От профила във Фейсбук на Тома Биков, ГЕРБ Дели ни

От профила във Facebook на Тома Биков, ГЕРБ Дели ни доста тънка граница от политическото принуждение! Близо 80 години от 142-годишната нова история на българската държавност, страната е функционирала в режим на политическо принуждение. От тази сметка ще извадим и годините на двете балкански войни и Първата международна война, които по формулировка са военизирани и допускат ограничение на редица свободи. Това значи, че единствено към 55 години, българското общество не е било раздирано от политически репресии, тероризъм, преврати, диктатури, убийства, ограничение на политически и човешки права и всички останали атрибути, които съпътстват спиралата, в която се реализира политическото принуждение. Впрочем, последните 32 години са част от тези общо към 55 години, в които, в България, изразяването на мнение не води до затвор, заниманието с политическа активност не води до гибел, а властта се сменя с избори и без кръвопролития. Най-дългият интервал на действие на политическото принуждение е от 1919 до 1989 година. Той стартира с режима на Александър Стамболийски и неговите репресии против дейци на буржоазните партии и Вътрешна македонска революционна организация, минава през преврата от 1923 година, убийството на самия Стамболийски и потушаването на Юнското и Септемврийското въстание. Следва терористичният атентат в църквата „ Св. Крал ” осъществен от комунистите и нови репресии против дейците на комунистическото придвижване и въобще на всеки, който не е склонен с военния режим. Следват политическите убийства на Гео Милев и други български интелектуалци с леви убеждения. След това страната минава през късото стабилизиране на политическия живот при ръководството на Андрей Ляпчев. Малко по-късно, през 1934 година е осъществен вторият боен прелом. Следва възбрана на партиите и публичните организации, гонене на политически съперници на режима, цензура в медиите и следващо денонсиране на Търновската конституция, в чийто текст е записано, че на българска територия всеки плебей става свободен. После идва реакцията на партизанското придвижване, конфликтите сред армията и полицията от една страна и съперниците на режима от друга. Убийството на поета Никола Вапцаров... И идват 9 септември 1944 година, Народният съд, концентрационните лагери по руски модел, политическите убийства на Райко Алексиев, Сашо Сладура, Никола Петков, Георги Марков... Дългогодишните присъди и преследвания на интелектуалци, политици, икономически дейци, общественици... Всичко това до 1989 година, която някои афишират за начало на „ проваления преход ”, само че в действителност година, след която следват цели 31 години, в които страната действа без кошмара на политическото принуждение. Към годините на политическо принуждение, би трябвало да прибавим и първите години на новата българска държавност. „ Режимът на пълномощията ” и първото прекратяване на Търновската конституция, превратът против княз Александър Батенберг и контрапревратът на Стефан Стамболов. Стамболовият режим, при който в Черната джамия(настоящата черква „ Св. Седмочисленици ” в София) попада някогашният министър председател Петко Каравелов и изобщо всички, които не са съгласни с политиката на Стамболов. Убийствата на Олимпи Панов и Коста Паница. Политическите репресии против капитан Петко Войвода и всеки, който си разрешава да изрази друга позиция от тази на държавното управление. Политическото ликвидиране в центъра на София на самия Стамболов и разправата със стамболовистите по-късно... Припомням всичко това, с цел да покажа, какъв брой нежна и несигурна е политическата независимост в България. Колко къса е нашата традиция в това отношение! Колко елементарно, политическото принуждение би могло да се трансформира във ежедневие и нормалност. Как, хора, които другояче имат вяра в личната си справедливост, само че не са способни да одобряват и схванат другата позиция, могат да отворят такива рани в тъканта на нацията, които по-късно да не могат да бъдат излекувани с десетилетия. И всичко това в името на идеята. Припомням си тази история от време на време от към година. Минаваше ми през главата всякога, когато по време на митингите от лятото на 2020 година, някой от протестиращите искаше да ме вкара в пандиза. Не, тъй като съм направил престъпно закононарушение или съм обвинен в такова, а тъй като съм дал изявление, в което съм споделил какво мисля. Може и съгласно някои последователи на опозиционните на ГЕРБ партии да не съм бил прав, само че надали това е причина за затвор, пердах или гибел. Наскоро, в Инстаграм, разгласих фотография от последната галерия на Вежди Рашидов. На нея сме със самия Вежди и с сътрудници от групата на ГЕРБ в последния парламент. Под моята фотография, от страницата на „ Прас прес ”(сатирично издание, което проследявам с интерес), ми написаха: „ Чудесна фотография, тъпо че не е от пандиза!!!! ” Замислих се, тъй като щом и карикатуристите желаят да ме вкарат в пандиза единствено поради политическите ми възгледи, значи може би сме на ръба на нещо съществено, което не трябва да се подценява.   Припомних си тази част от българска история и известието от „ Прас прес ” през днешния ден, когато Бойко Рашков даваше конференцията си. Докато го слушах усетих омразата му. Тя беше забележима. Усетих и готовността му да преследва всеки, който симпатизира на ГЕРБ до дупка. Дори да жертва себе си в името на това. Усетих яд и ненавист към него и в самия мен. Вероятно последното са усетили стотиците хиляди членове и симпатизанти на ГЕРБ. Това е софтуерният развой при пораждането на политическото принуждение. Едно принуждение поражда ответно принуждение. Една ненавист поражда ответна ненавист. И по този начин, нацията погубва душата си. Колко е увлекателна еуфорията на омразата! И какъв брой е мъчно тази еуфория да бъде избавена от възмездие, което непроменяемо води до следващо възмездие за отмъщението. Колко незабелязано и бързо се минава границата, след която стопираме да бъдем част от едно цяло и започваме да гледаме един на различен, като на врагове. Докато не се самоунищожим от ненавист.   