Да помогнеш на Бай Ганьо
Отидох на кино, гледах и взех решение да се отбия в пицарията, която се намираше наоколо. Сядам, хапвам си пепероните и слушам някъде вдясно от себе си ззз-ззз.
Не обръщам внимание. Ззз-ззз. Какво е пък това? Ззз-ззз. Тишина. Звукът се носи от дивана, сред гърба ми и седалката. Бъркам с ръка и вадя мобилен телефон.
Супер… Но не ми би трябвало непознат. Проверявам пропуснатото повикване. Аха, „ Брата “ е звънял. В главата ми се ражда елементарна поредност: звънвам, споделям за планове телефон, договаряме се да се чакаме пред киното, връщам телефона и си потеглям. Позвънявам (по-нататък Б-Брата, А-Аз):
Б: Да?!
А: Здравейте. Намерих теле…
Б: Донеси го на улица „ Лом “
А: …Ами… По-добре елате да си го вземете пред кино…
Б: Не разбра ли, бе? Донеси телефона на улица „ Лом “!
А: Няма да вървя на никое място! Трябва да сте повече заинтригувани за получа…
Б: Слушай! Или ми носиш телефона до 15 минути, или ще те намеря!
А: И по какъв начин ще ме намерите? По телефона ли ще изчислите?
Б: Донеси телефона! Или мамка ти!
А: Сигурен ли сте, че няма да дойдете сами за него?
Б: Ти елементарен ли си? Проблем ли си търсиш?
А: Разбрах Ви, чух Ви! Чакайте ме на спирката на улица „ Лом “. Ще дойда след 15 минути.
Б: Да не ти е прее*ан мозъка!
Приключих диалога. Извадих батерията от телефона. Извадих и счупих сим картата. Изхвърлих тази кутия на Пандора в кошчето.
Правете положително, само че не на всеки и се грижете за себе си.
