От изконни времена и досега човекът е най-мистичната и най-реалната

От изконни времена и до момента индивидът е най-мистичната и най-реалната жертва пред олтара на свободата — независимост от грях, независимост от робия. Много са жертвените клади на хорището на историята ни, само че има една свята жертва, пред която мъже и дами, деца и старци, свои и непознати са подгъвали колене. Тази жертва е Васил Левски! За своето дело Левски взе кръв от народа, път от Христа и воля за живот от концепцията за Свободата. Кръвта е паметта на нацията в традиции; пътят е болежка, избродена без страдание; концепцията за Свободата е отгробена вяра за реализиране. Един народ прави заравяне освен тъй като е зависим на закона на гибелта, а тъй като има вяра във възкресението. Жертвите опровергават съмнението (дете на страхова психоза) и късат веригата на послушанието. Ако съберем костите на падналите за свободата на България, ще имаме още една Стара планина.

 Васил Левски е обесен край София като най-големия зложелател на Османската империя. Там е осъществена неговата предсмъртна венчавка, неразтрогваемият брак с единствената му булка — България. В нейните скути той постави своите кости с клетва за честност и в нейната душа вля непокорения си дух. Не неизбежният край му дава великолепие, а величието на делото му отреди заслужен край — такива жертви не се оплакват, те се митологизират! Нито възрастта на свободата ни е толкоз огромна спрямо робството, нито неговата смърт е толкоз далечна, че да загубим памет за нея. Но всички знаем, че имаше време, когато партия и страна си позволяваха да ни лишават от памет, от коленопреклонение, от принос на цвят и сълзи пред светостта на нацията, пред националната свяст, пред иконата на свободата Васил Левски. Години наред църквата говореше с приглушен глас единствено за дякона, а държавната и политическа власт единствено за революционера. А той беше дякон в храма на свободата и бунтовник в душите на хората!

 Кой беше Левски? Дете на майчина и бащина наслада, послушник и въстаник, боец и пълководец, идеолог и пълководец, правилен възпитаник на Раковски и заслужен другар на Каравелов, наследник на поробена България и избрана жертва на Бог и Родина. И мисля, че няма по-достоен израз от този — когато е приканена една майка Родина, една Космична майка:

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един наследник, Българийо,

виси на него със страшна мощ.

 Тази татковина има доста синове, които са подготвени за нея да увиснат на бесило, само че тогава е висял един наследник — безмерен и популярен! И ние не можем да не бъдем смутени даже и в най-хубавото си възприятие, когато желаеме да потачим личността му и неговото дело. В детството си той, евентуално в своята вътрешна одая, се е съсредоточавал по този начин, че е могъл да роди потребност от Бог в душата си, с цел да може още през 1858 година да стане духовник. Било стимулирано от това, че останал сирак, а вуйчо му бил духовник!? Не! Една душа, която е обречена на голготски път няма да отиде на такова моление. Този човек беше белязан и получи една просветеност, малко странна и по-достойна — това беше грамотността на прикосновение с полезностите на религиите, за които и в този момент се ратува единствено като словесна еквилибристика. Защото, когато той дава обет на обручение за монашество (и става дякон Игнатий) три огромни секрети би трябвало да направи живот, три огромни бариери би трябвало да премине и с три ключа да заключи празномислието. Първото е обетът за нестижание — нищо да не има. (И затуй в това тефтерче ще впише, че за един грош си купил халва.) Другото наложително предписание за един същински отшелнически живот — в дух, път и тяло, а не на книга — е целомъдрието. И той го извърши както със своето тяло, по този начин и с душевността си. А плачът на онази мома, която копнееше за него и пожертва цялото си благосъстояние, с цел да бъде опериран и избавен, и стана също монахиня? — на нея той даде единствено утешния знак на взаимно божие служение. Левски имаше непорочие, на което може да се поклони освен монашеската институция, велики отдадени би трябвало да се поклонят. Тази загадка — монашеството, го обрече и на вътрешно вглъбяване, вътрешно служение. Тя е, която го докара в безрезервна жертва. И напълно не е правилен стихът на Иван Вазов, че стеснен бил манастирът за неговата душа. (А тази прословута фраза е поставена и на Сопотския манастир!?) Това е фикция на човек, който не е имал нюх (а той подмятна и тезата за предателството). Не му беше стеснен манастирът, тъй като и след присъединяване му в Първата легия (в 1862 година) Левски се завръща в Карлово и продължава още една години да служи като духовник. Тази неизбежност в монашеско живеене в продължение на съвсем шест години изведе от евангелските истини — Бог е в индивида и човек е в Бог, огромната мисъл: Времето е в нас и ние сме във времето — ние го обгръщаме и то ни обгръща. Това беше неговото огромно познание.