След конференцията на Бойко Рашков се чухме с един сътрудник, претендент за народен представител от ГЕРБ – Съюз на демократичните сили. Попита ме, дали не можем да осведомяваме правозащитните организации за репресиите върху наши деятели от страната. През последните дни те биват задържани, обискирани, разпитвани, привиквани в полицейските ръководства и унижавани по всевъзможен метод. Казах, че не знам. А в действителност знам. Няма смисъл да ги осведомяваме. След като към момента не са видели, това което се случва в България, значи не са желали да го видят. Нещо повече – мисля, че те може би го утвърждават. Ако не очевидно, то най-малко вътре в себе си. Нали в последна сметка ГЕРБ би трябвало да бъдем унищожени? Нали това е задачата през последните шест месеца? Да ни изплашат, да ни вкарат в ъгъла, да потвърдят, че нямаме поддръжка или просто да ни изчегъртат по всевъзможен начин. Може би на този развой, нашите съперници гледат като на опция да заемат нови политически територии. Ако ни няма ще им бъде по-лесно. Проблемът е, че сме близо милион. Затова споделят, че процесът ще бъде дълъг. Но задачата оправдава средствата. Затова и демократичните партии ръкопляскаха на Бойко Рашков в последния парламент и го изпращаха на крайници, а през днешния ден като че ли желаят да го поощрят в омразата му към нас. Те ни ненавиждат в действителност. И ние също започваме да ги ненавиждаме. А по този начин е започвало всяко политическо принуждение. Българска социалистическа партия, като по-стара партия, има инстинктивна памет за това, на къде могат да се развият сходни процеси. Затова част от нейните симпатизанти и политически дейци, като че ли по едно и също време се радват, и се тормозят от протичащото се. Защото тяхната партия има дълга история, през която и е насилвала и е била подлагана на принуждение. Този опит е характерен и прави социалистите по-предпазливи към еуфорията на омразата. И тук идва фигурата на Румен Радев. Какво желае той от нас? Да ни няма! Иска го откровено и настойчиво. И не го крие. Подобно предпочитание не предстои нито на договаряния, нито на разговор. Той бърза, тъй като усеща, че симпатизантите му от време на време се разсейват с други тематики и за малко не помнят да показват омразата си към нас гласно. Това го тормози и Радев пламенно заостря още веднъж вниманието им към нас. И пуска Рашков – да привиква директорки на детски градини, претенденти за депутати, симпатизанти и членове на ГЕРБ... Да ни наскърбява и заплашва. И ние, къде гласно, къде мълчешком, мислим за възмездие. Министърът на вътрешните работи ни споделя на конференция, че представители на ГЕРБ и Движение за права и свободи се били срещнали в къщата на прочут доктор, с цел да приказват за бъдеща коалиция! В тази коалиция можела да влезе и една лява партия! Българска социалистическа партия, чухте ли последното? Вие сте единствената лява партия, която ще бъде в идващия парламент и може би към този момент сте обвинени в политическо закононарушение! От министъра на вътрешните работи! Среща в къщата на доктор естествено не е имало, само че е симптоматично това, което оповестява министърът на вътрешните работи. Той следи, кой с кого се среща! Кой защо приказва! Какво престъпно има в това, в случай че хора от разнообразни партии са се срещнали, говорили и даже обсъждали бъдещи обединения? Какво общо би могъл да има един длъжностен министър на вътрешните работи с сходна тематика? И с цел да бъда прям, ще призная, че аз също съм се срещал с политици от други партии – и от Българска социалистическа партия, и от Има Такъв Народ, и от Демократична България, и от Движение за права и свободи и дори от Изправи се, ние идваме. И сме си говорили за политика. И сме спорили, и сме стигали до общи заключения по доста въпроси. Не споделям имената на тези политици, тъй като сме стигнали до стадий, в който бих им навредил в случай че го направя. Толкова ненормално е станало всичко. И толкоз съм привикнал да схващам естествения диалог с политическите си съперници като евентуална заплаха за тях, че към този момент съм развил инстинкт да ги вардя от себе си. Да не споделям, че сме говорили неофициално, камо ли, че сме били съгласни по избран въпрос. Накрая ще се обърна към тези, които зная, че може би единствени ще ме чуят в тази объркана обстановка. Това са членовете и симпатизантите на ГЕРБ. Останалите евентуално няма да одобряват това, което съм написал. Не тъй като не го одобряват, а тъй като съм го написал аз. Скъпи другари, дано да проявим самообладание и да не се поддаваме на еуфорията на омразата. Нека да не мислим за възмездие и за реванш. Обръщам се най-много към тези от вас, които през последните дни претърпяха унижения и бяха подложени на политически репресии. Нека да не се трансформираме в Бойко Рашков и Румен Радев. Ние нямаме потребност от това, тъй като сме най-голямата партия и затова имаме максимален интерес от това България да продължи да бъде демократична страна. Нека да продължим да живеем обикновено дружно с хората, които симпатизират на други политически сили и да почитаме правото им на мнение. Да отвърнем на омразата и обидите с гласовете си в изборния ден и да покажем, че можем да бъдем спечелили. За да бъдеш победител не е задоволително да спечелиш войната, само че и да изградиш мира след нея. А мирът не се построява нито с ненавист, нито с възмездие, нито с реванш. Това не можа да разбере Румен Радев. И по тази причина в никакъв случай няма да бъде победител. Вярвам, че дружно с Вас, не просто ще спечелим изборите на 14 и 21 ноември, само че и ще бъдем същински спечелили след тях!