Барса официално сама сложи край на цикъла
От най-хубавите тимове, изключително от тези, които слагат играта над резултата, се изисква да демонстрират известна доза великолепие в загубата, а Барселона в последна сметка беше заслужен финалист за Купата на краля. Синьо-червено буйство би имало смисъл само като моментна точка на шупване незабавно след загубата и на трофея, който се смяташе единствено за финален по значение подробност за оформянето на требъл или дубъл, за черешката на тортата от хегемонията в шампионата на Испания. Това 1:2 против Валенсия в Севиля служи за добра епитафия, а не за оправдание за удължаването на един проект с изминал период на валидност, колкото и гаранции сякаш да дава Лионел Меси, още веднъж разбунтувал се и в събота против пристигналия към този момент завършек на цикъла.
Меси нито е, нито наподобява на Роналдиньо. Барса на Ернесто Валверде обаче демонстрира детайли, които припомнят на Барса на Франк Райкаард. Треньорът наподобява изтъркан и надвит, тимът е преситен и запуснал се, а ръководителите единствено гледат по какъв начин последователите се раздират вътрешно, тъй като техният отбор нито печели даже и с Меси, нито накара Реал Мадрид да кърви с повдигане на Европейската купа. Предизвиканата от прободната рана на „ Анфийлд” болежка няма лек, а единствено препраща към най-жестоките загуби, претендирали фрапантни ограничения на „ Камп Ноу” в предходните години.
Барса към този момент отегчава, като че ли е писнало от самата себе си, толкоз изтощена от своя жанр, че стигна даже до такава степен да го окарикатури, и е в плен на рутината на пътуващото на автопилот по следите на Меси управление. Леността и посредствеността най-после ще стигнат и до самата „ десетка” и ще заразят и него, предизвестие за което дава даже единствено едно вглеждане в случилото се с Луис Суарес. Той се подложи на интервенция и остави тима без нападатели във финала за купата – признак за властта на играчите и за неприятното обмисляне, както и за дребния запас в състава при изхарченото положение от клуба за облекчаване на претенциите на първенците от Берлин 2015.
Предвидимостта на титулярите е такава, че в последна сметка липсваше Усман Дембеле, без към момента да се знае сигурно дали той е проблем, или е решение. Защото бордът на президента Джосеп Бартомеу продължава да не си дава сметка, че не е въпросът просто да купуваш и продаваш играчи, а да разбираш по какъв начин върви играта и да умееш да я напасваш съгласно Меси. Дембеле финтира, надбягва и вади от равновесие противниците, а на първо място изненадва – тъкмо каквото липсваше на тима в отсъствието му при ступора на „ Анфийлд” и на „ Бенито Вийямарин”.
Французинът обаче символизира и неприятното у Барса. Той не осъзнава, че му е нужно да се притиска даже още повече самичък, когато геният извира от него, както и че травмите му може да се коренят в неприятния му режим на хранене и в несъответствуващи за професионален футболист привички.
„ Лос асулграна” се нуждаят от това да се завърнат на подготвителния терен, да си върнат желанието за игра, да притискат противника в неговото поле и да престанат да търсят леговище в зоните пред двете порти – извинението, което им даде опция да оцелеят, че даже и да бият с 5:1 Мадрид и да владеят в Ла Лига.
ДИКТАТ НА СЪБЛЕКАЛНЯТА
След като изтече срокът на Барса на тризъбеца MSN поради бягството на Неймар, Барса на двете наказателни полета бе последното откритие на състава за да продължи да се радва на живота. Тази наслада обаче бе не под звуците на песента на еволюцията на футбола и синьо-червената идилия на терена към този момент няма никакъв смисъл, когато се изправи против гневни и настъпателни противници от вида на Ливърпул и Валенсия. Никой не тичаше и не се бореше колкото Барса във времената, в които защитаващите бяха колкото и нападащите, времена на пресиране, на висок темп и на непрекъснато придвижване на топката, а не на инерция, която предшестваше куцането в Севиля.
