От началото на 50-те до края на 70-те тя беше

От началото на 50-те до края на 70-те тя беше измежду водещите сопрани в Русенската опера. Считаха я за несъмнено Моцартова певица, само че мисля, че с не по-малък триумф Цветана интерпретираше всички други създатели и стилове от богатия и хетерогенен тогава репертоар на Русенската опера, една от водещите у нас. Но защото Моцарт е много по-труден за нашите артисти от Верди или Пучини, нейните достижения се одобряваха за пример в театъра.

Родена е на 16 ноември 1930 година в София, под знака на взискателния и твърдоглав знак на Скорпиона. Учи пеене при госпожа Веселина Зафирова. През 1953 година се явява на конкурс за хористка в Русенската опера и незабавно е призната. Но гласовите данни, музикалността и артистичността, които има упоритата и целеустремена млада певица надвишават условията за хора. Поверяват ѝ ролята на Блонда от „ Отвличането от Сарая ” на Моцарт. Изработва я под управлението на диригента Добрин Петков, който прави оценка високо качествата ѝ. В театъра незабавно възкликват: „ Ето я нашата Моцартова певица! ”. Така Цветана се постанова като скъп помощник на състава и стартира да извършва огромни и виновни солови партии. Но управлението я държи към момента на щат в хора - явно някой от шефовете не е желал тя да бъде със статут на солистка. (Може би е била конкуренция за някоя протежирана артистка...) Това ще стане по-късно, откакто Цветана Тодорова се е утвърдила изрично и в народен проект. Ще има опцията да специализира при фамозната румънска певица и педагожка Фения Николау, при която учат и други млади русенски солисти.

На русенска сцена Цветана Тодорова прави повече от 35 функции от опери и оперети. Амплоато ѝ е от лириката до комедията - от Джилда в „ Риголето ” до Деспина в „ Така вършат всички ”. Сред безспорните ѝ сполуки са: Мария от „ Цар и дърводелец ” от Алберт Лорцинг в една стилна немска режисура на диригента Уден Нисен и режисьора Волфганг Губиш, оценили високо нейната благозвучност и точност на сцената, Оскар в „ Бал с маски ” - академична режисура на Димитър Узунов, пренесена от Виена, Розина от „ Севилският бръснар ”, Орест от „ Хубавата Елена ”. В тях тя реализира цялостна естетика сред певческото и театралното начало - тъкмо следва предписанията на диригента и режисьора и по тази причина е желана от постановчиците. Чужди са ѝ импровизациите, спонтанните прояви, постоянно е сигурна музикално и певчески. Техниката ѝ е безупречна, служи си постоянно със стакато, дикцията ѝ е ясна, отчетлива, тембърът на гласа - чист, инструментален.

Всичко това ѝ оказва помощ при Моцарт и изключително в превъзмогването на най-трудната партия от този репертоар - Царицата на нощта във „ Вълшебната флейта ”. Тази извънредно проблематична роля, недостъпна за доста певици от категорията на високите сопрани, тя прави не в Русе, а на столична сцена по покана на огромния наш диригент Добрин Петков. Бях студент в София, когато Цветана дебютира в тази роля. Нейните феноменални височини и безусловно точни стакати, съчетани с идеална интонация и дикция, провокираха възторга на софийските меломани. Беше едно зряло, съвършено осъществяване, бих споделил, същински успех за русенската певица!

Цветана Тодорова взе участие в съвсем всички Моцартови министър председатели на русенска сцена - лишиха я единствено от ролята на Церлина в „ Дон Жуан ”. Но другите ѝ функции - в „ Сватбата на Фигаро ”, „ Отвличане от сарая ”, „ Театралният шеф ”, „ Вълшебната флейта ”, „ Така вършат всички ” бяха пример на високо певческо и актьорско майсторство. Нейната Блонда беше извънредно пластична, витална, слънчева, с доста сексапил и комизъм, освен това изпята безупречно, а тази героиня е не по-малко сложна от другата в операта - Констанце. Цветана Тодорова беше, както подчертах, измежду не многото певци- перфекционисти в трупата. Тя постоянно изпипваше партиите си до най-дребния подробност и беше непоклатимо точна и сигурна в музикално и театрално отношение. Тук ще отворя скоба: когато отиде на гастроли в Германия, немците я харесаха доста и при все това не беше към този момент млада, желаеха да ѝ предложат непрекъсната работа там, тъй като взеха решение, че е „ немски вид ” певица. Но тук желая да подчертая, че гласът ѝ напълно не звучеше по немски, а бе топъл и по славянски хубав.

Втората ѝ огромна роля от Моцарт - Сузана от „ Сватбата на Фигаро ” (постановка на режисьорката Цветана Андреева- Прохазка от май 1966, готова музикално от един огромен и несправедливо пропуснат през днешния ден диригент - Михаил Лефтеров) също бе на това високо равнище, само че към този момент по-разкрепостена, с повече пластове и внушения. При все че в спектакъла участваха множеството от първите сили на състава, Цветана беше без подозрение „ най- Моцартовата ” от всички.

Олицетворение на самата женственост бе и нейната Деспина от „ Така вършат всички ”, един доста сполучлив, динамичен театър от 1970 година - дело на режисьорката Веселина Манолова и диригента Иван Филев. Деспина на Цветана водеше ловко действието и беше естественият център на представлението, задържало се за много години в афиша на театъра.

Към оперните ѝ функции могат да се прибавят: Норина от „ Дон Паскуале ”, Джанета от „ Любовен балсам ”, Слънчо и Месечко от „ Хензел и Гретел ” на Хумпердинк, Принцесата от „ Котаракът с чизми ” на Корнел Трайлеску, Амблистома от „ Момчето- исполин ” на Тихон Хренников, Елизета от „ Тайният брак ” на Чимароза, Джанета от „ Любовен балсам ” на Доницети (последната ѝ роля от 1986). Всяка от тях беше направена доста детайлно и точно - Цветана умееше да откри подобаващите цветове и акценти за всеки облик, да го типизира и индивидуализира. Беше отлична в ансамблите и доста точна и правилна към сътрудниците си на сцената, и самата изискваше същото от тях.

Цветана Тодорова се изяви сполучливо и като оперетна субретка в огромен брой спектакли на „ Хубавата Елена ”, „ Царицата на чардаша ”, „ Мамзел Нитуш ”, „ Волният вятър ”, „ Прилепът ”, „ Кето и Коте ”, „ Птицепродавецът ”, „ Веселата вдовица ”... Умееше освен да пее, само че и да приказва и да танцува добре на сцената.

Беше същинска, „ синтетична артистка ”, способна да се оправи с лекост и за малко време с всяка музикална и театрална задача. Беше без „ тил ” в театъра, бореше се и се утвърждаваше напълно сама, нерядко я лишаваха от функции и работа (както постоянно се случва с по-критичните и самостоятелни духове), само че тя постоянно успяваше да покаже максимума на опциите и гения си.