Озлоблението и неспособността да простим ограбват способността ни да се

Способни ли сме да отвръщаме с наслада даже при най-ужасяващите условия. Можем ли да извиним и най-голямата неправда и да продължим да се любуваме на живота?
Вижте една мощна история, която ни споделя за това. И от която можем единствено да се поучим…

Антъни Рей Хинтън прекарва в пандиза 30 години със смъртна присъда за закононарушение, което не е направил. По време на убийствата, за които е наказан, той бил на работа в затворена фабрика в щата Алабама, само че когато го арестуват, служителите на реда му споделят, че ще влезе в пандиза, тъй като е негър. Той прекарва 30 години в килия метър и петдесет на два метра, при строга изолираност, като му е разрешено да излиза на открито единствено един час на ден.

Когато след скърпен развой Антъни е наказан на гибел, той се усеща ядосан и унищожен поради метода, по който американската правосъдна система унищожава живота му.

„ Когато никой не има вяра на нито една твоя дума, в последна сметка ти спираш въобще да приказваш. Сутрин не споделях „ Добро утро! “. Не споделях „ Лека нощ! “. Не споделях „ Как си? “. На никого. Ако пазачите желаеха някаква информация от мен, пишех отговора си на лист хартия. Бях ядосан! – споделя той. – Но на четвъртата година, един ден чух човек от прилежащата килия да плаче. Тогава внезапно усетих, че любовта и състраданието, на които ме беше възпитала майка ми, се разсъниха в мен. Попитах го какво се е случило. Той отговори, че преди малко е научил, че майка му е умряла. Казах му: „ Погледни го по различен метод. Сега има някой на небето, който ще те отбрани пред Бог. “ После му описах един анекдот и той се разсмя. Внезапно гласът ми и възприятието ми за комизъм се завърнаха. В продължение на 26 години след тази нощ се пробвах да се концентрирам върху проблемите на другите и когато настъпеше краят на следващия ден, в който правех това, осъзнавах, че не бях мислил за своите проблеми. “

Така Хинтън съумява да извърши с обич и съчувствие едно място, по принцип лишено от обич, открива насладата в едно от най-безрадостните кътчета на планетата.

Докато е в крилото на смъртниците, става очевидец по какъв начин 54 души излизат от килиите си и се запътват към камерата за изтезания. Пет минути преди осъществяване на изтезанието той карал останалите пандизчии да блъскат по решетките на килиите си. „ В крилото на смъртниците срещнах хора, които явно не са имали безусловна обич, каквато аз бях получил от майка си. Не знаех дали въобще имат близки хора на открито, дали имат другари в пандиза. Но ние станахме едно семейство и по тази причина, когато те вървяха към гибелта си, ние блъскахме по решетките – с цел да им кажем: „ Ние сме с теб и ще те обичаме до самия край. ”

По време на престоя си в пандиза Хинтън става консултант и другар освен на други пандизчии, само че и на надзирателите, мнозина от които умоляват юриста му да направи всичко по силите си, с цел да го измъкне. Върховният съд единомислещо постановява освобождението му и той най-сетне излиза от пандиза като свободен човек.

„ Човек не осъзнава цената на свободата, до момента в който не му я лишават – споделя той. – Хората се крият от дъжда, а аз търча на открито, когато завали. Как може нещо, което пада от небето, да не е скъпо? Толкова години ми е липсвал дъждът, че в този момент съм признателен за всяка капка, която се стича по лицето ми. Копнея за това чувство. “

Когато Хинтън е интервюиран в американското предаване „ 60 минути “ и водещият го пита дали е сърдит на хората, които са го вкарали в пандиза, той споделя, че от дълго време им е дал прошка. А водещият недоверчиво възкликва: „ Но те са лишили 30 години от живота ви! Как е допустимо да не сте ядосан? “ Отговорът на Хинтън е:

„ Ако съм ядосан и злобен, те ще лишават и останалата част от живота ми. Не светът ти дава насладата и не той ти я лишава. Можеш да позволиш на хората да влязат в живота ти и да го унищожат, само че аз отхвърлям някой различен да ми отнеме насладата. Ставам заран и нямам потребност от някой различен, който да ме разсмива. Мога самичък да се усмихвам, да се дръзвам, тъй като съм блажен с още един ден, а когато си блажен да видиш още едно утро, това е задоволително да изпитваш наслада. Не вървя да се окайвам по всички страни: „ Човече, нямам пукнат $ в джоба си. “

Все ми е едно дали имам пари; интересува ме дали съм блажен да зърна изгряващото слънце още един ден. Знаеш ли какъв брой доста хора имат пари, само че няма да се разсънят тази заран? Е, кое е по-добре: да имаш милиард $ и да не се събудиш, или да си опустошен и да си жив? Предпочитам да съм опустошен и да се разсънвам всяка заран през тази седмица.

През юни споделих на интервюиращата ме журналистка от Си Ен Ен, че имам три $ и петдесет цента в джоба си и че по някаква причина в никакъв случай в живота си не съм се чувствал по-щастлив. „ С три $ и петдесет цента в джоба!? “, удиви се тя. А аз ѝ споделих: „ Знаете ли, майка ми в никакъв случай не ни е възпитавала, че всеки ден би трябвало да изкарваме колкото се може повече пари. Тя ни учеше какво е същинското благополучие. Казваше, че когато си благополучен, хората към теб също стават щастливи. Виждам всички тези хора, които имат доста, само че не са щастливи. Ето, аз прекарах 30 дълги години, ден след ден, в онази тясна килия, и се запитвам за какво има толкоз хора, които в никакъв случай не са били лишени от независимост – нито ден, нито час, нито минута, – само че не са щастливи. Не знам за какво те не са щастливи, само че мога да кажа, че аз съм благополучен, тъй като съм избрал да бъда подобен. “

Откъс от  „ Книгата на насладата “, Далай Лама и Дезмънд Туту

Инфо: http://www.gnezdoto.net