Трасето на тази промяна в упражняването на властта е маркирано

Трасето на тази смяна в упражняването на властта е маркирано с кръвта на милиони жертви, с трагизма на орисите, отдадени на революциите върху петте континента. Успехът е превръщал революционерите в държавници, а неуспехът – в престъпни нарушители. За революционерите в казиното на ориста най-честият залог е бил личният им живот. Тогава, когато общественото неспокойствие е било смазвано от властта, участниците в него са били обявявани за негодници, подклаждали раздорен протест. Но тогава, когато въставането против съществуващия ред е победоносно, когато той е отстранен и е открито ново държавно устройство, то общественият прелом бива провъзгласен за гражданска война. Именно когато народът се оказва по-силният в конфликта със съществуващата власт, то тогава всички участници в революцията се трансформират в герои.

Новият тираж от човеци, озовали се по високите етажи на властприлагането, бързо се ориентира (ако не е го направил в аванс), в универсалната годност на поговорка на флорентинския политически активист и мъдрец Николо Макиавели (1469–1527 г.), че „ Който се залавя да ръководи един народ, било републикански, било монархически, в случай че не се оправи с враговете на новия ред, основава кратковременно ръководство “.

Но в актуалния западен свят, където ръководещите малцинства претенциозно парадират със своята обвързаност към концепцията за спазването на самостоятелните права и където върховенството на закона е провъзгласено за темел на държавността, използването на всеобщи репресии е недопустимо. Или по-точно е оставено като инструмент за опазване на властта единствено при форсмажорни условия.

Именно с цел да бъде избегнато натрупването на напрежение в публичните взаимоотношения, се прибягва до манипулиране на публичното мнение. Понеже още британският мъдрец и историк Дейвид Хюм (1711–1776 г.) е заключил, че: „ Тъй като силата е постоянно на страната на ръководените, ръководещите се крепят само на публичното мнение “.

Фабрикуването на „ публично мнение “ от страна на управническите (псевдо)елити се прави по една, общо взето, общоприета рецепта. Тя се ползва когато е неотложно да бъде обещано публично решение по някой забележителен въпрос, който мощно вълнува обществото.

Първо се основава комисия, която да „ изследва “ въпроса, в случай че той не попада в руслото на до тогава съществуващите институции.

Всъщност казусът авансово е изследван и е изяснено какъв вид на решение удовлетворява (псевдо)елита. Това, което остава да се извърши, е решението да се показа като идващо от низините, като „ публично мнение “, тъй като „ гласът национален е глас божи “.

Първо се прави сондаж на публичното мнение по всекидневен път, тоест „ затворено допитване “. Ако се окаже (което е от порядъка на изключенията), че решението, преференциално за ръководещото малцинство, кореспондира на публичното въодушевление, то незабавно бива разиграна театрална режисура със сюжет „ национално ръководство “. Като ръководещите сами се викат неведнъж на бис пред ръководеното поданство.

Вторият вид, когато публичното мнение е против неафиширания още публично план на (псевдо)елита, е по-често срещания. Тогава  се прави интервенция „ произвеждане на удобно публично мнение “.

Отначало измежду интелектуалците, сложили се в работа на властта против съответните облаги, бива построено така наречен „ просветено публично мнение “. Постепенно, само че нападателно и бързо, сервилните занаятчии в пропагандния отрасъл трансформират това „ просветено “ мнение в законно, като крайната цел е да бъде задушено в началото съществуващото публично мнение, което сред прочее твърди тъкмо противоположното. Или пък няма никакво отношение към въпроса, както се случва нерядко. Дори от време на време болшинството от жителите въобще не разполагат с нужния размер информация, с цел да са в положение да си оформят меродавно мнение. Даже въпросът въобще не е освен в центъра, само че даже и в периферията на тяхното внимание.

Тогава индивидите от „ просветения “ кръг се трансформират в просветители и стартират да занимават обществото с тези въпроси, които то в своята повсеместност не си е било сложило, както и да прокарат отговори  на въпросите, които до тогава за обществото като цяло не са били предмет на неговото внимание.

Това е процесът, за който Карл Маркс написа: „ Господстващата идеология на всяко общество е идеологията на господстващата класа “.

В актуалните условия главен инструмент за опазване на позициите на владичество на ръководещите малцинства е да се прикрие генезиса на господстващата неолиберална идеология в съответните й прояви, като я показват за огледален облик на публичното мнение.

Оттук нататък се развихрят актьорските умения на политиците, участващи във воденото на жителите за носа. По-точно на онази част от политиците, която е заинтригувана от запазването на статуквото. И тя се заема по всякакъв начин да потвърждава убеждението за всеобщността на интереса от осъществяването на дадени решения.

Един скорошен образец за „ лабораторно “ развъждане на публично мнение беше въпросът с така наречен „ Истанбулска спогодба “, като задачата беше да се обезпечи нужната обществена поддръжка за нейното одобрение от българския парламент. Ако изходим от сентенцията на древнокитайския мъдрец Конфуций (551–479 година пр.н.е.): „ Във всички неща триумфът зависи от предварителната подготовка; без такава предварителна подготовка неуспехът е сигурен “, то е явно, че неолибералните мозъчни тръстове у нас не бяха направили задоволително изчерпателен анализ на идната манипулационна интервенция. Провалиха се в едновременното производство на едно прочувствено, само че и разумно слово и вдъхването на религия у слушателите си в универсалната значителност на това слово. Издъниха се в сетивното пресъздаване у своите съграждани на възприятието, че приемането на Истанбулската спогодба би било потребно за цялата нация, като в идващия сценичен акт беше планувано да продуцират законодателния акт като „ либерален “ отговор на изфабрикуваното от самите тях „ публично мнение “.

Само една действителна републиканска форма на държавно ръководство би могла дейно да противодейства на злоупотребите на властващия  (псевдо)елит. Тогава, когато жителите разполагат с действително присъединяване във властта, както и с надзор, съпроводен с опцията за наказания, по отношение на лицата, на които са делегирали властови компетенции. Тогава, когато суверенът няма да бъде заблуждаван, че чрез референдумите има задоволително присъединяване в използването на власт. Тъй като в действителност в множеството случаи резултатът от референдума, чийто смислов генезис е от латинската дума „ re