Отец Йордан Карагеоргиев е 57-годишен. Преди да се посвети на

Отец Йордан Карагеоргиев е 57-годишен. Преди да се посвети на църквата е работил като публицист в списание за християнство, а в православието го посвещава починалият Старозагорски митрополит Панкратий. Първите години от Божието му посвещаване минават в Девическия манастир на Казанлък. Вече четвърт век служи в Старозагорския затвор и е кръстил повече от две хиляди лишени от независимост. Служи в параклиса „ Св. Св. Козма и Дамян “ в психодиспансера в Стара Загора, предстоятил е на няколко храма в Старозагорската епархия. Старозагорският епископ Киприан му разпореди да е завеждащ на Културно-информационния отдел при Светата Митрополия.
О тче, действителностите в България и в Българската православна черква (БПЦ) могат ли да върнат хората към вярата?
Текат процеси, които постепенно трансформират мисленето на хората. Прагматичността и забързаността, последователно налагащи своя отпечатък върху делника, в душите, в сърцата ни, няма по какъв начин да бъде пренебрегната. Заради икономическата обстановка множеството дейни хора работят и отвън работата, която имат. Този прагматизъм в допълнение натоварва съзнанието на хората и е една от аргументите да потърсят Бога, духовността. Всеки от нас търси мир, някаква разтуха и се надявам, че тя може да се откри единствено при Бога.Най-краткото определение за Бог е “Бог е любов” (Св. Йоан Богослов, Първо обръщение, гл. 4, стих 8 и 16). Всички, осъзнаваме или не, имаме потребност и от любов, имаме потребност и обичта да излиза отвън нас. Това, че не получаваме любов е мъчителен развой, само че най-болезненото е, в случай че не можем да дадем воля на това, което е стаено в нас - на обичта, на капацитета за любов, закодиран във всяка човешка душа и всеки човешки житейски път. В забързаността човек не може да срещне индивида и се усеща безпаричен. Може да имаме доста богатства - вили, първокласни коли или нещо друго очевидно. Но в душите ни има празнина и се мъчим да я запълним с очевидно нещо. Тя не може да се запълни по този начин, тя се запълва с нещо невидимо за което приказва и Екзюпери - най-същественото е това, което може да се види със сърцето. Това са духът, вярата, утехата, която копнеят сърцата. Неслучайно по време на празници хората стават по-любвеобилни. Празничната конюнктура ни подтиква да се вгледаме и да потърсим наслада за душите си. Подсъзнателно тази наслада минава в подарък за по-бедни и хора в потребност.
Повечето хора се втурват в комерсиалното на празника - какво ще ядем и пием, по какъв начин ще боядисаме яйцата - показност, която не е вяра…
Не постоянно е показност. При някои е липса на опция, а празникът би трябвало да се изживее. Хората, нямайки алтернативата, знанието, верния метод, по който да живеят, търсят подсъзнателно, душата усеща, че би трябвало нещо да направи и се хваща за забележимото. Въпросът е какво влага сърцето, когато прави нещо очевидно. Изживяването на празника като народопсихология сме го не запомнили с помощта на атеизма. Големите християнски празници бяха сменени със всемирски. Като дребен с боязън чаках да коледуваме, въпреки че 25 декември не беше никакъв празник и ходехме на учебно заведение. Сега това го няма.
Иска ми се да можем вярно да насочим копнежите на сърцето. Важно е човек да откри време да се изповяда. Изповедта е доста повече от психоанализа. Знам какво е тайнството изповед, какъв брой пластове и метафизичност има в него и каква наслада е, като отиде човек да се изповяда. Защото има остарели контузии, казано с езика на логиката на психиката. От дете, когато човек направи грях, душата усеща и това се натрупва в подсъзнанието. Греховете би трябвало да бъдат изповядани, очистени, да излязат от теб. Всеки грях помрачава душата и, като излезе, връща хармонията в нас. Душата е основана за естетика. Често сме себични, тщеславни, имаме горделивост колкото желаете, само че когато проявим любов, това покрива част от тези дефекти. Св. Козма Еторийски, албански светец от XVII век, в пророчествата си предсказва появяването на спътниците и малкия екран. Но споделя и нещо доста значимо за хората на нашето време: “Хората ще обеднеят, тъй като ще престанат да обичат дърветата.” Много се лутах какво е желал да каже. По пътя Стара Загора - Казанлък имаше огрооомни остарели дървета, чепати. Виждаш едно дърво - не е толкоз красиво, само че има комплектност. Това е - хората ще престанат да правят оценка хармонията, която имат към себе си, ще престанат да правят оценка и виждат индивида против себе си. Пълни сме с проекти, с упоритости и не виждаме болката на хората, с които ни среща делникът , или, в случай че виждаме, виждаме повърхнина.

