Епископите Анселм и Томас Бекет срещу кралската власт
Открай време в човешкото общество, без значение от епохата, се води битка сред две управляващи: светската и духовната. Жреци против вождове, епископи против крале, папи отново против крале и т. н. Достатъчно е да разтворим Стария завет, с цел да забележим по какъв начин староеврейските пророци непрекъснато разобличавали царете юдейски – за което мнозина от тях заплащали много скъпо.
И когато през днешния ден дефинираме отделянето на църквата от страната като нещо позитивно, не трябва да забравяме, че това е просто следващ епизод от тази битка, която се води към този момент хилядолетия.
Така и разширението на кралската власт в Англия през ХІ-ти век неизбежно срещнала съпротивата на Църквата. Тя била най-ожесточеният съперник на монарсите.
Въпреки че от времето на Норманското завладяване (1066) британските крале, като предписание, поддържали положителни връзки с папството, казусът за дуализма на управляващите бил също толкоз значим за Англия, колкото и за континентална Европа.
През 1093 година крал Вилхелм Червенокосият (упр. 1087–1100), наследник на Вилхелм Завоевателя, назначил изтъкнатия богослов Анселм за Кентърбърийски архиепископ – глава на британската черква.
Анселм, италиански аристократ и свещеник на манастира Бек в Нормандия, незабавно влезнал в спор с краля за имуществото на архиепископията, което било иззето в предишното. Най-обобщено, причините на Анселм се свеждали до обстоятелството, че папата държи ключовете за Царството небесно, а нито един император, цар или херцог не е почетен с такава задача. Тези заявки били съвсем толкоз обидни за краля, колкото и изказванията на папа Григорий VII, че властта на кралете и херцозите произлиза от дявола.
Отношенията на Анселм със идващия крал Хенри I (упр. 1100–1135) не били по-добри. Епископът твърдял, че земите, предоставени на епархията от краля, са свободни от васални отговорности. В интерес на истината, британската черква не подкрепяла Анселм. Той налагал строго безбрачие (целибат), само че мнозина енорийски свещеници и даже епископи били женени и нерядко предавали постовете си по завещание на своите синове. Освен това, църковните назначения в Англия зависели доста повече от краля. Анселм прекарал дълги години в заточение и най-после, през 1107 година, се съгласил на компромис: кралят да не назначава епископите, само че въпреки всичко те да бъдат негови васали.
Приблизително 60 години по-късно сред краля и Църквата избухнал спор с нова мощ – този път сред Хенри II и Томас Бекет, архиепископ на Кентърбъри. Ставало дума въпрос за отделяне от Църквата на кралски служители, за правото на обжалване пред папския престол, за потреблението на приходите от свободните епархии. Най-остър бил казусът за правото на краля да санкционира чиновници на църквата, наказани от църковните съдилища. Бекет остро отхвърлял това като неправда против хора, които биха били осъдени два пъти за едно и също закононарушение.
Тук изиграли роля персоналните качества на противниците. Хенри II вярвал, че Бекет, който бил негов пръв министър (канцлер) преди самият крал да го избере за архиепископ, е нарушил своите отговорности – както персонални, другарски, по този начин и васални.
А за Бекет нуждата да изкупи своето светско минало на велможа придворен и да отбрани интереса на Църквата, била също толкоз значима, колкото и същността на разногласието.
В последна сметка Бекет отлъчил няколко епископи, които подкрепили краля. Хенрих пред всички изказал гнева си към него. Четирима рицари изтълкували реакцията на краля като заповед и умъртвили архиепископа в Кентърбърийската катедрала на 29 декември 1170 година. Подробно изложение на гибелта на Бекет се съдържа в писмо от неговия секретар и другар, историкът Йоан Солсбъри:
„ Мъченикът стоеше в катедралата при олтара Христов, подготвен да страда. Дойде часът на убийството. Щом чу, че го търсят, тъй като рицарите, които пристигнаха за него, попитаха на всеослушание чиновниците и монасите в тълпата: „ Къде е архиепископът? “, той се обърна, с цел да ги посрещне на стъпалата на олтара, и промълви с индиферентно успокоение: “Ето ме! Какво ви би трябвало? ” Тогава един от рицарите-убийци скочи към него и извика с гняв: “ Сега ще умреш! ” Навярно, нито един страдалец не е показвал такава устойчивост по време на гибелта си, като него. Явявайки неотстъпчивост както в гласа, по този начин и в духа си, той отговори: „ Аз съм подготвен да умра за моя Господ, за справедливостта и за свободата на моята Църква. Вие желаете моята глава и аз ви не разрешавам, в името на Всемогъщия Господ и под боязън от анатема, да наранявате други хора “. Като сподели това,той видя, че убийците са извадили мечовете си, и приведе глава, като че ли за молитва “.
В чисто интелектуално отношение Бекет даже не се доближавал до Анселм. Аргументите, които той изтъквал, били извънредно повърхностни (впрочем в това отношение крал Хенри ІІ въобще не го превъзхождал) и надалеч под равнището на полемиката сред папството и поддръжниците на имперската власт в континентална Европа.
Но, без значение, че Бекет изгубил в интелектуален и политически смисъл, той сигурно спечелил религиозните усеща на елементарните хора. Веднага бил разгласен за страдалец. Папата го канонизирал през 1173 година, а гробницата му се трансформирала в място за поклонение, известно освен в Англия, само че и в цяла Европа. По своята известност тя отстъпвала единствено на гробницата на деятел Яков в Сантяго де Компостела, Северозападна Испания, и на самия Рим.
Наложило се Хенри II да изкаже сурово обществено смирение. Но на процедура, обаче, властта на краля над британската черква не била отслабена. Той си запазил фактическото право да назначава нейните епископи.
Борбата сред Хенри ІІ и Томас Бекет беше картинно изобразена във кино лентата „ Бекет “ от 1964 година, където ролята на краля извърши Питър О`Тул, а обликът на Томас Бекет бе пресъздаден от Ричард Бъртън.