На клуба му би трябвало да си върне контрола от водената от Меси съблекалня. На „ десетката” не му трябват приятелки на терена, а футболисти със спортен дух, които жадуват титли повече от пари, които бленуват да върнат славата, изгубена в Мюнхен, Мадрид, Париж, Торино, Рим, Ливърпул и Севиля. Царят е гол и са му нужни по-добри бекове, повече нападатели от самотния Луис Суарес, амбициозни халфове като Френки де Йонг и старши треньор, който не да направлява, а да води с ясна концепция за играта, друга от препоръчаната от Валверде.
Съмнението се крие в това дали той ще може да наложи смяна и да постави завършек на ръководството на футболистите, неговите най-хубави съучастници. Не се знае и дали Бартомеу ще проумее, че не става единствено със промяна на техническия секретар, а би трябвало да се върне изгубената и омаловажавана след напускането на Джосеп Гуардиола идеология – най-радикалния крайфист и проектант на втория Дриймтим. Не е ясно и по какъв начин ще реагира Лионел Меси в една среда, в която се отхвърлят идолите още в самия миг на угасването на светлината им на „ Камп Ноу”.
Вече един Меси не е задоволителен, както желаеха да ни накарат да гледаме на нещата, с цел да изместят фокуса от това по какъв начин поредност треньори си потеглиха, изхабени от играчите или разочаровани от ръководството преди на Сандро Росел и в този момент на Бартомеу. Не бива да забравяме също и по какъв начин Жоан Лапорта – възкачилият Гуардиола на трона президент след съвета на Йохан Крайф и Чики Бегиристайн, бе подложен на купища рецензии след решението си да задържи Райкаард и Роналдиньо.
Понякога най-големите футболни революции се мерят освен с привличаните играчи, а и с отпращаните. В Кан Барса би трябвало да схванат, че това е повратна точка за тях, откакто сами се погрижиха публично да сложат завършек на своя цикъл. Край, който толкоз пъти към този момент бе обявяван от тяхно име от противниците, изтощени от хегемонията на „ лос асулграна”.
Приказката свърши на „ Вийямарин” и в този момент е неотложно да се рискува, с цел да се избегне упадъкът – нещо, което би било непростимо, в случай че се случи при караула на Меси.
Рамон Беса, „ Ел Паис”
Меси нито е, нито наподобява на Роналдиньо. Барса на Ернесто Валверде обаче демонстрира детайли, които припомнят на Барса на Франк Райкаард. Треньорът наподобява изтъркан и надвит, тимът е преситен и запуснал се, а ръководителите единствено гледат по какъв начин последователите се раздират вътрешно, тъй като техният отбор нито печели даже и с Меси, нито накара Реал Мадрид да кърви с повдигане на Европейската купа. Предизвиканата от прободната рана на „ Анфийлд” болежка няма лек, а единствено препраща към най-жестоките загуби, претендирали фрапантни ограничения на „ Камп Ноу” в предходните години.
Барса към този момент отегчава, като че ли е писнало от самата себе си, толкоз изтощена от своя жанр, че стигна даже до такава степен да го окарикатури, и е в плен на рутината на пътуващото на автопилот по следите на Меси управление. Леността и посредствеността най-после ще стигнат и до самата „ десетка” и ще заразят и него, предизвестие за което дава даже единствено едно вглеждане в случилото се с Луис Суарес. Той се подложи на интервенция и остави тима без нападатели във финала за купата – признак за властта на играчите и за неприятното обмисляне, както и за дребния запас в състава при изхарченото положение от клуба за облекчаване на претенциите на първенците от Берлин 2015.