Свещеник съм, само че и аз пострадвам от това. Днес служих в пандиза, усещам по какъв начин някои лишени от независимост желаят да седнем да говорим… На времето по три часа говорех с тях. Това е доста по-важно от всичко друго, само че съзнавам, че няма да стане. Важно е най-малко колкото можем, да култивираме тази забързаност. Дядо Киприан доста обича думите на светите отци, че православието е метод на живот. Така е - то е смяна и вдишване на отговорност. Обикновено търсим всичко друго в нас, само че когато ни опонира, не ни харесва, повода е отвън нас. А всичко, което става в нас, проектира нещата към нас. Затова е доста значимо да търсим винта да, основанието в нас, ние да сме виновни.
Освен за лишените от независимост намирате време и за хората от психодиспансера и параклиса “Св. Св. Козма и Дамян” там.
Често при цялото щъкане назад-напред, като отида там си отпочивам. Защото те са същински, имат човешките си нюанси, само че са надалеч по-земни и живеят по-мъдро от нас. В тях има повече непорочност в сравнение с в духовника. Хубаво е човек да се вгледа в тях. Когато усети благодатта, стаена у тях, истинността и искреността им, няма по какъв начин да не ги заобича. Обикновено се съобразяваме с доста неща, а при тях няма толкоз пустославие и горделивост, имат си, само че надалеч по-малко от нас. Няма далечни сметки като при нас - какво ще направиш, че каква изгода ще имаш в последна сметка от това. Един мъдрец е споделил: “Всичко, което прави човек, го прави от интерес.” Много тъжна истина. Човек там се среща с релефна действителност. Не като в всекидневието - срещаме се, здравей, по какъв начин си, само че не се интересуваме доста от това. А там диалозите са съдържателни, стига да има човек време да поговори с тях. Наблюдавал съм ги, като отидем в манастир, по какъв начин им се отварят сърцата, като дребни деца са. Неслучайно Спасителят споделя: ”Докато не се обърнете и не станете като децата, няма да влезете в Царството Божие”, т.е. до момента в който не станем същински, до момента в който не бъдем себе си. А те са себе си.
Може ли децата да бъдат обърнати към вярата?
Разбира се. те са подготвени да чуят. Големият проблем е, че няма задоволително богослови, които да поемат неделните учебни заведения, няма и задоволително свещеници - един дава отговор за 7-8 храма.
Вие за какъв брой отговаряте?
За много. Ако човек ги чуе, ще остане с усещането, че сме доста повърхностни. Няма кой да поеме нещата, а е доста значимо да обърнем внимание на хората, да има изповеди. Увеличават се тези хора и ме радва, че доста младежи идват да се изповядват. Една от стойностите на всяка енория е какъв брой изповедници има в нея. Това значи, че хората в действителност са тръгнали да работят върху себе си. Защото изповедта е, когато търсим слабостите, немощите си. И ги признаваме освен това. Това е началото на оздравителния развой, който продължава цялостен живот.
Казахте, че има дефицит на свещеници и богослови.
Много хора преди 30 години с възторг учиха богословие, само че нямаше къде да се осъществят и се получи отлив. Енориите в огромната си част са небогати. Дори и да ги назначат, е на някаква минимална заплата. Държавата ги позволи в учебно заведение, само че и там не се назначават на щат и получават суми, с които човек не може да устоя семейство. Насочват се към друга специалност и са малко тези, които имат работа, а в събота и неделя имат лекции в неделните учебни заведения в храмовете. Дано се откри вярно схващане от страната, тъй като богословите могат да са доста потребни на обществото. Имаме потребност от добродетелност, от опция младите, като си основават своя структура на държание, да имат база, на която да стъпят, да имат база за съпоставяне. Да знаят какво е православие, тъй като, дръзвам да кажа, не се знае и това е доста ужасно. Православието има толкоз пластове, колкото и Библията, която се чете на час по лъжичка, цялостен живот, тъй като колкото повече четеш един откъс, толкоз повече нюанси откриваш. Те ти основават нов вътрешен свят, нов вътрешен взор, нова вътрешна опора. Заради това ще имаме потребност от младежи, които имат тази нематериалност, добродетелност и духовно сърце, с което да построяват майка България.
