Защо вече не се питам дали съм добра майка
Откакто се роди второто ни момче, не се запитвам дали съм добра майка. Не че не ми е значимо да бъда или че не желая да ме запомнят като такава. Тези 5 години, до момента в който растеше самичък и несмущаван огромният ми наследник, постоянно се питах, признавам. С дребния открих обаче, че този въпрос е изключително нездравословен по три (поне) аргументи:
1. Гълта необикновено доста сила, която ми е нужна другаде.
2. Създава тревога, бездънна дупка, от която не излиза нищо положително.
3. Никога няма да получа отговор на въпроса приживе по този начин или другояче.
Вместо да се запитвам това, се изучавам да съм смела в обстановки, които изискват моето решение, в които имам избор сред това да отвръщам първосигнално и да отвръщам " възпитателно ", т.е. да осмисля обстановката и да избера, това, което дава урок, образец, основава добър табиет. Понякога се получава, от време на време - не. Ситуациите и те имат собствен ход, който не ме чака много-много да мисля. Когато видя резултат от " възпитателните " си решения след време, не всякога се случва нали, си споделям, но доста безшумно: " Може би въпреки всичко се оправям? ".
В родителството няма гаранции, че се оправяме. Има доказателства от време на време, само че след време и малко генерални - получаваш непредвидена прегръдка или чуваш преди да заспят: " обичам те, мамо! " (големият) или " ти миришеш сладко на топла майка " (малкият). Хората те поздравяват, ахкат под фотоси и статуси във фейсбук, че имаш възпитани, положителни и умни деца (защото не ги виждат у дома какви са, схваща се) или те гледат с упрек (но укорите да си ги оставят в тяхната градинка, не ги одобрявам в моята). Но има нещо, което изрично ми дава убеденост, че може би се оправям въпреки всичко.
В моментите, когато двете момчета не са следени и сгълчавани...
Остави брат си на мира, има домашни! Той е по-малък, покажи му, вместо да му се караш! Защо просто не млъкнете и не се редувате!
...и се държат в действителност благо един с различен!
(без да ги наставлявам, без да ги изучавам да се схващат, без да ги карам да отстъпват, и то аз, която съм единствено дете.)
В тези моменти, когато се прегърнат, цункат се бързо и сладко. Когато заспят, гушнати, и книжката, от която доскоро е чел батко, падне глухо на пода. В моментите, когато дребният каже: " Ще оставя и за бате да има! " или огромният: " Чакай, Боби, дано ти покажа по какъв начин се рисува дребосъче ". В моментите, когато си свързал освен с кръвта и гените две човешки същества, дал си почва на близостта им, виждаш любовта им - тогава си казваш: " Е, би трябвало да съм добра майка, щом се случва, нали? "
(а за премия и те са положителни деца, щом ти дават няколко скъпи мига от вида " тишина, краката на масата и чаша вино в едната ръка " )
Инфо: www.hera.bg
