Мечтаех за дълга коса, но не очаквах това: Историята ми с кератиновите кичури
От дребна съм имала една фантазия – да имам дълга, гъста, лъскава коса. Онзи вид коса, която се развява напразно като в реклама на шампоан. Но природата ми е дала тъкмо противоположното – фина, рядка коса, която в никакъв случай не стига под раменете, колкото и да я вардя, питая и подстригвам „ единствено връхчетата “.
Минаха години. Изпробвах всевъзможни масла, маски, лечения. Все слушах по какъв начин косата имала потребност от самообладание, грижа и обич. А аз ѝ ги давах. Но по този начин и не получих в подмяна това, което желаех. Докато един ден не взех решение – време е за екстеншъни.
След дълги изследвания, десетки гледани видеа в TikTok и рекомендации от конгреси, се стопирах на кератиновите кичури. Всички споделяха, че са най-естествени, най-леки, най-„ невидими “. Идеални за тънка коса като моята. Запазих си час при едно от най-хвалените студиа в града и денят настъпи.
Инсталацията продължи близо пет часа. Докато стоях в стола, си представях по какъв начин излизам по-късно – нова, уверена, с оня мекушав контур на дългата коса, който постоянно ми е липсвал. И когато се видях в огледалото… да, беше красиво. Изумително. Косата, която постоянно съм желала.
Но още на същата вечер стартира нещо необичайно.
Първо беше тежестта. Усещах по какъв начин корените ми пулсират, като че ли косата ми се пробва да ми каже: „ Това не съм аз. “ После – сърбежът. Не физически, а психически. Едно натрапчиво чувство, че нещо непознато е върху мен. Лежах и не можех да заспя. Въртях се. Опитвах се да се успокоя – „ Ще свикнеш, обикновено е, всички по този начин споделят първите дни. “
Но на третия ден, до момента в който се решех пред огледалото, усетих по какъв начин ми идва да се разплача. Не тъй като не беше красиво. А тъй като не се усещах аз.
Взирах се в отразеното момиче с дългата коса и не можех да се свържа с нея. Усещах се маскирана. Изкуствена. Дори ме връхлетяха странни мисли – чия е тази коса? Каква сила носи? Каква карма идва с нея?
Звучи налудничаво, само че започнах да се запитвам – ами в случай че тази коса е била част от жена, претърпяла нещо тежко? Или от момиче, което не я е дарило по лична воля? Чувствах се обгърната не просто в непозната коса, а в непозната история.
И тогава взех решение. Без да очаквам повече – обадих се на фризьорката и помолих за час за събаряне.
Когато кичурите паднаха и останах единствено със своята си, къса и фина коса… усетих облекчение. Сякаш се върнах при себе си. И да, още бленувам за дълга коса, само че може би ще приема, че тя ще си пристигна, в случай че въобще би трябвало, по собствен метод. Или в никакъв случай. Но най-малко ще е моя.
Минаха години. Изпробвах всевъзможни масла, маски, лечения. Все слушах по какъв начин косата имала потребност от самообладание, грижа и обич. А аз ѝ ги давах. Но по този начин и не получих в подмяна това, което желаех. Докато един ден не взех решение – време е за екстеншъни.
След дълги изследвания, десетки гледани видеа в TikTok и рекомендации от конгреси, се стопирах на кератиновите кичури. Всички споделяха, че са най-естествени, най-леки, най-„ невидими “. Идеални за тънка коса като моята. Запазих си час при едно от най-хвалените студиа в града и денят настъпи.
Инсталацията продължи близо пет часа. Докато стоях в стола, си представях по какъв начин излизам по-късно – нова, уверена, с оня мекушав контур на дългата коса, който постоянно ми е липсвал. И когато се видях в огледалото… да, беше красиво. Изумително. Косата, която постоянно съм желала.
Но още на същата вечер стартира нещо необичайно.
Първо беше тежестта. Усещах по какъв начин корените ми пулсират, като че ли косата ми се пробва да ми каже: „ Това не съм аз. “ После – сърбежът. Не физически, а психически. Едно натрапчиво чувство, че нещо непознато е върху мен. Лежах и не можех да заспя. Въртях се. Опитвах се да се успокоя – „ Ще свикнеш, обикновено е, всички по този начин споделят първите дни. “
Но на третия ден, до момента в който се решех пред огледалото, усетих по какъв начин ми идва да се разплача. Не тъй като не беше красиво. А тъй като не се усещах аз.
Взирах се в отразеното момиче с дългата коса и не можех да се свържа с нея. Усещах се маскирана. Изкуствена. Дори ме връхлетяха странни мисли – чия е тази коса? Каква сила носи? Каква карма идва с нея?
Звучи налудничаво, само че започнах да се запитвам – ами в случай че тази коса е била част от жена, претърпяла нещо тежко? Или от момиче, което не я е дарило по лична воля? Чувствах се обгърната не просто в непозната коса, а в непозната история.
И тогава взех решение. Без да очаквам повече – обадих се на фризьорката и помолих за час за събаряне.
Когато кичурите паднаха и останах единствено със своята си, къса и фина коса… усетих облекчение. Сякаш се върнах при себе си. И да, още бленувам за дълга коса, само че може би ще приема, че тя ще си пристигна, в случай че въобще би трябвало, по собствен метод. Или в никакъв случай. Но най-малко ще е моя.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