Предвидимостта на титулярите е такава, че в последна сметка липсваше Усман Дембеле, без към момента да се знае сигурно дали той е проблем, или е решение. Защото бордът на президента Джосеп Бартомеу продължава да не си дава сметка, че не е въпросът просто да купуваш и продаваш играчи, а да разбираш по какъв начин върви играта и да умееш да я напасваш съгласно Меси. Дембеле финтира, надбягва и вади от равновесие противниците, а на първо място изненадва – тъкмо каквото липсваше на тима в отсъствието му при ступора на „ Анфийлд” и на „ Бенито Вийямарин”.
Французинът обаче символизира и неприятното у Барса. Той не осъзнава, че му е нужно да се притиска даже още повече самичък, когато геният извира от него, както и че травмите му може да се коренят в неприятния му режим на хранене и в несъответствуващи за професионален футболист привички.
„ Лос асулграна” се нуждаят от това да се завърнат на подготвителния терен, да си върнат желанието за игра, да притискат противника в неговото поле и да престанат да търсят леговище в зоните пред двете порти – извинението, което им даде опция да оцелеят, че даже и да бият с 5:1 Мадрид и да владеят в Ла Лига.
ДИКТАТ НА СЪБЛЕКАЛНЯТА
След като изтече срокът на Барса на тризъбеца MSN поради бягството на Неймар, Барса на двете наказателни полета бе последното откритие на състава за да продължи да се радва на живота. Тази наслада обаче бе не под звуците на песента на еволюцията на футбола и синьо-червената идилия на терена към този момент няма никакъв смисъл, когато се изправи против гневни и настъпателни противници от вида на Ливърпул и Валенсия. Никой не тичаше и не се бореше колкото Барса във времената, в които защитаващите бяха колкото и нападащите, времена на пресиране, на висок темп и на непрекъснато придвижване на топката, а не на инерция, която предшестваше куцането в Севиля.
На клуба му би трябвало да си върне контрола от водената от Меси съблекалня. На „ десетката” не му трябват приятелки на терена, а футболисти със спортен дух, които жадуват титли повече от пари, които бленуват да върнат славата, изгубена в Мюнхен, Мадрид, Париж, Торино, Рим, Ливърпул и Севиля. Царят е гол и са му нужни по-добри бекове, повече нападатели от самотния Луис Суарес, амбициозни халфове като Френки де Йонг и старши треньор, който не да направлява, а да води с ясна концепция за играта, друга от препоръчаната от Валверде.
Съмнението се крие в това дали той ще може да наложи смяна и да постави завършек на ръководството на футболистите, неговите най-хубави съучастници. Не се знае и дали Бартомеу ще проумее, че не става единствено със промяна на техническия секретар, а би трябвало да се върне изгубената и омаловажавана след напускането на Джосеп Гуардиола идеология – най-радикалния крайфист и проектант на втория Дриймтим. Не е ясно и по какъв начин ще реагира Лионел Меси в една среда, в която се отхвърлят идолите още в самия миг на угасването на светлината им на „ Камп Ноу”.
Вече един Меси не е задоволителен, както желаеха да ни накарат да гледаме на нещата, с цел да изместят фокуса от това по какъв начин поредност треньори си потеглиха, изхабени от играчите или разочаровани от ръководството преди на Сандро Росел и в този момент на Бартомеу. Не бива да забравяме също и по какъв начин Жоан Лапорта – възкачилият Гуардиола на трона президент след съвета на Йохан Крайф и Чики Бегиристайн, бе подложен на купища рецензии след решението си да задържи Райкаард и Роналдиньо.
Понякога най-големите футболни революции се мерят освен с привличаните играчи, а и с отпращаните. В Кан Барса би трябвало да схванат, че това е повратна точка за тях, откакто сами се погрижиха публично да сложат завършек на своя цикъл. Край, който толкоз пъти към този момент бе обявяван от тяхно име от противниците, изтощени от хегемонията на „ лос асулграна”.
Приказката свърши на „ Вийямарин” и в този момент е неотложно да се рискува, с цел да се избегне упадъкът – нещо, което би било непростимо, в случай че се случи при караула на Меси.
Рамон Беса, „ Ел Паис”
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