Оруел би се учудил от кошмарните серии в седмия сезон на „Черното огледало“
От пристрастяването към абонаментните услуги до игрите с възприятията на изкуствения разсъдък – всичките шест епизода са зашеметяващи.
Седмият сезон на „ Черното огледало “ още веднъж ни припомня за какво толкоз високо ценим Чарли Брукър. Сериалът съумява да балансира сред мрачната ирония, страховитото предусещане и рецензията на цифровата епоха, в която сме затънали. Дори и да не сте фенове на научната фантастика, е мъчно да не забележите по какъв начин всеки епизод ловко илюстрира страховете ни от технологиите – и го прави по плашещо достоверен метод.
Първият епизод рисува свят, в който даже главните витални функционалности са обвързани с абонаменти. Познатият модел на ползване е в предишното – през днешния ден не купуваш нищо, а се „ вписваш в екосистемата “. Не можете да платите за абонамента? Губите достъп до устройството си – или, както в сериала, до живота си. Всичко това се добавя от хиперперперсонализирани реклами, които даже не постоянно разпознавате като реклами. Просто внезапно изпитвате мощно предпочитание за тъкмо този артикул, който сте „ видели някъде “. И това предпочитание не е ваше, а е резултат от умела операция.
Вторият епизод е отдаден на квантовите компютри, на тяхната дарба да пробиват класическото криптиране и да прекатурват с главата надолу всичко – от криптовалутите до националната сигурност. Вместо удивление от технологията, фенът остава с възприятие на паника: ние сме на прага на свят, в който нормалните цифрови ключалки и блокировки към този момент не работят.
Третият епизод ни кара да се замислим за границите на действителността. Една жена твърди, че е жертва на принуждение в метавселената. Според логиката на физическия свят „ нищо не се е случило “. Но възприятията на боязън и оскърбление са напълно действителни. Къде тогава свършва виртуалното и стартира действителното? В този епизод ненатрапчиво е вплетена и рецензия към културните репродукции – същите, които вършат лъскави, само че празни копия на старите истории.
Четвъртият епизод е отдаден на изкуствения разсъдък и прочувственото разбиране на машините. Дори в случай че роботите не усещат нищо, ние въпреки всичко ги даряваме с страсти. За хората е елементарно да съжаляват, да съчувстват и даже да се влюбват в логаритмите, в случай че те се държат безапелационно. Това значи, че диалозите за „ нравственос на изкуствения разсъдък “ напълно не са преждевременни.
Петата серия ни връща към една от първите тематики на „ Черното огледало “: цифровите мемоари и симулациите на мъртвите. Главният воин употребява технологията, с цел да пресъздаде умрялата си другарка. Всичко наподобява клато че ли комфортно: в случай че желаете да си спомните какво сте правили в петък, отворете Гугъл Maps, разгледайте метаданните на фотографията, проверете банковата си сметка. Но къде свършва паметта и къде стартира тоталното наблюдаване? Тези принадлежности към този момент оформят нашата версия на действителността.
Последният епизод на сезона е същинско технопреживяване. Пласт по слой той разнищва по какъв начин виртуалните светове се трансформират в единственото леговище за някои хора. И не става дума единствено за бягство от скучното всекидневие – в тези светове те могат да управляват всичко, да бъдат, каквито си изискат, а в крайни случаи – да правят принуждение без последици. И тук още веднъж се сблъскваме с въпроса: в случай че действието се развива във виртуална среда, би трябвало ли да го одобряваме съществено?
Седмият сезон на „ Черно огледало “ не дава безапелационни отговори. Той не поучава и не проповядва. Той просто се разпростира на екрана и ние узнаваме себе си.
