Такова свръхизявяване на човешки качества, чието присъствие е в мисли

Такова свръхизявяване на човешки качества, чието наличие е в мисли и каузи, по един абсурден метод основава благоприятни условия за целеустремено манипулиране на цялостния образ в общественото пространство на историческото великолепие. То е и удобна причина за акцентирането и извеждането във фокуса на всеобщото внимание на обособени характерности на личността, неутрални или даже комфортни за пропагандните цели на манипулаторите. Изцяло дефинирани от техните користни ползи. Като в същото време бъдат посипани с пепелта на забравата други детайли от монументалния облик, органично свързани с неповторимостта на индивида. Притежаващи рисковия капацитет да провокират по един неминуем метод подривен подтик за съпоставяне сред личностите с трайно място в Историята и актуалния псевдоелит, всуе опитващ се да си надене благопристойните одежди на елитарната извадка от българския народ. Достойна за дълбока респект и всестранно смирение. Това съпоставяне сред облици, оттеглени задоволително обратно в предишното, придобили ясни очертания и твърди форми, от една страна, и аморфните, визионерски, само че в същото време нападателно претенциозни изяви на актуалните български псевдоелитарджии, отваря кутията на Пандора. Оттам и изскача достоверна координатна система за оценка на морала. Критериите, които да доставят в общественото пространство „ ограниченията и теглилките “ за определяне на обществения (позитивен или негативен) потенциал на манипулаторите понастоящем на всеобщото схващане. „ Операторите “, които се заиграват по комфортен за тях метод с тематиката за съответна исторически значима персона: дали – и в случай че отговорът е одобрителен, – то до каква степен и по какъв метод е съотносима към актуалната социална проблематика.

Манипулационната технология е използвана във всички сфери на социума: просвета, изкуство, политика и стопанска система, когато става въпрос за показване в общественото пространство на значими деятели, които заради биологичната дребнавост на човешкия живот към този момент не са в положение сами да поемат отбраната си против деформирането на техните облици. И защото – за разлика от творбите на изкуството и от резултатите от приложението на научните достижения, – плодовете на държавническите изяви, отдалечени обратно във времето, не участват директно в нашата актуалност, то визиите за техните основатели подлежат най-безпрепятствено на манипулационни деформации. Същевременно оферират и огромни шансове за трансформиране при тяхното обществено показване, даже и за изопачение и за опити за преформатиране на усещането за обективната им същина.

Именно такава е понастоящем обстановката с обществения облик на Васил Левски, въплътен в понятието „ Апостола на свободата “. Всъщност по какъв начин се появява това нарицателно име?

Първата биография на Васил Левски, написана от Г. Я. Кирков, излиза на бял свят единствено три години след Освобождението и е озаглавена „ Васил Левски (Дякона) “, Средец, 1882 година Фактът на толкоз ранната първа негова биография свидетелства, че Левски пръв от дейците на националната гражданска война става обект на публичен интерес.

Според Г. Я. Кирков Левски напуща калугерството, тъй като то „ не давало душевна храна на една жива и за работа основана натура “, с цел да стане още през 1867 година „ деятелен деятел в националното българско придвижване “, прочут освен по всичките български градища, само че и по селата. Васил Левски внушава почитание не толкоз с физическа мощ и смелост, „ колкото с умеенето да заинтересова, да усвои сърцето на слушателя... Хубавите му умствени дарования се демонстрират с цялостното си развиване и зрялост. Съдбата го е надарила с подарък слово... Езикът му работи и главата му сече, него би трябвало да пратим за работа, се споделяше в комитета в Букурещ, когато той се избираше за емисар в България “. Още повече, че Васил Левски „ не се боеше ни от огън, ни от вода “, имаше желязна воля и хладнокръвие, в никакъв случай не губеше „ наличие на духа “.

Авторът продължава и по-нататък в книгата да акцентира качествата на Васил Левски, като акцентира неговото отношение на пренебрежение към гибелта. „ Само мощен и непрекъснат темперамент може да създаде таквоз рядко себеотрицание за общото дело... С твърда религия и успокоение възприе търновий венец за националната независимост “.

Накрая Г. Я. Кирков твърди своите читатели, че „ докле съществува българский народ името на тоя национален предтеча ще се споменува с снизхождение и името Левски ще служи за знак за самоутвърждение и самопожертвуване за общото богатство “.

Както обобщава проф. Николай Генчев: „... първият биограф на Левски основава една щампа с дълговечно наличие в цялата по-сетнешна литература. Според нея Левски е огромна и благородна персона,, сродена с безсмъртието. На него букурещките учени глави разпореждат да провежда вътрешната революционна организация, където той разкрива силата на своя дух и безпримерните качества на своя темперамент “.