 Така би трябвало да погледнем на Левски в духовната му принадлежност и физическото му служение. Той и духом и физически приложи Учението на Христос, а жертвата си даде освен като подражателство, а и като съзнание. Левски трябваше да освети пътя си, защото само просветленият може да има гроб за възкресение. И когато съдбовната ръка го пое, той свърши и общественото си дело, защото вяра не се прави и олтар не се издига вън от индивида. Съдбовната неизбежност беше толкоз властна в душата на Левски, че той не можеше да роди подозрение да извърви пътя на Христос. Ето за какво не като сексапил беше изведен от манастира, а в името на едно служение, в името на националната свяст. Следователно Левски носеше една отговорност — както на своето минало, по този начин и на историята — да послужи за Свободата. А религията на тога е свободата! Левски напусна божията обител и стартира своето богослужение в храма на поробените. С хоругвата на свободата прекосява родни и непознати земи. Носи едно сърце и десетки облици и имена. Всяка стряха е негов дом, всеки дом е негова цитадела. Той не отхвърли дом и семейство, той ги осмисли, само че отхвърли суетната популярност и на ниска цена състезание. Отрече лъжата в общонародното дело — Трябва, байно, да си кажем кривиците.

 За какво се бореше Левски? За самосъзнателност и човечност; за истина и независимост — и политическа, и духовна; за независимост човешка — за всеки — не за съсловия, не за партии. Той — в огромната концепция, че свободата е най-голямото богатство, което може да бъде облечено в дрехата на обществената нужда, предвари ненапълно концепциите, които духовните талази ще дават в съдбини. Свобода като блян за обществено съществуване, независимост като опция на реализиране в тази наша телесност постоянно е съществувала (говори се за обществена независимост и за вътрешна свобода), но Свободата като духовна вълна е нещо напълно друго — слияние с Бога. Сега приказваме за независимост като потребност на индивида, като историческа нужда, само че в една безнадеждност да я видите като потребност на личния си народ и тогава да се принесете в жертва, е в действителност просветление и предвидливост.

 И в цялата ни история само Левски е кръстен Апостол — Апостол на българската независимост! През 1868 година Раковски — патриархът на българската мисъл за въстание и всеобщност, към този момент го нямаше; оставаше той — белязаната персона, закриляна от историята и поела пътя на апостолството, на една нова вяра, религията на свободата. В Христовата вяра — на Любовта, прощението беше живот, а в религията на Левски — на свободата, беше мечът, освен кръстът. Но в нея стоеше прозрението му на общественик — да сътвори Нареда на служащите за избавление на българския народ, в която ще каже — както Христос на апостолите и учениците Си — че всички, без значение от религия, от националност, ще бъдат равни пред един повсеместен закон. Защото ратуваме за една демократска република, ратуваме да се освободим от държавна робия, да преобратим света и да дадем самун и независимост. Каква е подбудата за тая битка? Борба против иго, тиранство, безчеловещина, битка против турското държавно управление на Балканите. Това са всеобщи политически идеали, знайни, някои от тях манифестирани, само че никой такава приемливост в своята битка не беше раждал — няма българи, няма турци, няма гърци, няма евреи, а има потребност от независимост. Като се освободим, ще отида и на други нации да оказвам помощ!

