От поне десетилетие развиващите се страни в Азия и Африка

От най-малко десетилетие разрастващите се страни в Азия и Африка се тревожат за възходящата си взаимозависимост от Китай. Опасенията са за дългови клопки, насилствени политики и скрити разноски, които биха могли да тласнат стопанските системи им към рецесия.

Кризата пристигна и тази логичност се обърна с главата надолу. След шест седмици война на Съединени американски щати и Израел против Иран и последвалите контраатаки страните, които заложиха на китайските вериги на доставки, се оправят по-добре от тези, които се доверяват на Pax Americana, написа Bloomberg.

Да вземем за образец Пакистан. Досега страната би трябвало да е в разгара на следващата икономическа и обществена имплозия. Пакистан постоянно е бил уязвим към шокове в цените на енергоносителите, като се има поради, че внася съвсем всички енергоизточници, които използва, огромна част през Ормузкия пролив.

Страната има външен дълг в размер на 130 милиарда $ и непрекъснат недостиг по настоящата сметка, тъй че и най-малкият проблем би трябвало да я хвърли в позната серпантина: незабавни претенции за финансиране от Международния валутен фонд (МВФ), 18-часови спирания на електрозахранването, безредици по улиците.

Нищо от това не се вижда. Със сигурност има признаци на стрес: Исламабад увеличи цените на горивата и възнамерява да стопира електричеството за от два до три часа всеки ден. Продължителният дефицит на полутечен природен газ ще затрудни поддържането на работата на електроцентралите.

В съпоставяне със обстановката единствено отпреди няколко години, когато след съветската инвазия в Украйна стопанската система претърпя цялостен срив, страната демонстрира забележителна резистентност.

Каква е разликата? Слънчевите панели, създадени в Китай.

Пакистанците с наслада минаха към слънчева сила, като внасят към 17 гигавата годишно фотоволтаици от 2024 година насам. Една четвърт от семействата са конфигурирали слънчеви панели за лична приложимост.

Исламабад даже не трябваше да харчи прекалено много пари за субсидиране на внедряването на възобновими енергийни източници. Пакистан просто трябваше да се възползва от китайския свръхкапацитет, вместо да се бори с него, и да го накара да работи за личните си жители, като поддържа ниски цени. Цената на вносните слънчеви панели спадна с съвсем 60% през 2024-2025 година Субсидиите на Пекин поддържаха фабриките работещи и финансираха електрификацията на милиони семейства в Пакистан.

Много други страни направиха противоположния избор, с цел да изолират вътрешното произвеждане или да сведат до най-малко политическия риск. Тези, които се пробваха да задържат евтините фотоволтаични кафези, означиха доста по-бавни темпове на нахлуване и, вследствие на това, са доста по-изложени на хаоса в Персийския залив.

Слънчевите панели не са единственият метод, по който евтините китайски артикули се оказват източници на резистентност, а не на разстройства.

Непал има по-висок дял електрически транспортни средства от всяка друга страна в света, като се изключи Норвегия. Огромният вносен парк от евтини електрически автомобили значи, че страната се тормози по-малко за цените на бензина, в сравнение с множеството ѝ азиатски съседи. Колите също така работят с чиста електрическа енергия от водноелектрическа инфраструктура, финансирана частично от Пекин.

Не е мъчно да си представим политици от целия разрастващ се свят, които преглеждат сходни образци и стигат до заключението, че да заложат на Пекин в действителност не е по-рискованият вид. Някои може би към този момент са поели този риск. Вносът на китайски слънчеви панели се е нараснал внезапно през последните няколко години, по-специално в Субсахарска Африка. Ако единствените варианти са взаимозависимост от предвидимо меркантилисткия Пекин и от непостоянните, егоцентрични и разрушителни Съединени американски щати, изборът е явен, съгласно организацията.

Това може да се окаже и неверно решение. Не е рационално да се мисли, че е по-безопасно да се разчита на положителната воля на Пекин. Само през последната година Китай сподели подготвеност да употребява като оръжие контрола върху веригите на доставки, като да вземем за пример производството на магнити и редкоземни детайли.

В момента обаче контрастът е ослепителен. Страните, които имаха вяра, че отвореният търговски ред, подсилен от американската надмощие, ще ги защищити от разтърсвания, са в усложнение. Тези, които избраха да поемат риска от взаимозависимост от китайския импорт и инфраструктура, демонстрират непредвидена резистентност.

Това единствено ще се утежни, в случай че президентът на Съединени американски щати Доналд Тръмп реши да се отдръпна от Персийския залив, без да постави старания да отвори още веднъж Ормузкия пролив. Тогава урокът, който светът ще научи, ще е още по-суров: Америка ще взема решения за енергийните доставки, няма да поеме отговорност за следствията и по-късно ще си тръгне. Китай ще продава технологията, която разрешава на страните да спрат да се интересуват от това, което вършат Съединени американски щати.

Това е надалеч по-голям геополитически удар за Съединени американски щати, в сравнение с би била каквато и да е загуба на авторитет във войната с Иран. Тръмп може би си е мислил, че ще бъде запомнен като президента, който възвърне американското великолепие, като реши дългогодишни проблеми - Венецуела, Иран, може би даже Куба. Вместо това наподобява, че ще бъде запомнен като президента, който загуби Азия от Китай.

Източник " Инвестор "