Но не на Г. Я. Кирков ние изискуем обобщаващото нарицателно име „ Апостола на свободата “. Още не е назряла нуждата от манипулативното фокусиране на всеобщото схващане само върху ролята на Васил Левски в националноосвободителното придвижване, като бъде забулен от общественото внимание целия комплекс от негови хрумвания за бъдещия свят.

Отпечатаната през 1883 година книга на Захари Стоянов „ Васил Левски “ в действителност е първа негова биография, защото трудът на Г. Я. Кирков повече уподобява едно похвално слово, неизпълнено с наличната биографична фактология.

Захари Стоянов показва Левски като „ радостен и усмихнат “, „ елементарен човек “, който може да поддържа връзка с всички и с всекиго, който пее непрестанно, свири с уста, смее се на глас. „ Но щом се почнало към този момент сериозна работа, щом дохождала дума да се разисква за свободата на България, неговата физиономия приемала друго въодушевление, смехът се превръщал в звънтенето на горещо и уверено слово, всяка дума поразявала присъстващите, които започвали да благоволеят като пред свръхестествена мощ и узнавали в Левски двама души – Левски като човек и Левски като Апостол “.

Като негов съвременник, Захари Стоянов е изцяло насочен, че Васил Левски в действителност е поборник за освобождението на България, само че и неговият публичен мироглед не е тясно стеснен от тази – въпреки и велика – цел. Понеже добре знае се на Захари Стоянов веруюто на Васил Левски: „ Ще имаме едно знаме, на което ще написа „ Свята и чиста република “. Което верую е развито и в обособена конкретика: „ Всичките нации в нея щат живеят под едни чисти и свети закони, както е обещано от Бога да живее човекът; и за турчина, и за евреина и прочие, каквито са, за всички еднообразно ще е единствено в случай че припознаят законите наедно с българите. Така ще е в нашата България! “ И по-нататък: „ Целта ни в Българско е приятелство с всекиго, без да гледаме на религия и националност. Ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас за живот и Свобода Човеческа “. И още: „ Ако някой очерни националната ни работа с нарушаването на правото на други народности, също като нас страдащи, и подобен ще се смята за противник на отечеството и ще се санкционира със гибел “.

Захари Стоянов е наясно, че за Васил Левски освобождението от турско иго е единствено портата към една нова действителност за българския народ и по тази причина той назовава Васил Левски „ Апостола “ – поборника за свободна България в една „ Свята и чиста република “.

Пред трагичната реалност в модерна България всеки потомък на Васил Левски – както представител на (псевдо)елитарното малцинство, по този начин и мой съотечественик от неелитарното болшинство, е задължен да отговори пред олтара на неговата всеотдайност: „ Защо демонстрираме респект към Васил Левски? “ Изпитваме ли в действителност поклонение пред неговата всеотдайност, която да ни въодушевява за патриотично държание или просто вършим безплоден опит да подпечатаме индулгенцията за личния си непукизъм каква е обстановката в България?

Прерових стотици трудове за Васил Левски. Словосъчетанието „ велика всеотдайност “ беше използвано неведнъж. Но съгласно мен трагичният драматизъм в живота на стотици хиляди българи, които вегетират под екзистенц-минимума, само че пасивно понасят унизителния си живот, постанова да отбулим щампата и да изживеем целия стрес на жестоката действителност на една човешка орис, пренебрегнала личното „ аз “, подтиснала най-силния биологичен инстинкт у всяко живо създание – инстинкта за оцеляване.

Нека да оценим демонстрираните дребни пристрастености за материално облекчаване и угаждане на комплекси за непълноценност посредством обществена популярност, да поставим оргазмената приятност от властта над лъскави джунджурии – пък били те и с размерите на лимузини и тризонети, – както и на социопатното шумолене в ушите на притежаваните трофеи и публични постове, срещупоставени с изживяното през последните секунди от живота на Васил Левски.

Според безпристрастната просвета то е: „ Обесването предизвиква гибел единствено за няколко минути. Смъртта е резултат на прекратен приток на въздух към белия дроб, остро нарушаване на мозъчното кръвообращение и машинален напън и раздразнение на блуждаещия нерв. През първите 40–75 секунди поражда зной от неспособност за издишване и струпване на въглероден двуокис в кръвта. След това се получават гърчове. Настъпва загуба на съзнанието заради прекратяване на мозъчното кръвоснабдяване. В някои случаи сърдечната активност продължава известно време след прекъсване на дишането, само че от време на време сърцето рано прекратява своята активност заради нервнорефлекторни дразнения “.

Колкото и конски сили да яхнем и върху колкото и квадратни дворцови метра да се разплуем, отново оставаме микроскопично дребни в измерителната система на Васил Левски. По нематериалност!

* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.