на-вельо-горанов/; https://www.24chasa.bg/ozhivlenie/article/5257489; https://www.papersofbas.eu/images/Papers_of_BAS_2-2020/Kirova.pdf
„ Пантомимата ми даде доста. Но, несъмнено, не по-малко ми взе поради самодисциплината и концентрацията, които изисква. Натоварването е голямо, само че пък да имаш силата и да се изправяш самичък против себе си години наред за мен е предизвикателство, което си коства. Аз съм щастливият победител най-после “, споделя Горанов.
Той е роден на 22 януари 1946 година в Стара Загора. Като възпитаник не мечтае за театрална сцена, а е уверен, че ще стане инженер – такава е волята на татко му. Във втори курс на механотехникума в родния си град стартира да взе участие в театрална самоинициатива, без даже да подозира, че точно това ще се трансформира в неговата специалност. Учителите от трупата обаче съумяват да разсънят у него любовта към театъра, която дефинира целия му по-нататъшен път.
ПЪТЯТ КЪМ ПАНТОМИМАТА
През 1971 година приключва актьорско майсторство в класа на Боян Дановски, във Висшия институт за театрално изкуство „ Кръстьо Сарафов “ (ВИТИЗ, през днешния ден Национална академия за театрално и кино изкуство „ Кръстьо Сарафов “ – НАТФИЗ).
„ Завършил съм като говорещ артист, по този начин да се каже. Тогава в България нямаше съвсем никаква информация за пантомимата. Но моят професор Боян Дановски ме насочи, просто ме задължи да стартира да се занимавам с това изкуство, защото съм имал заложби. В края на ВИТИЗ към този момент бях направил няколко етюда “, споделя артистът. Докато е към момента студент, има опит да се сътвори пантомимен спектакъл със седалище в днешния „ Театър 199 “. За началник е избрана Юлия Огнянова, само че концепцията по този начин и не се осъществя, оставяйки Горанов с желанието да търси нови благоприятни условия за развиване на този рядко практикуван род в България.
Актьорският му дебют е в Драматично-кукления спектакъл „ Иван Радоев “ в Плевен през 1971 година в „ Процесът против един смешник “ от Хайнрих Бьол по драматизация на Александър Попов. Творческият му път е обвързван също по този начин с спектакъл „ София “ и Според „ Енциклопедия на българското кино “ други негови театрални функции включват „ Любов под брястовете “, „ Момче без зестра “ и „ Ще умрем през днешния ден, ще умрем на следващия ден “.
През 1972 година демонстрира предпочитание да гледа спектакли на Белградския фестивал на пантомимата, само че се оказва, че може да замине единствено в случай че взе участие. Представя се с моноспектакъла „ Един мим споделя “ и публицисти неправилно го дефинират като възпитаник на известния френски мим Марсел Марсо (1923-2007).
СЪЗДАВАНЕ НА СТУДИО „ ПАНТОМИМА “ И ТЕАТЪР „ ДВИЖЕНИЕ “
През 1976 година, като част от трупата на столичния спектакъл „ Сълза и смях “, дружно с Пейо Пантелеев и Милчо Милчев, Горанов основава първото в България студио „ Пантомима “ с детския театър „ Приказка за боеца “ от Игор Стравински. Студиото се трансформира в професионален спектакъл и се утвърждава като лаборатория за пантомимата в България. Там той дебютира и като режисьор със спектакъла „ Волпоне “ от Бен Джонсън.
Горанов е канен да преподава в Париж, да играе във Англия, Италия, Съединени американски щати, само че вместо това той мечтае за българска пантомимна школа и това тя да бъде най-хубавата. След сполучливото показване на Мексиканския фестивал през 1986 година събира куража да упорства за основаване на „ Театър за пантомима”. През 1988 година основава спектакъл „ Движение “, а авторските му спектакли „ Един мим споделя “, „ Дон Жуан “, „ Незавършен танц “, „ Болеро “, „ Швейк “ през днешния ден са част от международната класика в пантомимата.
Участва в над 40 игрални кино лентата, измежду които „ …И пристигна денят “ (1973), „ Авантаж “ (1977), „ Всеки ден, всяка нощ “ (1978), „ Колкото синапено зърно “ (1980), „ 24 часа дъжд “ (1982), както и в серийния филм „ Фильо и Макензен “ (1979).