Проф. Марко Семов, мой обичан учител и необикновено харизматичен човек и народопсихолог, споделяше: “Ако ние не обичаме България, няма кой да я обича.” Абсолютно правилно. Имаме потребност от повече хора като него, с цел да приказват за българската психика, за българския делник, за който постоянно не си вършим действителна равносметка - какво става край нас, какво става в нас, в душите ни. Да има по-хубави, по-слънчеви делници за хората в нашата прелестна страна.
Може ли свещеничеството и БПЦ да са катализатор за обединяване към обща концепция за страната и най-много за хората в нея?
Разбира се. Трябва да се разбере обаче нещо доста значимо, което непрекъснато се бърка. Църквата не са духовниците Те са тайнствоизвършителите с всичките си човешки немощи. Църквата са всички вярващи хора. Така е доста комфортно - би трябвало да се направи нещо и… А бе, има си там попове и свещеници, отци, които би трябвало да работят в тази посока. Но делото е общо. Докато не осъзнаем, че сме братя и сестри, да, думите са девалвирали, само че това значи, че сме общественост и би трябвало да осъзнаем тази общественост.
Ако се обединим, можем да върнем вярата на хората към нас, на целия ни народ. Духовността се гради, мисленето се трансформира доста постепенно, само че когато обединим напъните си, тази смяна на мисленето може да се катализира. Затова е доста значимо всеки да осъзнае отговорността си.
Сепарирането сред нас ни прави неприятна смешка даже и във вярата. Не единствено в политическия живот имаме 100 и какъв брой партии. Има неща, за които би трябвало да се приказва, значимо е хората да си ги изкажат, да ги видят. Една болест, като се види, колкото и да продължи, човек стартира постепенно да я преодолява. Така е и с обществото. Човек би трябвало да вижда в църквата оптимистично нещата, не тъй като поставя розови очила. В никакъв случай! А тъй като осъзнава, че когато се опира на Бога, когато прави положително, постоянно побеждава.
В навечерието на Възкресение е доста значимо да се каже, че всяко страдалчество и болежка, претърпени с религия и очакване в Бога, всяко кръстоносие приключва с Възкресение. Трябва човек да върви напред.
На времето като тръгнахме с арх. Ваня Тончева в пандиза, й споделих: “Виж, мъчно ще промениш някои неща.” А тя сподели: “Нищо.” И сътвори общественост от възрастни хора, които помагаха и върнаха вярата в лишените от независимост. Цялата любов, която им е давала, е поставила своето малко отпечатъче, а от време на време и по-голям. Страшно е да бъдеш самичък, никой да ти няма доверие. Как да изглеждаш пред себе си и да имаш доверие в себе си, когато никой край теб ти няма доверие? Започваш в един миг да живееш с мисълта, че просто на теб не може да се разчита и няма смисъл да правиш никакви положителни каузи и да се променяш, няма защо да се променяш. Много значими неща, които са забравени.
Когато приказвах с отец Иван Евлогиев, служил преди 1944 година в пандиза и болничното заведение, откъдето атеистите го гонят, и трансформират храмовете в килия за наказани на гибел и в морга, непрекъснато ми повтаряше: ”Трябва да събудиш болежка в ограничения от независимост от стореното зло. От там нататък ти си си приключил работата.” Болката седи и го човърка и си прави работата. Един път да я има тази искричка в себе си, да осъзнае, че не е редно това, което е направил. Защото огромна част от лишените от независимост и в този момент по нашенски търсят виновността някъде другаде. Човек го осъзнава, когато влезе на такива места - болница, лишени от независимост, смъртен одър.
Обръщането към себе си може ли да ни върне най-малко мъничко вярата?
Със сигурност. Има проучвания на английски психолози за какво човечеството с всяко 10-летие става все по-нещастно. И знаете ли какъв е отговорът? Защото на човек все по-малко му остава време да огледа себе си.