от типичния скептицизъм, през той па ще ми каже“ –

от типичния песимизъм, през „ той па ще ми каже “ – има редица аргументи, заради които България не може да замязя на Орбанова Унгария или Словакия на Фицо.

Ивайло Нойзи Цветков ги изрежда:

 публикува целия текст без редакторска интервенция.

Неслучайно не започвам от Беларус, която към момента на процедура е в Съюз на съветските социалистически републики. Започвам от Роберт Фицо – като че най-новият лош европример за прикрит пълзящ авторитаризъм със мощна Путинова гравитация, официално маскиран като демократична народна власт.

В този диалог, несъмнено, трябва да участва и Орбан, само че ще го оставим за различен път, тъй като модерна Унгария е обособен, доста необикновен и комплициран проблем.

Всички знаят за жабата и постепенно завиращата вода. Клишето е уместно и тук – дори можем да го надградим и да приказваме за постепенната словашка метаноя (промяна на умствените нагласи и публичните нрави) на болшинството, въпреки и в сърцето на Европейския съюз. И в тази ситуация фактът, че красивата Братислава е на броени километри от някогашна имперска Виена, е ненапълно ирелевантен.

Словакия не е толкоз друга от България

Словакия не е чак толкоз по-различна от България като социополитическа стратификация на някогашна комунистическа страна – и там има изразено градско прозападно малцинство, едни 35 до 40% необясними русо-съвето-носталгици и „ сива зона “ на болшинството, чието внимание е ангажирано главно с въпроса по какъв начин да избута до заплата. Градското малцинство, несъмнено, се вбесява от време на време на Фицовата страна, която последователно сварява жабата на болшинството, отнемайки свободи – кога по-перфидно, по кое време към този момент с метафоричния екскаватор.

Един от последните им проблеми (и каузи) е обвързван с поголовното затваряне на държавни културни институти – под предлог, че не създават нищо, а са „ хрантутници “, до момента в който същинската причина е, че не създават вида просвета, която подхожда на държавното управление.

Един от мотивите беше, че културните среди заподозряха нещо доста неприятно – че Фицо и службите сами са организирали атентата против него, което не наподобява чак толкоз параноично, поради метода, по който самият Фицо и другари превзеха властта и изобщо страната след така и така „ консервативните “ популисти народняци Игор Матович и Едвард Хегер.

Формално това стана чрез избори, поради това приказваме за демократично театралничене, до момента в който де факто се конфигурира нещо като „ цар “. С други думи: нищо толкоз непознато за нас – с тази разлика, че аз към този момент надълбоко имам вяра в здравия разсъдък на българската политическа класа, т.е. в онази му част, в която българските властници – най-много Национална движение „Симеон Втори", Българска социалистическа партия и ГЕРБ – схванаха отлично, че правото на силата, най-малко привидно и най-малко публично, тук не работи.

Защо няма почва за същински авторитаризъм в България

И в този момент следва антропологичната част: Защо? По моему, тъй като Борисов даде най-хубавия образец. Сто пъти е ставало дума за впечатляващия му инстинкт, само че към него следва да се добави по какъв начин той като че ли с кожата си усеща естествената имунна система в българския мисловен програмен продукт против властническото, и в нито един миг не е натискал същински педала.

Тази имунна система, да речем, се показва в резюме в следното: Средният българин (ако има въобще подобен биологичен тип и фенотип) е извънредно недоверчив по отношение на всеки опит един-единствен властнически водач да го оседлае за личните си цели. Това е част от неподражаемия роден и даже общонационален инстинкт за оцеляване, комбиниран със здравословен песимизъм и даже разумен нативизъм.

Този умствено-софтуерен микс надали е неповторим, само че по моему работи безотказно всякога, когато някой опита да се качи на главата на другояче невиждания в човешката фауна вид „ междинен българин “. Този необикновен тип може с десетилетия да живее в метаморал (съвсем друг и прагматичен спрямо британското „ безшумно обезсърчение “), може да познава и беднотията, само че – настъпен тежко по опашката от кубинката на възможния авторитаризъм – стремително би се обърнал като черна мамба и би ухапал смъртоносно претендента.

Разбира се, има и външни аргументи – никой с изключение на Путин няма сметка от чисто нов Орбан на външната граница на ЕС. Както и вътрешни – дори беглият социокултурен разбор на българското всеобщо рацио сочи, че посредством и на цифровата революция то се отнася с нужното подозрение към автократизма.

Оцеляване, не завземане

Българинът е и жертва, и исполин на предикатното мислене, част от което е да се пригодиш към непроменимата орис – за разлика от хората с латерално мислене, които можем да се преброим из центъра на София. Имало го е и по турско, и по фердинандско, и по борисовско, и по руско, ако в ДНК-то на по-големи народи се съдържат остатъци от имперско мислене, то нашият умствен „ компютър “ изчислява най-вече оцеляване. И то на няколко равнища – от оцеляване от властта (която у нас постоянно е отвесна, ерго подозрителна), през икономическо оцеляване, до оцеляването вид „ трай си, да не те погнат “.

И това наше постоянно „ те “ – те пускат бананите, те се разправят там горе на тяхното си равнище, те усилват или не пенсиите – е като че централно за българската модерна психе. Но „ те “ никога не са „ ние “, макар че частично гласуваме, а това заслужава обособен социокултурен етюд.

„ Той па ще ми каже “

От всичко най-вече ми харесва мисленето, което ни пази от пълзящия авторитаризъм през днешния ден – вид „ аре, бе, той ше ми каже на мене “. То е обвързвано ненапълно и с презрението към разпоредбите, когато не ни изнасят. Защото другояче се научаваме да си търсим правата, когато и само сме персонално наранени. Този съдбоносен по моему дуализъм – разпоредбите важат, само че за другите – в действителност ми се коства част от тип родна имунна система.

В този смисъл ужасно се колебая, че слон в стъкларски магазин като Фицо въобще е вероятен у нас. Напоследък мнозина зашиват в сходна бъдеща роля президента Радев, само че и той ми се коства задоволително образован, че да остави главните свободи и да не конструира възможна „ страна на службите “ по словашко сходство.

А за край да ви развеселя, само че не доста: Както сподели една суперинтелигентна позната, Костов ни избави от това да станем Беларус. Съгласен съм. Благодаря ти, Иване: Беларус, за благополучие, няма да станем, само че внимавайте доста с това за жабата.

Защото, както и Дейвид Хюм е споделил, само че в по-различен подтекст, свободите се извоюват мегатрудно, но се губят за нула време и възобновяване им от време на време е непостижима задача.

Подобна на онази да напъхаш паста за зъби назад в тубичката.

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се различава от тази на SafeNews.