 Когато Левски прави този правилник, той споделя, че са нужни няколко неща: първо — споразумяване (това е да носите идеала и да признавате структурата); второ — пари (сега всички споделят първо пари!); трето — хора; и най-сетне — оръжие. Забележете каква подчиненост за битка: първо е нужна концепцията — проницанието, благословението; нужни са идеали, структури; след това средства; по-късно хора, на които би трябвало да се даде път. А един духовник преди него към този момент беше хвърлил семената — О, неразумний, за какво се срамуваш да се наречеш българин. (Виждате, за нашата независимост монаси се борят — един хвърли светлина, различен с революционната си активност я докара до реализиране.) Така за Свободата нужно е какво? Вяра! — религия като мощ, градена и поставена в пазвата на всеки човек. От нея пораства дървото с потребните ни плодове за независимост. Нужна е и Църква! А той я тачеше — в никакъв случай не изживя възприятието на боязън да влиза в църкви и да пее херувикото във възслава. Нямахме независимост още, само че необходим беше храм като вътрешна святост. Христос рече: Когато извършите себе си храм, когато двама души са в Мое име събрани, Аз съм при тях. Ето подобен храм беше необходим. И дякон Игнатий им го носеше, той свещенодействаше в този храм на човешката душа. Там ги кръщаваше — в купола на революцията!

 Беше нужна задача и мисионер. И той ги реализира! Двеста огнища, двеста клади из цялата ни страна — Тракия Беломорска, Македония, цяла Добруджа… Той имаше служение в името на България; витален път — жертван и почтено изходен; кончина, несравнима по мистериалност и почитана освен от нас, само че и от тези, които пращат такива синове да ратуват за освен това от елементарната ни софра — за независимост. Левски не беше тръгнал прелъстен от великолепие за жертва, не потърси и на ниска цена избавление (можеше да отиде и в Румъния или отново в манастир). Не — той като Иисус трябваше да изходи голготския си път. Това е доброволна жертва на съразпване! Имаше отговорност, пред която трябваше да постави жертвата си, с цел да не бъде смутена душата на тези, които подвигна в цялата страна. Христовият протест беше протест на душите, протест на заробените. Това извърши и Левски. И когато огорчението от сътрудниците вън от страната го сполетя, в духовна зрялост и мисловна отговорност той сподели: От ничия ръка помощ няма да получим, в случай че ние не си създадем своя гражданска война и своя независимост. И тогава изрече обречението си: Ако спечелвам, печели цялостен народ, в случай че изгубя, изгубвам единствено мене си. Той не сподели „ себе си “ (както настояват граматиците), а — „ мене си “. Така и направи! Нямаше кого да избавя, щом беше решил да се жертва. И по тази причина на процеса рече: Аз съм отговорен и никой различен! Левски беше съден самичък, само че беше задоволителен за всички, тъй като въплъщаваше всички.

 Затова споделям, че Левски беше взел и духовната същина на тази нация, която постоянно се е изразявала в огромни исторически мъже. От нейния творител — Аспарух, до нейния кръстител — Борис, всеки я носеше. Пред олтара на свободата няма дребни и огромни нации, няма мъже и дами, няма деца и старци — има единствено обречени и самообричащи се. А Левски се себеобрече! Не в пресметливостта за подвиг, нито в възприятието на самозапазване. Гибелта е смутителна, но жертвата е отворена врата за път и той беше я приел и беше я дал. Трябваше да бъде единствено осветена. Процесът е едно позорище — както по процесуален темперамент, по този начин и като обвиняване, тъй като нито обвинителен акт му се връчи, нито отбрана имаше. И в случай че нашата история не е поискала инспекция на процеса, почтено е постъпила, тъй като величието е историческо измерение и нравствена категория, а не правно нарушаване от местен или народен мащаб.