РАЗДЯЛА СЪС СЦЕНАТА
Театър „ Движение “ прекратява активността си през първата половина на 90-те години на 20-и век, заради липса на устойчиво помещение и институционална поддръжка. Репетициите и постановките постоянно се организират в спонтанни условия, а лимитираното финансиране и несигурните административни рамки в интервала на преход затрудняват устойчивото действие на самостоятелна театрална институция. Различни свидетелства показват, че окончателното закриване настава към 1994 година, като по-късно постройката, в която театърът е имал своя дом, е застроена с хотел „ Хилтън “.
През 1997 година, по време на метаморфоза на спектакъл „ Сълза и смях “, художествено-творческият състав, в това число Вельо Горанов, е уволнен. Сцената губи досегашния си статут и се трансформира в открита сцена, откакто Народният спектакъл „ Иван Вазов “ се отдръпва и предходните имена и съоръжение се оказват предмет на разногласия. Промяната е обвързвана с административни решения и промени в културната система през интервала на държавното управление на Иван Костов (1997-2001), които преобразуват трупата и действието на сцената. Впоследствие Горанов стартира взаимна работа с читалище „ Славянска сказка “ върху концепцията за открита сцена, предопределена да даде опция за изява на свободни трупи и актьори в София.
Творческите и житейски провокации около затварянето на спектакъл „ Движение “ и последвалото уволняване на Вельо Горанов от „ Сълза и смях “ го карат краткотрайно да слезе от сцената. Споделя, че минава компликациите, прочитайки в дневника си, че „ силата на индивида не се мери със извоюваните борби, а от инкасираните загуби, след които е съумял да се изправи”. На другия ден се завръща в спортната зала и стартира да възвръща и физиката и душeвността си. Хората, които са гледали Вельо Горанов след завръщането в театъра, се удивляват на неговото чудесно тренирано и гъвкаво артистично тяло. Артистът тренира непрекъснато с прикрепени тежести на ръцете и краката, с цел да възвърне силата на мускулите си. Поддържа тегло тъкмо 68 кг и съблюдава това „ бойно тегло “ с съвсем фанатична дисциплинираност. Заниманията с йога, които е почнал още на 12-годишна възраст, също остават неизменима част от всекидневието му.
Завидните познания и умения на Вельо Горанов в пантомимата той предава на идващите генерации като учител в НАТФИЗ. Студентите му го дефинират като рядко комбиниране сред възпитател и експерт. „ Пантомимата ме е научила на самообладание. Това не значи да не работиш. Напротив. Но резултатите при нас идват постепенно и последователно. Не могат да се прескачат стъпала. Първото ходило беше да се основат артисти, система за образование и спектакли. Второто – да се завоюва аудитория. Пантомимата е била национално изкуство, само че в този момент се е трансформирала в изкуство на избраниците. Съществува мнение: „ Това е пантомима, комплицирано, не го разбираме! Трябва да накараме феновете да повярват, че в безмълвния свят на сцената могат да се поберат проблемите на нашето време “, споделя актьорът.
Вельо Горанов умира на 25 декември 2020 година
ПРИЗНАНИЕ
Вельо Горанов е притежател на голям брой влиятелни национални и интернационалните награди. През 1980 година на фестивала за пантомима и мимодрама в Лондон е разгласен за мим номер 1 на света.
Удостоен е с почетен плакет „ Аскеер “ във връзка 70-годишния си празник – за креативна чест и принос в развиването на българското театрално изкуство и просвета, връчен на 22 януари 2016 година от ръководителя на фондация „ Аскеер “ – Милен Миланов.
/ДД
/ЕЛ/ДС/отдел „ Справочна “/
ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ: Енциклопедия българско кино, с.66; сп. „ Отечество “, бр.5, 8.3.1988 г.; Българска телеграфна агенция,ВИНФ,11.11.1996; в. „ Дума “, бр. 277, 22.11.1996 ; в. „ Дума “, бр. 189, 22.8.1998; в. „ Дума “, 23.2.2015; https://archives.bnr.bg/archives/post/12824/velo-goranov-pantomimata-e-izkustvo-koeto-shte-zhivee-i-sled-nas; https://www.168chasa.bg/article/19808917; https://duma.bg/shtastliv-sam-che-sam-otnovo-na-stsenata-n95668; https://www.bulgariasega.com/usa/15637.html/истинският-живот-на-вельо-горанов/; https://www.24chasa.bg/ozhivlenie/article/5257489; https://www.papersofbas.eu/images/Papers_of_BAS_2-2020/Kirova.pdf
Източник: bta.bg
КОМЕНТАРИ