 Не е нужно опрощение против една недостойна присъда с претекст предател. За измяна на родината е съден — да, Левски беше гражданин на султана, само че беше и другородност, и друговерец. Той имаше историческа страна и я носеше като схващане. И тогава за какво би трябвало да му отнемем величието, че е принадлежал към оная татковина, която в този момент е жива, и да приемем една теза, че той е предател? Величието не може да бъде измервано с друго с изключение на с историческо измерение! Нравствените категории и величието на подвига са измерими единствено с историчност — не с акта на правния статут. А в този момент се чуват хлевоустия, че не може да бъде канонизиран, тъй като процесът му бил престъпен. Това е подлост в историческия ни път!

 Левски не би трябвало да бъде канонизиран, тъй като ще влезе в една единствено църковна олтарност, а той е на историческия ни иконостас! Религиите имат в действителност дълъг живот, само че въпреки всичко си отиват. В историческото си съществуване народите са сменяли религии, само че не са сменили своите синове. Авитохол е изповядвал Танг-Ра. Но е жив в съзнанието не като тангрист, а като българин. Не би трябвало да се лишава целостта на историческия дух на един народ в отдадено самопризнание на свои херои. Ако внесем Левски в иконостаса на Източно-православната черква, ние ще го ограничим като историческа и космична даденост. А делото му е дело Христово, дело божие. Той е чиновник на Бога в името на историческия път на една белязана нация! Можеше ли да бъде освободен!? Да! Но за какво революционното придвижване не го освободи? Мисля, че една духовна енергия беше осенила прозрението; болката и тъгата бяха огромни, само че прозрението не разреши да бъде унизен!

Какво ни остави Левски, какъв идеал ни завеща? В името на народа жертвата е неизмерима!

 Следователно болката на един народ ще дефинира желанието за жертва — и тя би трябвало да бъде несмутена и цялостна. Вътрешната наслада, която Апостолът ни остави, е да бъдем будни пред олтара на Свободата. Пред този олтар най-святата и мистична жертва е човекът и всеки, който желае да каже: „ Ecce Homo! “ — „ Ето Човека! “, дано несмутено даде своето. Това е Левски, тази икона на свободата — от неговото свещенодействие до неговото народослужение. А народът е Божий, тъй като индивидът е сътворен от Бога!

 Левски няма да бъде пропуснат. Достатъчно огромен е в историята ни, с цел да не бъде забелязан; задоволително свят е в душата и в делото си, с цел да не бъдем респектирани в самопризнание. Достатъчно преклонен е, с цел да не бъдем смутени, че ще ни вземе гордостта; задоволително популярен е, с цел да не се срамим, че нямаме огромни синове! Само Васил Левски има прозвището Апостола, тъй като този човек в действителност беше с провиденцията на деятел. Той беше всичко! – Той носеше дързостта на хан Аспарух, щом посегна на една велика империя; прозрението на княз Борис, щом кръсти в купола на свободата цялостен народ; мъдростта на цар Симеон, щом каза Времето е в нас и ние сме във времето; далновидността на цар Калоян, с цел да признае всички и да има вяра в силите единствено на своя народ; копнежът на цар Иван Асен II, тъй като живя за свободна от непознати и свои врагове България; жертвоготовността на патриарх Евтимий —добрият овчар дава душата си за стадото; и бродничеството на Отец Паисий с неговия апел: О, неразумний юроде… Васил Левски носеше всичко, което е правила България! Съдбата е изпратила този собствен наследник, с цел да върне на историята едно забравено име, един народ, чийто Дух се облече в плът и кръв. Пред тази плът, която почива в родната ни земя, и тази кръв, която в този момент е националната душа, ние смирено се прекланяме — признателни, че имаме Отечество, обречени на честност да пазим неговата независимост!

Поклон, сине на България!

Автор: Ваклуш Толев

Инфо: www.bulgarianhistory.org